Марта, откакто се помнеше. Познаваше ръцете и. След първата му операция на петгодишна възраст я бяха довели в стаята му.
Помнеше голямата й ръка. В началото се беше уплашил, но тя само клечеше по цял ден, отпуснала глава на ръба на леглото му, и го гледаше. Накрая той посегна несмело към ръката и. Плъзна любопитно пръсти по дълбоките бразди на отворената и длан. Тя го гледаше с големите са кафяви очи, влажни и разбиращи. После дългите пръсти се бяха затворили нежно около неговите.
И той разбра какво иска да му каже.
Жестът означаваше обещание.
Другите деца си играеха с Марта, плачеха в прегръдките й, стояха по цяла нощ с нея… но онази сутрин Пьотър беше разбрал истината. Тя имаше тайни, които бе поверила единствено нему. И той имаше тайни, които знаеше единствено тя.
Обгърнат от ръцете й, той се взираше в непознатата гора. Понякога ги извеждаха на открито, позволяваха им да се помотаят из гората с някой от учителите, да поседят тихичко. Но Пьотър още се плашеше тук, горе. Вятър шептеше в гората, клатеше клони и брулеше листа. Гледаше ги и знаеше, че нещо идва.
Не беше като сестра си.
Но знаеше това-онова. Сгуши се в Марта, за да не вижда дърветата. Сърцето му заби по-бързо и светът избледня, останаха само листата. Падаха, въртяха се, танцуваха… ужасяваха го…
Марта издаде тих звук до ухото му. „Какво има?“
Той трепереше неудържимо. Сърцето му се беше качило в гърлото и се блъскаше предупредително там, защото листата продължаваха да падат, все повече и повече. Веднъж Константин му бе обяснил как може да смята толкова бързо наум.
„Всяко число си има форма… дори и най-голямото, с най-много цифри, и то си има форма. Така че когато смятам, следя празното пространство между двете числа. Празнината също си има форма, определена от границите на двете числа. И това празно място също е число. Числото, което е верният отговор на задачата“.
Пьотър не го беше разбрал докрай. Той не можеше да смята като Константин, да реди мислено пъзели като Кишка, нито да вижда надалеч като сестра си. Но не познаваше друг, който да може онова, което можеше той.
Той можеше да чете сърца… всякакви сърца.
Големи и малки.
А сега нещо идваше, нещо с тъмно, гладно сърце.
Пьотър се взираше в падащите листа, докато собственото му мъничко сърце се блъскаше като полудяло в гърдите. И празнините се запълваха една по една.
Пот изби по челото му. Светът се беше свил до падащите листа и тъмните празнини помежду им, кипеше и вреше, протягаше се към него. Чу Константин да го вика някъде отдалеч.
Ръцете на Марта се свиха по-плътно около телцето му — не за да го защити от другите, а за да го задържи при себе си. Тя също познаваше сърцето му.
Той трябваше да види.
Трябваше да разбере.
Нещо идваше.
Пьотър запълни празнините с мастило и сянка, със зъби и ръмжене, със звука от меки лапи върху твърда земя. И видя какво идва.
Втора книга
8.
Два часа до кацането.
Грей гледаше през прозореца на самолета — „Глобъл Експрес XRS“ на канадския авиостроителен конгломерат „Бормарджър“. Денят Преваляше бързо, докато луксозният частен самолет пореше небето. От началото на полета им слънцето вече беше изгряло веднъж, изкатерило се беше високо над главите им, а сега започваше да се спуска някъде зад тях. Движеха се със свръхзвукова скорост и горивото едва щеше да им стигне. Накрая май щяха да летят на изпарения. Модифицираният корпоративен джет беше подарен на Сигма от милиардера Райдър Блант — финансист и един от големите играчи в самолетостроенето — като знак на признателност за минало сътрудничество. Двамата пилоти от военновъздушните сили на САЩ цедяха максималната мощност на двигателите, за да кацнат пътниците им в Индия следобед местно време.
Грей погледна към групата около масата от тиково дърво. Беше им отпуснал по шест часа сън, но въпреки това повечето изглеждаха изтощени. Столът на Ковалски още беше спуснат назад, а мъжагата хъркаше в тон с двигателите. Грей не виждаше причина да го буди. Колкото по-отпочинали бяха спътниците му, толкова по-добре.
Съсредоточила изцяло вниманието си върху отвореното на масата досие, новачката в малката група беше единствената, на която дългият полет сякаш не оказваше никакво влияние. Специалист по неврология и неврохимия, също като д-р Арчибалд Полк, тя беше логичният избор за тази операция сред кадрите на Сигма. Нищо чудно, че Пейнтър беше избрал именно нея.
Д-р Шей Росауро беше малко над среден ръст, кожата й грееше с цвета на канелено мокачино, а тъмнокехлибарените й очи със златисти петънца излъчваха плашеща със своята острота интелигентност. Черната й коса, дълга до раменете, беше прибрана назад със сгъната на лента черна кърпа. Служила беше във военновъздушните сили и ако се съдеше по досието й, сигурно и сама би могла да пилотира глобъл експреса. Дори беше с униформена риза в добавка към кафеникавите панталони, ботушите и широкия черен колан.
Грей не беше работил с нея досега, затова пък дамата май се познаваше с Ковалски. Когато го видя, реакцията й беше нееднозначна, при това със секунда-две закъснение. Ковалски от своя страна се ухили до уши, стисна я в мечешка прегръдка вместо „добър ден“, а после я подмина и се качи в самолета. Тя пък хвърли на Грей невярващ поглед. Един вид — това някакъв майтап ли е?
Сега, след като всички си бяха починали повече или по-малко, беше време да си сверят часовниците, особено по отношение на човека, с когото предстоеше да се срещнат.
— Елизабет, какво можеш да ни кажеш за д-р Хейдън Мастерсън? И защо баща ти е предпочел да работи именно с него, преподавател от университета в Бомбай?
Тя кимна, вдигна ръка да прикрие прозявката си, после нагласи решително очилата на носа си.
— Той всъщност е започнал научната си кариера в Оксфорд. Учил е психология и физиология, специализирал е техники за медитация и мозъчни функции. От трийсет години живее и работи в Индия, където изучава местните йоги и мистици.
— С други думи, научните му интереси са съвпадали с тези на баща ти.
Елизабет кимна.
— Познавам работата на Мастерсън — каза Росауро с известна изненада в гласа. — Той е изключителен специалист, но и малко нещо чудак, а и някои от теориите му са спорни. Беше сред първите, които застъпиха тезата за пластичността на човешкия мозък — теория, която навремето се възприе противоречиво, но днес никой не я подлага на съмнение.
— Какво имаш предвид под „пластичност“? — попита Грей.
— Ами допреди няколко години неврологията се основаваше на стария принцип, че човешкият мозък е организиран по такъв начин, че всеки участък служи за нещо конкретно. Едно място — една функция. През последните две десетилетия целта на невролозите беше да картографират мозъка, определяйки функцията на всяка от неговите зони. Къде се заражда речта, коя част от мозъка отговаря за чуването, благодарение
