— Важно е. — Криста изтръска дългото си палто. — Току-що научих, че мишените ни в Рим са оцелели.
— Значи са живи? Нали каза, че са мъртви.
— Подценихме ги. — Криста не направи опит да се оправдава, да шикалкави или да избегне отговорност. Както винаги, Ивар изпита уважение към откровеността й.
— Значи онова все още е у тях?
— Да.
— Откъде знаеш всичко това? — Той се намръщи.
Криста се усмихна хладно.
— Изглежда, атаката ни е привлякла вниманието на някой, който има да доказва нещо. След събитията в Рим се свързаха с нас. Предложиха ни сделка. Сега разполагаме с вътрешен човек.
— Може ли да му се има доверие?
— При подобни неща не се осланям на някакво си доверие, Ивар. Организацията ни ще остане близо до тях и ще ги наблюдава.
— Не разбирам. Щом разполагате с вътрешен човек, защо не му наредите да се сдобие с артефакта и да го унищожи?
— Това решение може и да не е от най-мъдрите. Очите й проблеснаха в тъмното.
— Какво имаш предвид?
— Отец Джовани те предаде. Взе ти парите, остави те да финансираш проучването му. А когато откри артефакта, го открадна. Избяга с него.
Пръстите на Ивар стиснаха монетата. „Свещеникът плати за престъплението си“. Малко след като научи за връзките на Криста, Ивар й разказа кървавата история на Хенрик Майер, за да й бъде за урок и предупреждение. Тя пък прие разказа присърце и предложи обезобразяването, за да се скрият извършителите и убийствата да се маскират като дело на екотерористи. Ивар също изпитваше известно задоволство от това наказание. То бе своеобразно връщане към старата форма на правосъдие, при която предателите се дамгосваха, за да могат всички да видят какво са направили.
— И след като артефактът е отново в ръцете ни, сега е нашият шанс да издирим онова, което липсва — продължи Криста. — Да открием онова, което е търсил Джовани.
Вниманието на Ивар отново се насочи изцяло към нея. Не успя да скрие копнежа в гласа си.
— Ключът на Страшния съд…
Подобно откритие щеше не само да гарантира осъществяването на плана му — то щеше да сътвори историята. Ключът имаше потенциал да разгадае мистерия, отиваща хилядолетия назад в миналото.
Криста обясни замисъла си:
— Онези, у които е артефактът, вече са се доказали като много изобретателни. При подходяща мотивация биха могли да успеят там, където отец Джовани се провали.
Ивар обузда желанието си и се застави да подходи практично.
— Сигурна ли си, че можеш да се справиш с подобно начинание?
— Не само аз. — Криста се усмихна, но този път топло и окуражително. — Както обещах от самото начало, ще имаш пълната подкрепа на Гилдията.
Пристъпи към него.
Няма да те разочароваме. Аз няма да те разочаровам.
Прегърна го и отново го целуна. Този път не целомъдрено. Студената й мокра коса докосна врата му и по тялото му пробягаха тръпки, но устните, устата и езикът й изгаряха като течен огън.
Ивар забрави за монетата в джоба си и сложи ръка на кръста й. Притисна я към себе си. Знаеше, че тя го прелъстява, и подозираше, че и тя си дава сметка, че не го заблуждава. Но това не ги накара да се отдръпнат един от друг.
И двамата знаеха какво е изложено на риск и какво трябва да се спечели.
Бъдещето на човечеството.
И силата да контролираш това бъдеще.
Втора част
Огън и лед
12.
Изглеждаше невъзможно едно убийство да бъде проследено до подобно идилично място.
Грей караше по виещия се между хълмовете път. С всеки километър шосето ставаше все по-тясно, докато накрая едва успяваше да побере взетия под наем ландроувър. Високи дървета ограждаха пътя и създаваха над главите им тунел от преплетени клони. След като излязоха от гората, около тях отново се разкри изглед към заоблените скалисти хълмове, минаващи в Англия за планини. Снегът вече покриваше чукарите с бялото си одеяло — през нощта през района бе преминала една от първите зимни бури.
В по-непосредствена близост поляните и оградените с плетове територии на фермите превръщаха земята в покривка на зелени, жълти и кафяви петна. Ручеи и потоци проблясваха между гладките като огледало езера. Ледът поръбваше краищата им и всичко около тях бе покрито със скреж.
Прелестната картина бе накарала всички да замълчат.
Или почти всички.
— Изгуби се, нали? — обвинително се обади Ковалски от задната седалка.
— Не съм — излъга Грей.
Рейчъл потупа пътната карта и го изгледа със съмнение.
„Добре де, може би сме се отклонили малко…“
Бяха излезли от Ливърпул преди два часа и без особени трудности стигнаха до Лейк Дистрикт в Северна Англия. Магистралите бяха добре означени, но след като излезе от главните артерии, Грей се озова в селска област с виещи се пътища, шосета без знаци и разхвърлян пейзаж от хълмове, гори и езера.
Дори джипиесът се оказа безполезен. Никой от пътищата не отговаряше на електронната му карта. Със същия успех можеха да карат и направо през нивите.
Целта им бе Хоксхед, едно от многото примамливи селца, сгушени между хълмовете на прелестния Лейк Дистрикт. Там трябваше да се срещнат с д-р Уолас Бойл, колега на отец Джовани и историк от Единбургския университет. Бойл бе организатор на разкопките в отдалечената част на централните възвишения и все още ръководеше обекта. Беше се съгласил да се видят в кръчмата на хотела в Хоксхед.
Но Грей първо трябваше да намери селото.
Рейчъл пак запроучва картата и погледна навън с надеждата да открие някакъв ориентир. Сейчан седеше отзад до Ковалски и се взираше мрачно в хълмовете и долините. Почти не говореше, откакто бяха напуснали Италия, и продължаваше да поддържа предпазлива дистанция от групата.
— Ако не стигнем в най-скоро време — продължи Ковалски, — ще се наложи да спреш при най-близкото дърво или храст. Мехурът ми ще се пръсне.
Грей набра скорост нагоре по склона.
— Не трябваше да пиеш четири пинти бира в Ливърпул…
— Не е моя вината. Ама че изкилиферчени имена. „Блекуотър Брюъри Буканир“. „Кейнс Дабъл Бок“. „Бодингтънс Битър“. „Тетлис Каск“. Не можеш да познаеш какво ще получиш, докато не го пробваш. Доста време ми трябваше да намеря нещо свястно.
— Но ги изпи всичките.
— Естествено, че ще ги изпия. Би било неучтиво, ако не го направя.
Рейчъл се предаде, сгъна картата и каза не особено уверено:
— Не може да е много далеч. Може би ще е по-добре да спрем и да попитаме някого.
Няколко секунди по-късно се оказа, че не е нужно да го правят. С последен рев на двигателя джипът изкачи възвишението и пред тях се появи малко село, пръснато в долината.
