стягаше предпазния колан.
Грей завъртя своя стол с гръб към останалите, взе слушалката от страничната облегалка и я вдигна до ухото си.
— Командир Пиърс слуша.
— Грей, исках да те информирам какво откриха Лиза и Малкълм за прикрепеното към черепа устройство.
Докато слушаше обясненията на директора за микроелектроди и аутистични саванти, Грей зяпаше през прозореца. Слънцето залезе на запад, далеч зад устремения на изток самолет. Спомни си малкото лице на момичето, крехкото му телце, невинността му.
Поне то беше в безопасност.
Което повдигаше друг въпрос.
„Има ли и други като нея някъде там?“
Монк тичаше с Пьотър на ръце покрай потока. Момчето се беше впило в него. Очите му още бяха изцъклени, личицето — мокро от пот и сълзи. Кишка бягаше напред след препускащата на четири крака Марта. Константин подтичваше редом с Монк.
— Откъде да знаем, че видението на Пьотър е вярно? — попита на пресекулки Монк. — Тигри? Може да е било просто кошмар или нещо такова.
По-голямото момче се извърна леко и повдигна вълнената си шапка. Притисна косата си назад и му показа лъскава метална пластина зад ухото.
— Ти не си единственият опериран — каза то и нахлупи отново шапката, после кимна към Пьотър. — Не е било сън, уверявам те.
Монк се мъчеше да проумее ситуацията. Константин вече му бе обяснил, че е бил спасен от потъващ туристически кораб, защото сестрата на Пьотър го нарисувала. В това просто нямаше смисъл.
Може пък той да сънуваше.
Константин продължи:
— В Менажерията има два сибирски тигъра. Аркадий и Захар. Понякога войниците ловуват с тях в гората глигани и лосове. Много са умни. Не е лесно да ги заблудиш.
— Близо ли са? — попита Монк.
Константин заговори на руски малкото момче.
Пьотър му отговори на същия език. В началото заваляше, после в гласа му се усети твърдост. Изглежда най-после излизаше от транса си.
Накрая Константин кимна.
— Не знае. Знае само, че идват. Усеща глада им.
Монк ускори крачка покрай потока, който скоро се вля в друг, по-голям. Громоленето на водата се чу, преди да видят руслото. Дълбоко и не твърде широко. Ако успееха някак да се прехвърлят на другия бряг…
Вой разцепи въздуха. Дойде отвисоко и зад тях, някъде от тясната долина. Не спираше, пронизителен като сирена. От звука Монк го заболяха зъбите и сякаш костите му завибрираха в унисон. Децата се проснаха на земята, покриха глави и се замятаха в агония. Марта вряскаше и обикаляше в кръг около тях.
Стиснал зъби, за да издържи отвратителния звук, Монк надникна измежду клоните на смърчовете. Нещо се приближаваше от далечния край на долината. Носеше се на червен парашут и приличаше на сигнална ракета, но беше кръгло и метално с големината на топка за бейзбол. Пронизителният вой идваше от него. Беше може би някакъв вид звукова ракета. Монк се покатери на един голям камък и видя още червени точки в далечината.
Скочи на пътеката.
Явно покриваха голям периметър на сляпо.
Трескав пукот изригна откъм отсрещния бряг на потока.
Кафеникава козина се мерна между храстите. Сърцето на Монк се стегна на топка в гърдите.
„Тигър“.
Само че не беше тигър, а две сърни, които изскочиха за миг на брега, после хукнаха в обратната посока. Монк преглътна с усилие и отиде при децата. Звуковият удар ги беше поразил тотално. Преследвачите познаваха добре свръхчувствителността на възприятията им и се опитваха да ги извадят от стоя.
Монк прихвана Пьотър със сакатата си ръка и го метна на рамо. Вдигна Кишка на крака, прихвана я през кръста и я помъкна със себе си. Натоварен така, той пристъпи към Константин с намерението да го срита, ако се наложи.
Не можеха да се бавят повече.
Марта се намеси. Пъхна глава под гърдите на момчето и преметна едната му ръка през гърба си. Поела с рамене тежестта му, тя се плъзна към реката долу. Краката на момчето се влачеха след нея.
Монк я последва с другите две деца. Макар и оглушен от звуковата ракета, ясно долавяше ужасените стонове на агонизиращото момче. Закуцука по-бързо и стигна речното русло.
Реката си беше издълбала канал със стръмни брегове и четирите й метра ширина изведнъж му се сториха необятни. Силният ромон на водата неутрализираше в някакъв степен звуковата агресия откъм въздуха.
Монк махна на Марта, за да привлече вниманието й, и посочи по течението на реката. Шимпанзето свърна в указаната посока. Продължиха нататък, следвайки лъкатушното русло. След няколко завоя стръмните брегове блокираха допълнително пронизителния вой.
Кишка първа дойде на себе си. Освободи се от ръката на Монк и тръгна сама, макар още да затискаше с ръце ушите си. Константин скоро последва примера й и тъкмо навреме — Марта беше останала без дъх и дори след като се освободи от товара, продължи напред на четири крака.
Макар да се отдалечаваха от сирените, Монк не преставаше да се озърта.
Очакваше всеки миг да зърне двойката изгладнели тигри.
Не видя, че Кишка е спряла и налетя отгоре й. Спъна се и падна тежко на колене, като изпусна Пьотър на земята.
Константин също беше спрял до сестра си, застинал на място заедно с Марта. Явно имаха и други причини да се боят освен преследвачите зад гърба си.
Пред тях на речния бряг стоеше голяма кафява мечка. Сигурно тежеше триста килограма и отгоре, с мокра от водата козина и очевидно изнервена от звуковата атака. Черните й очи оглеждаха групата им. После мечката се изправи на задните си крака, разтегна се до два и половина метра височина, настръхнала, ръмжаща, с пълен набор от страховити жълти зъби.
Руска мечка гризли. Символът на Майка Русия.
Животното се отпусна с рев на четири лапи и се затича право към тях.
Старецът се събуди сред ослепителна светлина. От нея очите му се насълзиха, а в главата му нахлуха вълни от пулсираща болка. Простена и извърна глава настрани. Пригади му се и горчива жлъчка опари гърлото му. Преглътна с усилие и простена отново.
Примижа срещу светлината и откри, че е вързан за някакво легло. Завит беше с чаршаф, но усещаше, че отдолу е гол. Стаята беше бяла до непоносимост, стерилна, безжизнена. Без прозорци. Ако не се брои малкото прозорче с решетки на вратата. Която беше затворена.
На стол до леглото му седеше някой, с костюм, сакото — закачено на облегалката, ръкавите на ризата — навити. Краката — кръстосани, ръцете — събрани примерно в скута.
Мъжът се наведе напред.
