към обучението и паметта. Още не знаем защо. Знаем обаче, че магнитната стимулация може да включва и изключва тези неврони като електрически ключ. Децата се оказват особено податливи.
— Значи, ако съм ви разбрал правилно, някой е вързал мозъка на детето към такова устройство, стимулирал е растежа на неврони в определен участък и сега контролира функционирането му по своя воля — включва и изключва.
— Най-общо казано, да — отговори Малкълм. — Проникнали са дълбоко в невралната мрежа, която ти описах. Само че чрез магнитната стимулация на нови неврони са разширили още повече мрежата. И ако съм прав, разширението е съсредоточено в една конкретна и тясно специализирана област.
— Какво те навежда на това заключение?
— В неврологията има един закон. Законът на Хеб. На популярен език той гласи, че нерви, които често си споделят, не се разделят, или от гледна точка на обучението — че повторението е майка на знанието. С други думи, стимулацията на определена част от мозъка води до подсилването й.
— Но с каква цел? — попита Пейнтър.
Малкълм и Лиза се спогледаха притеснено. Той предпочете тя да обясни. Лиза въздъхна.
— Говорих със Зак Ларсън, физиолога, който е прегледал момичето, когато сте го довели тук. Съдейки по липсата на реакция, по повтарящия се модел на поведение и чувствителността към външна стимулация, Зак е убеден, че детето е аутистично. А онова, което ти ни разказа за поведението му в обезопасената квартира, говори за аутист-савант.
Пейнтър също беше чел доклада на Ларсън. Макар и съставен набързо, докладът беше достатъчно подробен. Физиологът беше провел серия от физиологични тестове, включително генетично изследване за типичните маркери на аутизма. Резултатите от последното изследване още не бяха готови.
Ларсън беше включил в доклада си и информация за аутистите-саванти, онези редки индивиди, които въпреки заболяването си проявят удивителен талант в някоя тясна област на човешкото познание. Пейнтър помнеше героя на Дъстин Хофман от филма „Рейнман“. Неговият талант бяха светкавичните математически изчисления. Но това беше само една от добрите в списъка на Ларсън. Имаше документирани случаи на аутисти, които за части от секундата изчисляват произволна дата спрямо ден от седмицата. Други имали невероятна способност да запаметяват произволно информация, трети притежавали музикален талант, изключително пространствено мислене, нюх към техника, забележителна способност в разграничаването на миризми, вкусове, звуци, също и художническа дарба.
Пейнтър си представи рисунката на Тадж Махал. Беше нарисувана за минути, със съвършен усет за перспектива и мащаб. Момичето несъмнено имаше талант.
Но дали не притежаваше и нещо друго?
Последен в списъка на Ларсън беше непотвърденият доклад за изключително редки случаи на аутистични саванти, които демонстрирали екстрасензорни умения.
Пейнтър не можеше да отмине с лека ръка факта, че рисунките на момичето бяха довели циганите до обезопасената квартира. Помнеше и разговора с Елизабет за изследванията на баща й върху инстинктите и интуицията, за участието му в строго засекретени правителствени проекти, свързани с дистанционното наблюдение. Лиза продължи:
— Смятаме, че устройството стимулира онази част от мозъка, която отговаря за проявлението на този особен вид талант. Известно е, че това обикновено се случва в дясното полукълбо — пак там са имплантирани устройствата и при черепа, и при детето. Дори с днешните технологии не би било невъзможно да се локализира конкретният участък, който регулира таланта. А след това магнитната стимулация би могла не само да подсили участъка, а и да контролира дейността му.
Пейнтър стана, изтръпнал от лоши предчувствия. Ако Лиза и Малкълм бяха прави, значи някой беше впрегнал способностите на детето и ги насочваше по своя воля. Приближи се до прозореца между двете помещения.
„Кой е направил това с нея?“
Кат застана до него и посочи към съседната стая.
— Будна е.
Не само беше будна, а отново рисуваше.
Взела беше бележника голям формат и черния маркер от нощното шкафче. Макар и по-спокойно отпреди, маркерът хвърчеше по листа, а детето се беше привело силно напред, съсредоточено прехапало език.
Кат тръгна към вратата и Пейнтър я последва.
Момичето не им обърна внимание, но когато се приближиха, захвърли бележника и маркера на леглото и отново започна да се клати напред-назад.
Кат погледна рисунката, очите й се разшириха, тя вдигна ръка към устата си и отстъпи крачка назад. Реакцията й беше разбираема, помисли си Пейнтър. На празния допреди минути лист сега имаше портрет. Портрет на човек, когото и двамата познаваха отлично.
Портрет на нейния съпруг Монк.
Монк помогна на Пьотър да мине по дънера над дълбокия поток, чиито води се пенеха над каменистото дъно. Поваленият дънер беше обрасъл с дебел слой мъх и с няколко тлъсти бели гъби. Цялото място вонеше на влага.
Кишка вече беше преминала и стоеше на другия бряг, хванала за ръка старото шимпанзе. Монк искаше да прехвърлят следващото възвишение и да се спуснат в долината оттатък. Скочи от дънера на отсрещния бряг и погледна зад себе си. Движеха се през гъста брезова гора и тънките белезникави стволове приличаха на изсушени кости. Зеленият листак вече пламтеше тук-там в есенни багри.
Монк откъсна едно червено листо и го потри между пръстите си. Още беше меко, значи и есента бе в началото си. Но дори и така нощта тук, сред ниските планински възвишения, щеше да е студена. Е, поне нямаше опасност да завали сняг. Монк хвърли смачканото листо.
„Откъде знаеше всичко това?“
Поклати глава омърлушено. Излишно беше да се тормози с такива въпроси. Странно обаче колко бързо се бе нагодил към противоречието между липсата на лични спомени и непокътнатите си познания от практическо естество. От друга страна, бързината беше важна, защото ги преследваха. Трябваше да се движат тихо, тъй като в планината звуците се чуват надалеч. Предупредил беше децата да шепнат или да използват сигнали.
Плъзна поглед по отсрещния бряг. Бягаха вече три часа. Наложил беше бързо темпо с надеждата да се отдалечат максимално от подземния комплекс. Нямаше представа колко време ще мине, докато преследвачите им открият, че бегълците вече не са в огромната пещера, и тръгнат по следите им в горния свят.
Монк чакаше на брега на потока.
„Къде се бавеше Константин?“
В същия миг по-високото момче се спусна на бегом по склона отсреща с отскокливата и енергична стъпка на младо еленче. Когато стъпи на хлъзгавия дънер обаче, лицето му пребледня от страх. Несмело и с разперени ръце, момчето се придвижи стъпка по стъпка към тях.
— Успях! — възкликна то. Силно задъхано, скочи от дънера и застана до Монк. — Занесох болничната ти роба в другата долина, като гледах да я влача по земята.
— И я хвърли във водата?
— Оттатък бобровия вир. Точно както ми каза. Монк кимна. Болничната му роба беше омацана с кръв и пот. Едно от децата я беше взело от стаята му, след като той се бе преоблякъл. Умно. Ако я бяха оставили, преследвачите им щяха да знаят, че сега е с други дрехи.
Освен това беше идеалният начин да оставят фалшива следа. За по-сигурно беше изтрил с нея потта от челото и подмишниците си. После беше направил същото с децата и шимпанзето. Прясната миризма би трябвало да обърка кучетата и с малко късмет да отведе преследвачите в грешна посока.
— Я ми помогни малко — каза той на Константин и се наведе да прихване дънера, по който бяха
