Грей погледна назад към тойотата, която тъкмо се отлепваше от бордюра и поемаше бавно по улицата.

„Какво става, по дяволите?“

Хеликоптерите над тях застинаха колебливо за миг, после се изтеглиха в различни посоки, подмамени от фалшивите сигнали.

Грей реши да пробва за последно:

— Елизабет, за теб ще е по-безопасно, ако останеш тук.

— Не, идвам с вас. Сам ще се убедиш, че д-р Мастерсън не е от най-общителните. Но мен ме познава. И знае, че отивам при него. Без мен едва ли ще се съгласи да ви съдейства.

Погледите им се срещнаха. Грей разчете смесица от емоции на лицето й — решителност, страх и утаила се чак до костите скръб.

— Той ми беше баща — каза тя. — Трябва да дойда.

— Освен т’ва — обади се Ковалски иззад волана, — аз ще я наглеждам, нямай грижа.

Подобие на усмивка заглади острите ръбове на скръбта и объркването й.

— Това май не вещае нищо добро, нали? — прошепна на Грей тя.

— Никак даже.

Махна й да влиза в колата. Беше възразил на идеята й да дойде с тях, но без да се престарава. Подозираше, че знанията й тепърва ще им бъдат от полза. Не вярваше баща й случайно да е отишъл точно в нейния кабинет в Природонаучния музей. А и съдействието му Елизабет да получи докторантурата в Гърция също не изглеждаше продиктувано единствено от бащинска загриженост. Изглежда всичко това имаше връзка с Делфи — по някакъв начин.

Лука се бе приближил междувременно и беше чул последната част от разговора.

— И аз ще дойда — заяви той.

Грей кимна. Пейнтър вече го беше предложил, като бартер срещу помощта на циганина за бягството на момичето. Колкото до Грей, той нямаше нищо против. Искаше му се да поразпита по-подробно Лука за някои неща, най-вече за отношенията му с д-р Полк. А и циганският предводител изглеждаше твърдо решен да постигне нещо. Грей не знаеше какво е то, но виждаше решимостта в тъмните му очи.

След като уточниха окончателно бройката на пътниците, Грей седна до шофьора. Лука и Елизабет се настаниха отзад.

— Дръжте се! — извика им Ковалски, включи на задна, натисна газта и колата изхвърча на улицата с жален писък на гуми.

Ритмичният звук на хеликоптерите затихваше в далечината.

Мислите на Грей се въртяха около момичето.

„Коя е тя? Откъде идва?“

Монк вървеше след трите деца. При долния шлюз се бяха сдобили с още един малък спътник, който се влачеше най-отзад.

Само дето не беше дете.

Монк усещаше тъмните очи с гърба си.

Групичката им се изкачваше по спиралното стълбище, издълбано във варовиковата скала. По каменните стени се стичаше вода и стъпалата под краката им бяха хлъзгави. Стълбището беше тясно и очевидно се ползваше само за сервизни нужди. Освен това се оказа твърде дълго за слабичкия Пьотър, който висеше задъхан на ръката на Монк.

По-рано, сред воя на сирената, хлапетата бяха повели Монк по една пътека, която обикаляше по края на пещерата и извеждаше до малък шлюз. Вратичката му беше отворена и водеше към стълбището, което изкачваха сега. Пак там му бяха представили последния и най-странен член на групата им.

Казваше се Марта.

— Тук! — извика Константин от челото на колоната. У него беше единственото им фенерче. Беше стигнал края на стълбите. Монк подбра другите две деца и го настигна. Длъгнестото по-голямо момче клекна до купчина багаж. Стълбището преминаваше в къс тунел с шлюз в края.

Константин бутна една раница в ръцете на Монк. Той пое приведен към шлюза и сложи длан на металната врата. Беше топла на допир.

Обърна се и видя последния член на групата им да се появява откъм стълбището. С тегло около четиридесет килограма и със силно приведена фигура, смаляваща я до ръст от един метър, тя опря кокалчетата на едната си ръка в пода. Тялото й беше покрито с мека тъмна козина, без лицето, дланите и стъпалата. Козината около лицето й беше посребряла.

Константин твърдеше, че женското шимпанзе било на повече от шейсет години.

Срещата между децата и човекоподобното при долния шлюз беше повече от топла. Въпреки воя на сирената и свръхчувствителността на децата към примигващата светлина, шимпанзето беше прегърнало всяко от тях, утешително и насърчително, съвсем като майка.

Монк трябваше да признае, че присъствието й определено беше успокоило децата.

Дори и сега тя вървеше между тях, докосваше ги и издаваше тихи звуци.

Най-малкият, Пьотър, получаваше най-много внимание. Двамата изглежда общуваха по специфичен начин. Не чрез знаци, по скоро чрез езика на тялото — леки докосвания, пози на тялото, които означаваха конкретни неща, дълго взиране в очите на другия.

Изтощеното от дългото изкачване момченце сякаш почерпи сила от старото шимпанзе.

Константин се приближи до шлюза. Протегна към Монк малка пластмасова значка и му показа как да я закрепи на гащеризона си.

— Какво е това? — попита Монк.

Константин кимна към запечатания шлюз.

— Замерваща значка… за радиация.

Монк погледна към вратата на шлюза. Радиация? Какво толкова имаше зад вратата? Беше топла на пипане, спомни си той. Въображението му веднага сътвори образ на мъртъв пейзаж, изгорен от ядрена експлозия или нещо такова.

Когато всички бяха готови, Константин застана до шлюза и натисна силно заключващия лост. Вратата издрънча и се открехна.

Нахлу ослепителна светлина, все едно са погледнали в доменна пещ. Монк заслони с ръка очите си. След миг-два с облекчение си даде сметка, че яркото сияние е просто светликът на изгряващото слънце. Измъкна се навън с децата.

Пейзажът наоколо не беше изгорен, нито мъртъв.

Точно обратното всъщност.

Шлюзът извеждаше на гъсто залесен хълм, основно брези и елши. Много от дърветата пламтяха в отсенки на жълтото и червеното заради смяната на сезоните. От едната страна по покрити със зелен мъх камъни танцуваше поток. Ниски и заоблени планински възвишения се редяха до хоризонта, напръскани тук- там с малки езерца, които грееха като капки разтопено сребро.

Бяха се изкачили от ада в рая.

Само че адът още не беше приключил с тях.

Откъм тунела отзад отекна странен пронизителен вой. Същия вой бяха чули на излизане от заградения комплекс в съседство с болницата, спомни си Монк.

„Менажерията“.

Един, после още един вой отвърна на първия.

Не беше нужно Константин да го подканва — и сам разбираше, че трябва да си плюят на петите.

Знаеше какво вещаят тези звуци — знаеше го не от собствените си спомени, а благодарение на онова дълбоко заровено в мозъка му местенце, където все още дремеха инстинктите на хищник и плячка.

Отекна нов вой.

По-силен и по-близо.

Ловът тепърва започваше.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×