Кимна бавно.
— Кога ще имате готовност?
Отговори му Макбрайд:
— Ще ни трябва един час да вземем медикаментите на д-р Раев.
— Ще ви чакаме — каза Пейнтър и стана, слагайки край на срещата.
Мейпълторп стана на свой ред и протегна ръка, сякаш току-що бяха сключили сделка за недвижим имот. А може и да бяха, Пейнтър беше на път да продаде част от душата си.
Но понеже нямаше друг избор, той стисна протегнатата му ръка.
Дланта на Мейпълторп беше студена и суха, ръкостискането му — силно и уверено.
Дълбоко в себе си Пейнтър завидя на тази непоклатима убеденост в собствената правота. От друга страна се питаше дали Мейпълторп спи спокойно. Докато излизаха от изискания ресторант, друга мисъл прикова вниманието му. Нещо, което Мейпълторп беше казал уж между другото.
„Има и други деца, в края на краищата“.
За какво говореше той, по дяволите?
Трябваше да се махне оттук.
Монк хукна към водата. Откъм пламтящата хижа зад него изврещя тигър.
Захар.
Опитваше се да изскочи през прозореца.
Монк затича по-бързо.
Вече различаваше малкия сал във водата. По-рано вечерта го беше извлякъл от тръстиките. След като изстърга голяма част от мъха, откри, че салът още е в движение. За жалост нямаше гребла, така че Монк сряза една млада фиданка, окастри я и така си осигури дълъг прът за избутване.
Навътре във водата Константин стоеше при кърмата и натискаше с всичка сила импровизирания прът. Салът се отдалечаваше на тласъци. Е, поне децата се бяха измъкнали.
Планът беше да изпълзят изпод хижата, докато Монк се занимава с котките. Салът ги чакаше на метър от брега. Трябваше да скочат на него, да се отблъснат и да се придвижат към по-дълбоките води.
Междувременно Монк трябваше да ги настигне — само че бягството му от хижата не беше протекло съвсем според очакванията.
Забавянето даде време на втория тигър — Аркадий — да заобиколи пламтящата хижа и да се спусне след Монк.
Чуваше гневно съскане и тропот на тежки лапи зад себе си. Тичаше с всички сили към брега. Останал без оръжие, можеше да се надява единствено на бързината си.
Задъхан до болка, той буквално летеше напред.
Пейзажът се килна леко пред напрегнатото му зрение.
Ниското ръмжене се чуваше все по-силно.
Огромните подскоци го настигаха.
Не му стигаше въздух.
Сърцето биеше оглушително в ушите му.
По-остро съскане… тигърът се готвеше да скочи.
Проблясък на вода.
Твърде далеч.
Нямаше смисъл. Монк се обърна и падна, плъзна се по задник.
Котката се набра за скок, но…
… от високите тръстики изскочи тъмна сянка и удари котката в хълбока. Монк зърна блясък на сребро. После сянката прескочи тигъра, падна на земята, хукна презглава към гъстия върбалак наблизо и изчезна от погледа.
Марта.
Шимпанзето не беше тръгнало с децата.
Ударен насред скока си, Аркадий беше паднал по хълбок на земята. Сега се изправи на лапи, а Монк запълзя заднишком на четири крака. Тигърът залитна и издаде дрезгав, задавен звук.
Нещо черно течеше по шията на животното и заличаваше шарките му.
Кръв.
Малко под челюстта му стърчеше дръжката на нож.
Ловджийският нож от хижата.
Монк го беше изпуснал, когато падна през прозореца.
Шимпанзето го беше намерило и с негова помощ му бе спасило живота.
Монк си спомни — един бог знаеше как, но си спомни, — че шимпанзетата умеят да си служат със сечива. Измъквали термити от термитниците им с помощта на вейки. А със заострени клонки принуждавали онези миниатюрни африкански маймунки, галагосите, да излязат от дупките си в дървесните стволове.
А Марта не беше обикновено шимпанзе.
Аркадий трепереше силно, в гърлото му клокочеше кръв.
На дрезгавия му вик отвърна друг.
Захар изрева с ярост, от която кръвта на Монк се вледени.
Той се размърда и хукна към водата. Стигна разкаляния бряг и се метна по корем в плиткото. Заора с крака и нагази към по-дълбоките води.
Воят на Захар сякаш беше събрал цялата ярост на света.
Монк навлезе с газене и цапане достатъчно навътре, за да потъне изцяло. Студът отми паниката му, но дори и под водата още чуваше зверския вой. Сдържайки дъха си, заплува към дълбокото.
Когато дробовете му запариха непоносимо, изплува тихо над водата.
Като движеше крака колкото да не потъне, той погледна назад към хижата. Пламъците танцуваха високо сред мрака. Тъмен на огнения фон, Захар обикаляше около брат си. Другият тигър не помръдваше.
Монк чу Марта да се придвижва по клоните. Проточи врат и я видя да се спуска с тежък скок на сала. Който беше само на десетина метра от него.
Той преплува разстоянието и се издърпа с последни сили на дъските. Просна се по гръб, останал без дъх.
Вляво от него Марта лежеше свита на кълбо по хълбок и се клатеше лекичко. Тих стон излезе от гърлото й. Пьотър се хвърли отгоре й, галеше я, утешаваше я.
Монк се повдигна на лакът, погледна към хижата, после към Марта.
Докато Захар продължаваше да надава яростни писъци, той протегна ръка и положи длан върху рамото на шимпанзето. Тялото на Марта потрепваше, свито в универсалната поза на дълбока скръб.
„Нямахме друг избор“ — опита се да й внуши с мислите си той.
Аркадий е бил подложен на изтезания и извращения, докаран е бил до състояние на лудост. От божие създание котката се беше превърнала в чудовище.
И смъртта й беше по-скоро благословия, милост.
Само че Марта продължаваше да трепери.
Да убиваш е трудна работа.
Щръкнал на кърмата, Константин натисна отново дългия прът и салът се устреми към сърцето на блатото.
Монк седна. Нещо привлече погледа му. Преди да се прибере в хижата за нощта, беше струпал раниците на сала. Сега погледът му попадна върху значката, която висеше от ципа на една от тях. Радиационният дозиметър.
Виждаше се ясно в отразената светлина на пожара.
Бледорозовият цвят беше потъмнял.
А с него помръкваха и надеждите им.
