— Гениално. Наистина гениално. И още едно доказателство, че направихме добре, като използвахме Арчибалд, за да подмамим навън една от вашите омеги. Сега става още по-важно да се доберем до момичето.
Юри се стресна. Тревога опъна допълнително нервите му.
— Саша не е при вас?
Макбрайд смръщи вежди и се облегна назад.
— Не, не е, но преди час определихме вероятното й местоположение. Освен това хората, които я държат, са пратили екип по стъпките на Арчибалд. За щастие ние взехме мерки да заличим окончателно дирите му.
— Кой… кой държи Саша?
— Искаш да знаеш, така ли? — Макбрайд сведе гневен поглед към него. Явно Юри го беше настъпил по болното място. — Ще ти покажа.
И даде знак на Чен.
„Не!“
Гърдите на Юри пламнаха от болка, виртуалният скалпел раздра кожата му в насечени линии, от точка в точка, описвайки ъгловат символ върху гърдите му. Буква, огнена гръцка буква.
„Сигма“
Макбрайд изръмжа през агонията на Юри:
— Скоро ще ги отстраним от играта, уверявам те.
Въпреки дълбокия интерес на баща си към тази страна, Елизабет никога не беше идвала в Индия и сега зяпаше любопитно през прозорците на таксито, което взеха от летището. Всички прозорци бяха свалени, но това не помагаше особено при температури от порядъка на четиридесет градуса по Целзий.
Колите пълзяха като охлюви през задръстването и надуваха яростно клаксони сред бъркотията от рикши, теглени по най-разнообразен начин — пешком, с велосипеди, а в една беше впрегната камила. Бяха толкова близо до съседното такси, също с отворени докрай прозорци, че Елизабет усещаше миризмата на тънката пура, която шофьорът стискаше между зъбите си. Димът се врязваше като нож в градския меланж от къри, боклуци и мас за готвене. Шофьорът на таксито до тях извика нещо и натисна ядно клаксона.
Звукът се сля с общия хаос, утежнен допълнително от музикалния акомпанимент на някакво тържество, което се вихреше недалеч пред тях. Пешеходци се тълпяха по тротоарите, пресичаха между пълзящите коли и въобще се бореха за жизнено пространство с велосипедите и мотоциклетите.
Елизабет усети, че дишането й се учестява, а белите й дробове се задръстват — но не от влагата и жегата, а от нечовешката блъсканица. Обикновено не страдаше от пристъпи на клаустрофобия, но шумът, безкрайната врява, виковете и движението на толкова много хора я затискаха като мокро одеяло. Ръцете й се свиха на юмруци върху коленете.
Накрая, с цената на почти продънен от натискане клаксон и изобилие от ругатни на висок глас, техният шофьор се намести в една пролука сред трафика и успя да завие. Озоваха се на по-широко шосе, което водеше право към сърцето на града.
Елизабет въздъхна облекчено.
— Най-накрая — възкликна до нея Ковалски, сякаш прочел мислите й. — Трябваше да вземем кола под наем. Ако карах аз, отдавна да сме пристигнали.
Бяха наблъскани като сардели в консерва, но едрият мъж се опитваше да не я притиска твърде, явно усетил ефекта, който гладът оказваше върху нервите й. Това, уви, не се харесваше особено на останалите, с които деляха задната седалка.
От другата страна на Ковалски седеше Шей Росауро и току го ръгаше с лакът за повече място. Лицето й лъщеше от пот. Докато чакаха в задръстването, беше махнала кърпата, вързана като диадема, и я бе сгънала на нещо като забрадка, втъкната зад ушите, с която прибра по-ефективно косата си.
Грей, който седеше отпред, се наведе към шофьора, той му кимна и Грей се облегна отново.
Последният член на компанията им също седеше отзад. Изражението на Лука Херн беше непроницаемо, но тъмните му очи не пропускаха нищо. Преди да слязат от самолета, бе прикрепил две ками в кании на китките си, готов за негостоприемно завръщане земята на своя народ.
Грей се завъртя към тях.
— След десет минути сме в хотела — извика той.
Таксито скоро стигна до края на шосето при река Ямуна. Водите й лъщяха като синя стомана под яркото слънце, а по бреговете й се редяха палми. Вляво се издигаше масивен форт от червен пясъчник с високи парапети и дебели стени. Таксито обаче пое надясно покрай реката.
Отново попаднаха в задръстване, но само след минути гледката вляво от тях се разшири в просторен парков комплекс от поляни, градини, езера и малки гори. Зеленият пояс обхващаше бреговете на реката, но истинското чудо сякаш се носеше над всичко това, облак от бял мрамор на фона на трептящо от жегата синьо небе.
Тадж Махал.
Мавзолеят беше инженерно и архитектурно чудо. В момента обаче приличаше повече на съновидение, грейнал и плаващ в небесата. Построен преди три века от моголския император Шах Джахан в чест на покойната му съпруга, за мнозина той беше символ на непреходната любов.
Но не там отиваха те.
Таксито отби встрани и спря пред пететажна бяла сграда с големи арковидни прозорци на всеки етаж — хотел „Деедар-е-Тадж“. Там щяха да се срещнат с д-р Хейдън Мастерсън — Ресторантът е на последния етаж — каза Елизабет и погледна часовника си. Закъсняваха с половин час.
Грей плати на шофьора и групата им се отправи покрай игрив, фонтан към фоайето на хотела, което за облекчение на всички се оказа с надут до дупка климатик.
— Ковалски — каза Грей и посочи към рецепцията, — с Лука имате грижа за стаите ни. Ние ще се качим директно горе. — И кимна към Елизабет и Росауро.
Ковалски въздъхна издълбоко, но после измърмори нещо за студен душ. Позадържа се край Елизабет, докато Грей тръгваше към асансьора.
— Добре ли си? — попита я под нос той.
— Аз ли?
— Ами такова… В таксито ми се стори малко… — не довърши той и сви рамене.
— От жегата… и донякъде от нерви, предполагам — каза тя и вдигна смутено очи към него.
— Имам най-доброто лекарство. — Той се наведе съзаклятнически и разтвори сакото си, колкото да й открие гледка към вътрешния джоб и двете пури, които стърчаха от него. — Кубински. От безмитния на летището.
Елизабет го стрелна с усмивка. В момента направо й идеше да го разцелува.
Преди да е казала каквото и да било, асансьорът, звънна зад нея. Грей й извика да побърза.
Ковалски се изправи и потупа сакото си. Намигна й, преди да се обърне. Направо й смигна. Кой смигаше в днешно време, за Бога? Въпреки това усмивката се задържа на устните й, докато вървеше към Грей и Росауро.
Грей й задържа вратата на асансьора, после влезе на свой ред и натисна бутона за последния етаж.
— Има ли още нещо, което трябва да знаем за д-р Мастерсън? — попита я той.
— За нищо на света не споменавайте „Манчестър Юнайтед“ — измърмори тя.
— Футболният отбор?
— Да, иначе няма да ти каже и дума за баща ми и работата му. Освен това не го притискай. Нека сам реши кога и за какво да говори.
Вратите на асансьора се отвориха и разкриха странна гледка. Голям ресторант заемаше покривното пространство, почти празен по това време на деня. На масите имаше ленени покривки и фин порцелан. Аромат на къри и чесън възбуждаше апетита.
