Грей погледна Рейчъл. Облекчението на лицето й отговори на въпроса му. Това трябваше да е Хоксхед. Калдъръмени улички се пресичаха край оградени градини и ниски дървени къщи. Снегът застилаше покривите на селото, от комините се издигаха тънки струйки дим. На хълма от другата страна на долината бе кацнала стара каменна църква, подобна на някакъв мрачен сив дякон, гледащ намръщено към селото.
Пътят надолу минаваше между каменни стени. Джипът изръмжа по извития гранитен мост и навлезе в покрайнините. Сградите и къщите бяха от колове и плет, измазани с глина, с оголени греди — традиционната строителна техника от времето на Тюдорите. Малките градини и саксии по прозорците загатваха за великолепието, което настъпваше тук през пролетта и лятото, но след снощната буря дворовете бяха покрити със сняг, създаващ коледна картина.
Грей намали съвсем и ледът по калдъръма захрущя под гумите. Насочи се към централния площад, където се намираше мястото на срещата — хотел „Кралски герб“. Вече бяха закъснели с двайсет минути.
Спряха на малкия паркинг, слязоха и студът защипа ръцете и лицата им. Влагата на Ливърпул и дългото пътуване в отопленото купе не ги бяха подготвили за мразовития въздух на тукашните възвишения. Носеше се миризма на пушек. Сгушиха се в палтата си и закрачиха напред.
Хотелът се намираше на отсрещната страна на площада. Ниската постройка със застлан с плочи покрив посрещаше пътници вече цели петстотин години, още от епохата на Елизабет Първа. Ниска каменна стена ограждаше бирарията отпред. Масите и столовете бяха покрити с прясно навалелия сняг, но червеникавата светлина от долните прозорци на странноприемницата обещаваше топлина и горещи напитки. Групата забърза натам. Ковалски вървеше последен.
— Хей, вижте колко мечета…
Гласът му бе изпълнен с тъга и копнеж и звучеше някак странно за него, сякаш бик се опитваше да пее ария.
Грей се обърна. Ковалски бе вперил поглед във витрината на някакво магазинче. Кехлибарената светлина зад заскреженото стъкло осветяваше плюшени мечета с всевъзможни форми и размери. На табелата над вратата пишеше „Мечета за по шест пенса“.
— Гледай, това е облечено като боксьор! — Ковалски понечи да се лепне на витрината.
Грей го спря.
— Вече сме закъснели.
Раменете на Ковалски се отпуснаха и той тръгна след останалите, като хвърли изпълнен с копнеж поглед към магазина.
Рейчъл погледна озадачено гиганта.
— Какво толкова? — нацупено рече Ковалски. — Лиз, приятелката ми… тя събира мечета.
Рейчъл продължи да го гледа със съмнение. Ковалски промърмори нещо под нос и тежко закрачи към кръчмата.
Сейчан докосна Грей по лакътя.
— Вие влезте. Вижте се с историка. Аз ще пазя отвън.
Грей я зяпна. Планът не беше такъв. Макар лицето й да си оставаше спокойно и апатично, погледът й продължаваше да се стрелка из площада; тя преценяваше района за евентуални снайперистки засади, пътища за бягство и най-добрите места за прикритие. Или пък просто не искаше да го поглежда в очите. Наистина ли искаше да ги охранява, или продължаваше да поддържа дистанция?
— Нещо не е наред ли? — попита той и забави крачка.
— Не. — Очите й се стрелнаха към него почти гневно. — И смятам нещата да си останат така.
На Грей не му беше до спорове. След всичко случило се в Италия може би бе по-добре да има някой на пост отвън. Тръгна след Ковалски и Рейчъл, а Сейчан изостана.
Тримата минаха през замръзналата открита бирария и стигнаха до вратата. Табелата до входа привлече вниманието му. „Добрите кучета и деца са добре дошли“. Това май изключваше Ковалски. Грей се замисли дали да не нареди на партньора си да остане отвън със Сейчан, но с това само щеше да я разлюти още повече.
Отвори вратата. Отвътре лъхна топлина, изпълнена с миризма на малц и хмел. Чуха се гласове, последвани от гръмък смях. Грей влезе след Ковалски. Партньорът му се насочи право към тоалетната.
Грей остана на входа и огледа помещението. Кръчмата бе малка, с дървени маси и сепарета, подредени около каменна камина. Буйният огън държеше студа надалеч. До камината се мъдреше дървена статуя на коронован крал с височина половин човешки бой. Вероятно името на хотела се дължеше на нея.
Нов изблик на смях привлече вниманието му към сепарето в ъгъла. Двама местни, облечени в ловджийски дрехи и ботуши до коленете, стояха пред масата, на която седеше сам мъж.
— Значи паднал в клозетната яма!? — изсмя се единият от ловците и избърса насълзените си очи. Държеше висока халба тъмна бира.
— Със задника напред! Право в средата — съгласи се мъжът в сепарето със силен шотландски акцент.
— Иска ми се да го бях видял.
— Ама каква воня беше после, момчета. Не можете да си представите. — И мъжът отново се разсмя гръмогласно.
Грей позна д-р Уолас Бойл — беше видял снимката му в уебсайта на университета. Професорът от фотографията обаче беше гладко избръснат и с официално сако. Мъжът в кръчмата имаше прошарена четина и беше облечен като приятелите си с оръфано бродирало яке върху ватенка. На масата имаше тъмнозелено кепе, ръкавици без пръсти и дебел шал. До него на облегалката на пейката бе подпряна пушка в калъф. Д-р Бойл видя влезлите и каза:
— Тавиш, Дъф, май репортерите, с които се разбрах да се видя, дойдоха.
За такива се бяха представили — двама журналисти, отразяващи бомбената атака във Ватикана и разследващи смъртта на отец Джовани. Ковалски трябваше да играе ролята на фотограф.
Двамата ловци погледнаха към Грей. Лицата им се напрегнаха от обичайното подозрение на местните към пришълците, но кимнаха предпазливо.
— Лек ден, Уолас — каза единият. — И без това трябва да тръгваме. Навън вече е доста клинч.
— И ще стане още по-студено — съгласи се Уолас и махна с ръка на Грей и Рейчъл да приближат.
Ковалски беше излязъл от тоалетната, но така и не успя да стигне по-далеч от бара. Погледът му бе прикован в дъската над камината, на която се изброяваха местните питиета.
— „Златната ябълка на медния дракон“? Това бира ли е, или някаква плодова напитка? Не искам нищо с плодове в него. Освен ако не броим маслината за плод…
Грей го заряза и тръгна към масата на Уолас. Професорът се изправи и се оказа, че е над метър и осемдесет. Макар да бе към шейсет и пет, си оставаше як и широкоплещест, подобно на по-млада версия на Шон Конъри. Ръкува се с тях и погледът му се позабави върху Рейчъл. Очите му се присвиха за миг, след което се отпуснаха, скривайки онова, което го беше озадачило за момент.
Рейчъл понечи да се пъхне в сепарето, но внезапно замръзна. Мястото й беше заето. Остроноса глава се подаде над ръба и опря брадичка на дървената маса до преполовената чиния наденица и картофено пюре.
— Руфъс, махай се оттам — сгълча го Уолас, но не много остро. — Направи място на гостите.
Териерът на черни и кафяви петна изсумтя недоволно, скри се и излезе от другия край на масата. Отиде до огъня, направи два кръга около себе си и легна с тежка въздишка.
— Ловното ми куче — обясни професорът. — Малко е поразглезен. Но на неговата възраст си го е заслужил. Най-добрият лисичар на островите. Пък и не би могло да е иначе. Родил се е и е израснал тук. Истински езерен териер.
В гласа му звънеше гордост. Този професор определено не мечтаеше за скорошно пенсиониране, нито пък бе склонен да почива на лаврите си, които не бяха никак малко, ако се съдеше по биографията му. Д-р Уолас Бойл се смяташе за един от водещите специалисти по история на Британските острови и по-точно за епохите от неолита до римския период включително.
Настаниха се в сепарето и Грей сложи на масата малък цифров диктофон, както подобава на журналист. След кратки любезности за времето и пътуването Уолас заговори по същество.
— Значи сте били целия този път, за да видите какво сме открили по чукарите. — Диалектът му
