бяла риба. Монк все още ровеше с лъжица в купата си десерт и се мъчеше да освободи последната дива къпина от битата сметана. Крийд държеше чаша кафе и внимателно слушаше програмната реч.
Подиумът се намираше в другия край на залата и на Пейнтър му бе трудно да разгледа по-добре Ивар Карлсен, но дори от това разстояние възбудата и страстта на говорещия бяха очевидни.
— Правителствата на отделните страни ще реагират твърде бавно — продължи Ивар. — Единствено частният сектор има гъвкавостта да действа с необходимата бързина и изобретателност, за да избегнем тази криза.
Пейнтър трябваше да признае, че сценарият на Карлсен е наистина плашещ. Всички представени от него модели завършваха по един и същи начин. Когато безконтролното увеличаване на населението достигне точката, в която няма да е способно да се изхранва, настъпилият хаос ще избие над 90% от хората на Земята. Изглежда, съществуваше едно-единствено решение — окончателно решение, което не се различаваше от прийомите на Хитлер.
— Ограничаването на броя на населението трябва да се започне незабавно. Времето за действие е сега, а още по-добре щеше да е, ако бяхме започнали вчера. Единственият начин да избегнем тази катастрофа е да забавим темпото на увеличаване на населението, да използваме спирачките, преди да се блъснем в стената. Но и не бива да се заблуждаваме. Ние ще се блъснем стената. Неизбежно е. Единственият въпрос е дали искаме да убием всички пътници, или да се отървем само с няколко драскотини. В името на човечеството, в името на нашето бъдеще, трябва да действаме сега.
След тези последни думи Карлсен вдигна ръка под не особено ентусиазираните аплодисменти. Атмосферата далеч не беше от веселите. Още от самото си откриване конференцията се очертаваше мрачна.
Един от седящите на първата маса стана и взе микрофона. Пейнтър позна киселата физиономия на южноафриканския икономист д-р Ренард Бута, съпрезидент на Римския клуб. Макар че Бута кимна на Карлсен, докато се качваше на подиума, Пейнтър долови напрежението и раздразнението му. Бута изобщо не беше доволен от тона на програмната реч.
Едва чу думите на Бута. Бяха предимно успокояващи, по-оптимистични, обясняващи големите крачки, вече направени в борбата срещу глада. Вниманието на Пейнтър оставаше насочено към Карлсен. Лицето на норвежеца беше безизразно, но той стискаше чашата си вода прекалено силно и нарочно избягваше да гледа към Бута, сякаш отказваше да приеме посланието му за надежда.
Монк бе стигнал до същото заключение.
— Онзи тип изглежда така, сякаш е готов да фрасне някого.
Заключителните думи на Бута сложиха край на официалния обяд. Пейнтър незабавно стана и се обърна към Монк и Крийд.
— Връщайте се в хотела. Ще поговоря с Карлсен, после ще се срещнем там.
Крийд се изправи.
— Мислех си, че срещата ни е чак утре сутринта.
— Да — отвърна Пейнтър. — Но няма нищо лошо да кажеш едно здрасти.
Запробива си път през излизащата от залата тълпа. Неколцина поддръжници бяха наобиколили Карлсен, поздравяваха го, задаваха въпроси, стискаха ръката му. Пейнтър се приближи. Чу стоящия недалеч Бута, който разговаряше с някакъв мъж с подобен на клюн нос и лошо ушит костюм.
— Антонио, мислех, че си предупредил господин Карлсен да не изнася толкова провокираща реч.
— Предупредих го — отвърна онзи. Лицето му бе цялото на червени петна. — Но някога да е слушал? Е, поне спести най-лошото. В оригиналната му реч се призоваваше за задължителен контрол върху раждаемостта в страните от Третия свят. Можеш ли да си представиш как ще се приеме подобно нещо?
Бута въздъхна и двамата тръгнаха към изхода.
— Поне ще стои настрана от конференцията, която започва утре.
— Не е голяма утеха. Ще бъде в Свалбард с някои от най-големите ни спонсори и поддръжници. Не ми се мисли какво ще каже, когато остане насаме с тях. Може би ако бях отишъл и аз…
— Знаеш, че местата в самолетите са заети, Антонио. Освен това аз ще участвам в пътуването и ще се погрижа да няма пожари.
Минаха покрай Пейнтър, без да го погледнат. Пътят към Карлсен беше открит. Пейнтър пристъпи напред и хвана с две ръце ръката на главния изпълнителен директор — едната държеше дланта му, другата — китката.
— Господин Карлсен, реших да използвам момента да се представя. Капитан Нийл Райт от кабинета на главния инспектор.
Мъжът освободи ръката си, но топлата му усмивка не трепна.
— А, следователят от Министерството на отбраната. Позволете да ви уверя, че можете да разчитате на пълното ми съдействие във връзка с трагедията в Мали.
— Разбира се. Зная, че разговорът ни е насрочен за утре. Просто исках да споделя, че речта ви беше забележителна! — Пейнтър се възползва от онова, което току-що бе чул. — Макар да се запитах дали не се въздържахте малко.
— В смисъл? — Небрежният досега интерес на Ивар се изостри.
— Изглежда, ще бъдат необходими драстични мерки за обуздаване на ръста на населението. Надявах се, че ще се впуснете в повече детайли, вместо да се задоволите само с най-общи приказки.
— Може и да сте прав, но темата е доста болезнена и е най-добре към нея да се подхожда деликатно. Хората твърде често размазват границата между контрола върху раждаемостта и евгениката.
— Имате предвид да се определя кои могат да имат деца, а кои — не?
— Именно. Тази тема не е за хора, обвързани с политически опортюнизъм или търсещи популярност. Именно затова правителствата никога няма да подходят към този проблем. Решаването му е въпрос на воля и подходящо избиране на време. — Карлсен си погледна часовника. — И като стана въпрос за време, за съжаление, закъснявам за друга среща. Но ще се радвам да побъбрим по този въпрос, когато се видим утре в кабинета ми.
— Чудесно. Още веднъж ви благодаря за поучителния разговор.
Карлсен кимна и още докато се обръщаше, умът му вече се беше насочил към следващата задача.
Пейнтър го гледаше как се отдалечава. Щом Карлсен приближи изхода на залата, Пейнтър напипа мобилния си телефон и натисна едно копче. Нискочестотният сигнал от апарата включи полисинтетичния приемник в ухото му.
Моментално го заляха гласове и тракане на вдиганите от масите чинии и прибори. Усилените звуци идваха от микрофона, който току-що бе прикрепил към ръкава на Ивар Карлсен, докато се ръкуваха. Беше изработен от АИОП по един от проектите на Пейнтър. Сега можеше и да е директор на Сигма, но бе започнал като оперативен работник. Специалността му бе микроелектроника и наблюдение.
Видя как Карлсен внезапно спира пред банкетната зала. Стисна ръка на среброкос мъж, който не му отстъпваше по височина. Сенатор Горман. Пейнтър се напрегна да чуе разговора им, успя да изключи фоновия шум и се съсредоточи върху гласа на Карлсен.
— … видя, сенаторе. Успяхте ли да чуете речта ми?
— Само края. Но съм добре запознат с възгледите ви. Как я приеха?
Карлсен сви рамене.
— Боя се, че попадна в глухи уши.
— Това ще се промени.
— Уви, така е — малко тъжно рече Карлсен, след което потупа сенатора по рамото. — Между другото, току-що се срещнах с онзи следовател от Вашингтон. Стори ми се доста способен тип.
Пейнтър си позволи да се усмихне. „Няма нищо по-хубаво от това да направиш добро впечатление от самото начало…“ Погледът на сенатора обходи залата. Пейнтър се извърна и се смеси с групичка хора. Нивото на достъп на сенатора не бе достатъчно, за да знае за Сигма. За него Пейнтър бе просто човек от Министерството на отбраната. Въпреки това предпочиташе да остане анонимен. Генерал Меткаф го беше предупредил да не разрошва перата му. Сенаторът бе от избухливите и не се отличаваше с търпеливост. Точно това демонстрираше в момента.
— Безсмислено пилеене на средства е да пращат човек чак тук — оплака се Горман. — Разследването
