7.
Оставаше си голяма мистерия, макар и в джобен размер.
Пейнтър гледаше момичето през прозореца. Най-после беше заспало. Кат Брайънт седеше на пост до леглото със „Зелени яйца и шунка“ на коленете. Беше му чела от популярната детска книжка на д-р Зюс, докато успокоителните подействат.
Детето не беше казало и дума, докато пътуваха насам. Следеше с поглед ставащото наоколо, но без да проявява видим интерес. И с това реакциите му се изчерпваха. През повечето време само се клатеше напред-назад и застиваше, ако някой го докосне. Убедили го бяха да изпие чаша сок и да изяде две бисквити с шоколадова глазура. Бяха направили и няколко предварителни теста — биохимия, пълен физически преглед, дори магнитен резонанс на цяло тяло. Все още имаше температура, но не толкова висока, колкото преди.
При прегледа бяха открили микропредавателя — имплантиран дълбоко над лакътя на детето. Чипът можеше да се извади само с хирургическа намеса, затова решиха засега да не го пипат. А и тук сигналът беше блокиран. Никой не би могъл да го проследи.
Кат се размърда и стана. Беше облечена всекидневно — широката бяла риза над кафяви панталони подчертаваше наситено кестенявия цвят на косата й. Спешното повикване от щабквартирата я беше сварило у дома, но когато пристигна тук, Грей и екипът му още летяха за Индия, така че задълженията й като координатор на наземната операция трябваше да почакат. Междувременно се беше оказала по- полезна в опитите им да успокоят детето. Самата тя млада майка, Кат беше донесла книжката на д-р Зюс и макар че гостенката им не реагира на забавния и простичък от езикова гледна точка текст, поне клатенето намаля. Кат изглежда й беше харесала.
Пейнтър се радваше, че Кат най-после се връща на работа. След като изгуби съпруга си — Монк — тя изпадна в дълбока и продължителна депресия. Сега изглежда идваше на себе си и беше готова да продължи напред.
Кат излезе от стаята, затвори тихо вратата и се присъедини към Пейнтър в стаята за наблюдение. В малкото помещение имаше съвещателна маса и столове с високи облегалки.
— Заспа — каза тя и се отпусна с въздишка на един стол.
— Може би и ти трябва да поспиш. Самолетът на Грей ще кацне след няколко часа.
Тя кимна.
— Ще се обадя на жената, която остана с Пенелопе, после ще дремна за час-два.
Вратата към коридора се отвори и в стаята влязоха Лиза Камингс и патологът Малкълм Дженингс. И двамата бяха с бели лабораторни престилки, изглеждаха развълнувани и си говореха нещо шепнешком. Лиза бе пъхнала ръце дълбоко в джобовете на престилката, което при нея беше знак за дълбока концентрация. Беше сплела дългата си руса коса на рибена кост. Двамата е Малкълм бяха прекарали последния час в помещението с магнитния резонанс, анализирайки резултатите.
Ако се съдеше по разгорещения им разговор — пълен с неразбираеми за Пейнтър медицински термини — явно бяха стигнали до някакво заключение, но не непременно и до консенсус.
— Невромодулация от такъв мащаб без поддръжка от глиални клетки? — каза Лиза и поклати глава. — Разбира се, стимулацията на базалното ядро изглежда логична.
— Така ли? — попита Пейнтър, колкото да привлече вниманието им.
Лиза май чак сега забеляза него и Кат. Раменете й се отпуснаха и тя извади ръце от джобовете. Закачлива усмивка прелетя по лицето й, когато очите й се спряха на Пейнтър. Тръгна към един от столовете и пътьом плъзна ръка по раменете му.
Малкълм седна на последния свободен стол.
— Как е детето?
— Заспа — каза Кат.
— Е, какво научихте? — попита Пейнтър.
— Че се придвижваме през терен и стар, и нов — загадъчно подхвана Малкълм. Извади от джоба си очи ла за работа с компютър със синкав оттенък на стъклата. Нагласи ги на носа си и отвори лаптопа, който беше донесъл със себе си. — Сравнихме резонанса на детето с моите анализи на черепа. Имплантираните устройства са еднакви, макар че това на детето е подобрен вариант.
— И какво представляват? — попита Кат.
— Най-общо казано, представляват ТМС генератори — отговори Малкълм.
— Транскраниални магнитни стимулатори — обясни Лиза, с което не им помогна особено.
Пейнтър и Кат се спогледаха.
— Защо не започнете отначало? — предложи той. — И по възможност с кратки думи.
Малкълм почука с химикалка по слепоочието си.
— Да започнем оттук тогава. Човешкият мозък. Съставен от тридесет милиарда неврона. Всеки неврон общува със съседите си чрез множество синапси. Което води до приблизително един милион милиарда синаптични връзки. Тези връзки от своя страна създават огромен брой неврални вериги. И като казвам „огромен“, имам предвид нещо от порядъка на десет с милион нули отзад.
— Милион нули? — вдигна вежди Пейнтър. Малкълм го погледна над очилата си.
— За да стане по-ясно… Представи си го така — бройката на всички атоми в цялата вселена е само десет с осемдесет нули отзад.
После кимна, видял потреса на Пейнтър.
— Така че в черепите ни дреме удивителен суперкомпютър, за който ние знаем съвсем малко. На практика — почти нищо. — После посочи към прозореца. — Някой друг обаче е отбелязал значителен напредък.
— Какво имаш предвид? — попита Кат, явно притеснена за детето.
— С помощта на най-новите технологии ние правим предпазливи стъпки в тази непозната територия. Така както пращаме сонди в космоса, пъхаме електроди в мозъка. Достигащата до мозъка информация е без изключение във вид на електрически импулси. Ние не виждаме с очите си, а с мозъка си. Пак заради това кохлеарните импланти връщат слуха на глухите. Имплантът превръща звука в електрически импулси, които се препращат към мозъка чрез микроелектрод, въведен в слуховия нерв. С течение на времето мозъчната кора се научава да интерпретира този нов сигнал и глухият започва да чува — на същия принцип, по който се учи чужд език. Малкълм посочи лаптопа си.
— Човешкият мозък — понеже е електрическо устройство и следователно е податлив на нови сигнали — притежава вродената способност да се свързва с машини. В известно отношение, това ни прави съвършените естествено родени киборги.
Пейнтър се намръщи.
— Накъде биеш с всичко това?
Лиза сложи ръка върху неговата.
— Не става въпрос за научна фантастика, Пейнтър. Границата между човека и машината вече е доста размита. Има микроелектроди толкова малки, че могат да се вложат в индивидуални неврони. През две хиляди и шеста година в университета „Браун“ имплантираха микрочип, свързан със стотици микроелектроди в мозъка на парализиран мъж. Само след четири дни упражнения пациентът — единствено чрез мислите си — можел да движи маркер по екрана, да отваря електронната си поща, да контролира дистанционно телевизора и да движи роботизирана ръка. За каква граница можем да говорим изобщо?
Пейнтър погледна към прозореца.
— И някой е стигнал още по-далеч?
Лиза и Малкълм кимнаха едновременно.
— Устройството? — попита Пейнтър.
— Една стъпка по-далеч от всичко, което ние сме виждали. Има електродни нановлакънца, които са толкова миниатюрни, че не е ясно къде свършва устройството и къде започва мозъкът на детето. Но базовата функция е добре позната. Опити с мишки, направени от Харвардския университет, показаха, че ТМС устройствата подпомагат растежа на невроните, макар и само в онези участъци, които имат отношение
