Юри нагласи капката на системата. Пръстите му трепереха. Не можеше да откъсне поглед от Саша, изгубена сред одеялата и чаршафите на болничното легло. Детето беше по-зле от очакваното.
Изруга наум Макбрайд и Мейпълторп, заради който беше изгубил цял час. Един час, който беше прекарал заключен в сградата на ФБР, докато онези двамата вършеха кой знае какво, вместо да е тук и да започне лечението на Саша. В края на онзи изгубен час Макбрайд се върна с всички лекарства, които Юри държеше в хотелската си стая.
След това бяха прекосили пеша мола към Замъка Смитсониън. Там вече ги чакаха. Ескортираха ги с частен асансьор някъде под земята, където ги претърсиха, сканираха и им вързаха очите. Воден за ръка като малко дете, Юри скоро изгуби ориентация в подземния лабиринт на комплекса. Накрая влязоха в някаква стая, вратата се затвори зад тях и се чу щракването на заключващ механизъм.
Едва тогава махнаха превръзката от очите му.
Намираше се в малка болнична стая. По-голямата част от едната стена беше заета от огледало, без съмнение — еднопосочно стъкло. Двама души стояха на пост до детето — висока тъмнокоса жена, която се представи като Кат Брайънт, и д-р Лиза Камингс, с която се беше запознал в ресторанта. Лиза му подаде папка с медицинска документация.
— На вашите услуги сме — заяви тя. — Кажете ни какво трябва да се направи.
И Юри се хвана на работа. Изчете документацията, прегледа последните резултати от биохимията. Минаха още десетина минути, докато изчисли дозите. Макбрайд се опита да помогне, като надничаше над рамото му.
Юри го изгледа ядосано.
— Махни ми се от главата.
Американците не познаваха сложната алхимия, нужна за поддържането на децата и Юри не смяташе да променя това. А методът беше твърде сложен, за да го изтръгнат от него чрез изтезания. Но за да помогне на Саша, трябваше да остави онзи да гледа. Само да се оправеше веднъж детето обаче…
Кат, застанала зад него, прекъсна мислите му:
— Тя ще се оправи ли?
Юри почука с нокът по тръбичката на системата. Доволен от корекцията, той се обърна към жената. Тя го гледаше съсредоточено. Прибраната й на плитка коса откриваше лицето и врязаните следи от тревога в ъгълчетата на очите и устата.
Юри въздъхна и й каза истината:
— Направих всичко възможно. Ще трябва да следим на всеки час бъбречната функция и концентрацията на урината. Това ще ни даде някаква представа как вървят нещата, но едва след пет-шест часа ще знаем дали ще оцелее.
При последните думи гласът му се пречупи и той се извърна, за да скрие тази проява на слабост. Но вместо да си осигури относително усамотение, попадна на студения и пресметлив поглед на Макбрайд. Едрият американец седеше на стол до вратата, преметнал самодоволно крак върху крак.
— Можем само да чакаме — измърмори Юри и погледна към стола до леглото. Там беше оставена отворена детска книжка.
Кат посегна да я вземе.
— Почетох й малко — каза тя.
Юри кимна. По време на полета към Щатите беше чел на Саша руски приказки, а тя го слушаше, облегнала глава на рамото му. Споменът извика усмивка на устните му. Обучени бяха да не се привързват към децата, но Саша беше специална.
Ръката му се плъзна по чаршафите към пръстчето, което се показваше навън. С прикрепена към него щипка и кабел към монитора на кръвното налягане.
Юри погали тънкото пръстче, бледо и деликатно като на порцеланова кукла.
Накрая седна и се облегна назад. Чакането щеше да бъде дълго. Макбрайд тактуваше с крак по пода. Машините гъргореха и бибипкаха. След няколко минути д-р Камингс излезе от стаята, за да обсъди ситуацията с техния патолог. Кат седна на стол от другата страна на леглото.
Докато първият час се точеше бавно, Юри забеляза купчинка листове на нощното шкафче. Ъгълчето на един от тях привлече вниманието му. Беше плътно защриховано с черен маркер. Дори и ъгълчето беше достатъчно, за да разпознае почерка на Саша. Той взе купчинката и запрехвърля листовете. Рисунките не му говореха нищо. От последния лист обаче го гледаше познато лице. Юри застина от изненада на стола си.
Скица на затворника, когото държаха в Челябинск 88.
Юри се опита да прикрие интереса си. Макбрайд не знаеше нищо за залавянето на американеца. Не му бяха казали. Въпреки всичко реакцията му не остана незабелязана.
— Това е съпругът ми — обади се Кат от другата страна на леглото. — Саша го нарисува. Сигурно е видяла снимката, която държа в портфейла си.
Юри кимна бавно и покри рисунката с друг лист.
„Нейният съпруг?“
— Как мислите, защо го направи? — попита Кат. В погледа й се четеше напрежение. — Защо нарисува портрета му?
Юри сведе поглед към момичето. Сърцето му препускаше, зрението му се стесни. Именно рисунките на Саша бяха спасили живота на този човек. А сега той стоеше в една стая със съпругата му. Това не можеше да е плод на случайност, беше извън обсега на статистическата вероятност. Какво ставаше тук?
— Д-р Раев? — настоя жената.
Необходимостта да отговори му беше спестена по най-неочакван начин. Клепачите на Саша потрепнаха, после очите й се отвориха и той потъна в сините им дълбини. Юри придърпа стола си по-близо. Жената стана.
Саша очевидно беше замаяна, погледът й бе разфокусиран. Въпреки това сърцевидното й личице се обърна към Юри.
— Унки Пепе…?
Името.
Кръвта се качи в главата му, запулсира в ушите и потече ледена през вените му. Озова се в тъмния кораб на студена църква, застанал пред дете, което стиска парцалена кукла до каменен олтар и гледа нагоре към него със същите сини очи.
Същите думи. Същото обвинение.
„Унки Пепе…“
Фамилиарното обръщение към Йозеф Менгеле, Касапина от Аушвиц.
Той хвана ръката на Саша — толкова непохватно, че щипката на монитора за кръвно налягане падна от пръста й.
„Не — обеща й мълчаливо. — Никога повече“.
Сълзи замъглиха зрението му.
Тънките пръстчета се свиха немощно около неговите. Клепачите й изпърхаха.
— Папа… Папа Юри…?
— Да — промълви той. — Тук съм, миличка. Няма да те оставя.
Устните й се размърдаха, докато потъваше обратно в съня. Пръстите й се отпуснаха върху чаршафа.
— Марта… Марта я е страх…
Тялото още беше топло, но не и кръвта.
Смъртта беше настъпила преди час или там някъде.
