Лейтенант Борсаков дръпна ръката си от хълбока на мъртвия тигър. Посегна към главата, хвана едното ухо и го повдигна. Не беше по-различно от другото. Значи беше Аркадий.
Пусна ухото и стана.
В другата си ръка стискаше, пистолет „Яригин“. Нелошо оръжие, но в момента му се искаше да разполага с нещо по-мощно от деветмилиметровите патрони. Огледа се за Захар. От тигъра нямаше и следа.
Старата изба зад него димеше и догаряше.
Впечатлен от бягството на преследваните, Борсаков се върна при надуваемата лодка. Там го чакаха кормчията и двама войници, които го прикриваха с автоматите си. Прожекторът на приспособената за придвижване в заблатени води лодка пронизваше мрака. Огромната перка при кърмата й се въртеше бавно, а двигателят мъркаше на бавни обороти.
Борсаков се качи на борда и даде знак да продължат през потъналото в тъмнина блато. Двигателят нададе вой, перката се завъртя бясно и лодката бързо се отдалечи от нажежените руини на ловджийската хижа. Преследването щеше да е по-лесно, ако можеха да използват инфрачервените очила за нощно виждане, само че някой се беше промъкнал в склада — предния ден и бе повредил ограничената им наличност от този ловен аксесоар.
Или американецът, или децата.
Знаели са, че ще ги преследват.
— Не трябва ли да докладваме на генерал-майор Мартова? — попита заместникът му и посегна към портативната радиостанция.
Борсаков поклати глава.
Генерал-майорът не обичаше лоши новини.
Надуваемата лодка летеше през блатото.
Щеше да се обади, след като убиеха американеца.
Борсаков хвърли поглед назад към островчето, към догарящите отломки на хижата и към мъртвия тигър. Замисли се за американеца, който продължаваше да се измъква под носа му.
Кой беше този тип? И къде се беше научил на такива неща?
Трент Макбрайд вдигна телефонната слушалка до ухото си. Позволили му бяха да използва стационарен телефон, за да се обади в офиса на Мейпълторп. Трент не се съмняваше, че разговорът се записва.
Но той трябваше да докладва и подслушването нямаше да го спре.
Размени няколко несъществени реплики с Мейпълторп, след което каза:
— Изглежда, че момичето може и да прескочи трапа.
Смъртта й би наложила сериозни промени в плановете им.
— Много добре — отвърна Мейпълторп. Последва дълга и многозначителна пауза, преди да продължи: — Кога ще се знае със сигурност?
Трент погледна часовника си и пресметна колко време ще му бъде необходимо.
— Със сигурност — шест часа — каза той.
„Посреднощ“.
Координацията щеше да е малко по-сложна, но пък тогава щяха да разполагат с всичко. Мейпълторп изръмжа доволно.
— Значи новината наистина е добра.
14.
— По-нататък не може — каза Аби Банджее.
Грей не оспори преценката му. Джипът беше затънал до калниците в размекнатата пръст. Уморен до смърт и с обтегнати до скъсване нерви, Грей изведе мерцедеса до едно по-високо и каменисто място.
Вече два часа дъждът се лееше като из ведро. Що за облаци можеха да изсипят толкова вода, по дяволите? Манговата овощна градина отдавна беше останала зад тях и вече петдесетина километра се движеха през пресечен терен, гъсто залесен и див, с по-стръмни възвишения. А от проливния дъжд ручейчетата се разляха и водата изпълни всички по-ниски места. Сякаш целият свят ронеше крокодилски сълзи.
Но поне се бяха отървали от хеликоптерите. Дъждът снижаваше критично видимостта и преследвачите се отказаха от гонитбата, след като изгубиха плячката си сред хилядите акри овощни насаждения. Абе познаваше отлично земята тук и ги беше извел от градината през една дълбока долина, която ги изплю сред тази негостоприемна дивотия.
„Тук никой не идва — беше обяснил Абе. — Земята не става за обработване“.
Меко казано, ако питаха Грей.
— Не е далеч — увери ги индиецът, когато Грей наби спирачки. — Остава по-малко от километър. Но ще трябва да вървим пеша.
Грей скри джипа под надвисналите клони на едно голямо дърво. Изключи двигателя и плъзна поглед по камънаците наоколо, мислейки си за храма върху гръцката монета. Според Абе тук някъде имало подобна постройка. Точно натам се бил запътил д-р Полк преди да изчезне. Само шепа от местните селяни знаели за мястото. За недосегаемите то било свещено, вдъхвало им едновременно благоговение и страх.
Защо беше тръгнал насам д-р Полк? С какво храмът го е заинтригувал толкова?
Вода се лееше по предното стъкло и замазваше гледката.
— Дали да не изчакаме дъждът да спре? — предложи Мастерсън.
Грей си погледна часовника. Наближаваше полунощ. Не искаше утрото да ги завари тук, нито в близката околност. Хеликоптерите щяха да подновят лова още на зазоряване, а огромният джип се виждаше отдалеч сред хълмовете. Грей вече беше изключил GPS устройството на мерцедеса — смяташе, че именно с негова помощ руснаците са ги проследили от Делхи.
Натрупали се бяха много въпроси без отговор, но едно нещо той знаеше със сигурност. Ако ще тръгват по последните стъпки на д-р Полк, най-добре беше да го направят сега.
Обърна се към пътниците отзад.
— С Абе тръгваме веднага. Останалите можете да останете в джипа.
Елизабет вдигна ръка.
— Аз също ще дойда. Ако наистина наоколо има изгубен храм, може да ви бъда от полза.
Ковалски кимна.
— Където отива тя, там съм и аз.
Елизабет го стрелна с поглед, който претърпя бърза метаморфоза от остро раздразнение към нещо значително по-колебливо.
— Не бива да се разделяме — каза Росауро и взе раницата си.
Лука кимна.
Мастерсън завъртя театрално очи.
— Е, явно всички ще се измокрим до кости.
И така те се изсипаха един след друг от джипа под проливния дъжд. Само след няколко крачки Грей усети, че подгизва. Дрехите му натежаха сякаш с десет килограма.
Ковалски псуваше и току поглеждаше с копнеж назад към джипа, но тръгна без възражения по петите на Елизабет.
— Насам — каза Абе и посочи към нацепено скално възвишение, което се издигаше на неравни тераси, обрасли с дървета. Дебели корени се гърчеха по пясъчника като чворестото лице на старец, обветрено от вятър и дъжд. Светкавица разцепи небето и гърмът я последва със символично закъснение.
Бурята набираше сила.
