В тъмнозеления й поглед обаче продължаваше да гори студен огън.
Грей се обърна и им направи знак да приклекнат под моста. Погледна нагоре и се заслуша в стъпките на минаващия над тях преследвач. Стрелците следяха и двете страни на хипогеума. При най-малкото движение щяха да открият огън. От позицията им щеше да е като да стреляш по риба в бъчва.
— Ще трябва да им се отвлече вниманието — прошепна Грей, когато убиецът отмина. — На Ковалски му остана само един патрон. Не е много, но…
Предпазливите стъпки горе внезапно промениха темпото си. Бавното пристъпване изведнъж премина в тропот. Преследвачите тичаха към тях.
Явно бяха чули шепота на Грей.
Ковалски вдигна готовия за стрелба пистолет, но Сейчан постави ръка на рамото му.
Тропотът мина над тях и продължи по моста, към отсрещната страна. Преследвачите бягаха. Нещо ги беше подплашило.
— Полицията… — предположи на глас Грей.
— Крайно време беше — промърмори Ковалски.
Сейчан не споделяше облекчението им. Физиономията й бе кисела. Тя фигурираше в списъците на терористи на няколко агенции, в това число и на Интерпол.
Преди да вземат каквото и да било решение, се разнесе нов звук. Появи се неочаквано. Перки на хеликоптер. Грей излезе изпод моста и се загледа нагоре. Рейчъл се присъедини към него.
Черен вертолет с тяло като на оса прелетя над ръба на външната стена на Колизея.
— Това не е полиция — каза Рейчъл.
По машината нямаше никакви означения. Докато хеликоптерът завиваше над стадиона, страничната му врата се плъзна назад. Грей сграбчи Рейчъл за рамото.
— Бягай!
Стана ясно защо са побягнали стрелците. Не от полицията, а от новото ниво на атаката. Защо да стреляш по риба в бъчва, когато дълбочинните бомби вършат много по-добра работа?
— Насам! — извика Рейчъл.
Затича се, без да обръща внимание на протестиращото коляно — адреналинът беше прогонил болката. Следваше извитата стена с каменните килии. Другите я последваха.
— Какво става? — изрева Ковалски.
Рейчъл сви в първия десен коридор, след това зави наляво. Озоваха се пред стена.
— Назад!
Втурнаха се обратно. Рейчъл отново се хвана за рамото на Грей и закуцука. Знаеше къде е изходът, но не беше запомнила всички подробности от този лабиринт за плъхове. Все пак успя да намери верния път. Правата галерия пред тях свършваше в тесен свод. Точно така! Сводът бележеше стълбището, водещо към по-долното ниво на хипогеума.
Понечи пак да се затича, но Грей я сграбчи отзад и я избута в една от страничните килии. Останалите също се вмъкнаха вътре. Грей я прикри с тялото си, когато грохотът на перката разтресе стените и камъните под краката им. Миг по-късно над тях блъвнаха пламъци, последвани от гъсти кълба дим, вонящи на отровни химикали.
Грей я измъкна от прикритието. Рейчъл се препъна. Беше оглушена, очите й сълзяха. Хеликоптерът се понесе над тях сред пушек и огън. От отворения му люк се изтърколи черен стоманен варел.
„О, не…“
Изпаднала в паника, Рейчъл спринтира по галерията, като пъшкаше от болка. Сводестият тунел зееше на десет метра напред. Беше така съсредоточена върху целта си, че не забеляза покрития с мъх камък под петата си. Подхлъзна се и полетя напред, но така и не падна.
Грей я сграбчи през кръста и я пренесе последните няколко крачки. Заедно се хвърлиха в тунела. Отзад ги блъснаха още две тела. Паднаха заедно и се затъркаляха надолу по каменните стъпала.
Светът над тях експлодира.
Взривът беше близко до тунела и ги оглуши. Налягането едва не спука тъпанчетата на Рейчъл; имаше чувството, че черепът й се пука. Камъните се тресяха и падаха около тях. По стълбите се понесоха пламъци и облизаха тавана над тях. Кожата й гореше. Дробовете й не можеха да поемат въздух.
В следващия миг налягането изчезна. Пламъците бяха всмукани обратно от тунела. От долните нива нахлу хладен въздух.
Ръце я бутаха и теглеха. Запълзяха от стълбите към тъмните коридори долу. След няколко метра бавно се изправиха. Рейчъл се подпря на стената, за да се надигне. Дишаше тежко, повръщаше й се, едва успя да преглътне надигащата се буца. Жадно загълта студения въздух.
— Не спирайте — подкани ги Грей.
Рейчъл се облегна на стената, докато другите се препъваха покрай нея. Трябваше да продължат. Сътресенията и огънят можеха да срутят горното ниво върху тях. Трябваше да се махнат колкото се може по-надалеч.
— Можеш ли да намериш изхода?
Тя се закашля.
— Мисля… може би да.
Грей я сграбчи за лакътя.
— Рейчъл.
Тя кимна и си възвърна равновесието — както външно, така и вътрешно.
— Да. Натам. — Извади мобилния си телефон и го отвори. Екранът не хвърляше много светлина, но беше по-добре от нищо.
Тръгна напред, като се държеше за рамото на Грей. Разстоянието не беше голямо, но се намираха в подземна плетеница от килии, коридори и ниши. Рейчъл вървеше, изгубена колкото в настоящето, толкова и в миналото.
Спомни си как вуйчо й я беше довел тук, как бе грабнал въображението й с приказки за герои и чудовища, за странни зверове и бляскави зрелища. Беше й разказал и за едно от най-големите представления което рядко се показвало в Колизея. Спектакъл, наричан „навмахия“.
Заговори на глас, докато ги водеше:
— В епохата на ранната Римска империя, преди да построят тези подземни нива, понякога пълнели тази част с вода и създавали в средата на Колизея огромно езеро. Показвали прочути морски чудовища, имало и представления с плуващи коне и бикове.
Ковалски се влачеше отзад, покрит с прах, окървавен и изгорен.
— Точно сега едно плуване ми звучи адски добре.
— А какво са правели с цялата тази вода след представлението? — попита Грей.
— Ще видите — отвърна Рейчъл.
След още два завоя се озоваха пред стена. Желязна решетка затваряше тесен нисък коридор. Дори на слабата светлина се виждаше, че се спуска стръмно надолу.
— Разчистиха го едва миналата година и потвърдиха онова, което вуйчо Вигор вече знаеше. — Рейчъл вдигна резето на вратата и я отвори.
Преди да успее да продължи с обясненията си, в затвореното пространство се разнесе силен грохот. Запълзя гъст облак прах.
— Срутване! — възкликна Рейчъл. — От бомбите.
Мраморен блок се откърти от тавана на около метър от тях и рухна с трясък на пода. Каменните зидове застенаха. Цялото ниво започваше да се руши отгоре им като домино.
— Насам — викна Рейчъл. — Побързайте. Мушна се в стръмния коридор и ги поведе надолу.
Останалите я следваха в колона по един. Бяха направили само пет-шест крачки, когато подът под краката им се разтресе със заплашителен гръмовен грохот. Още прах изпълни въздуха, задави ги и ги заслепи. Рейчъл забърза, прикрила устата си с ръка. Опипваше слепешком пред себе си. И без това стръмният наклон стана още по-стръмен. Наложи й се да се подпира на стената с едната си ръка. В другата държеше светещия си мобилен телефон.
— Още колко ни остава? — изпъшка Грей.
Рейчъл нямаше отговор. Не знаеше.
