би трябвало да насочи всичките си ресурси в Мали.
— Сигурен съм, че просто си вършат съвестно работата. Не създават неудобства.
— Твърде щедър сте.
И с тези думи двамата излязоха.
Пейнтър остави микроприемника включен и тръгна към изхода, като продължаваше да подслушва разговора.
Хубаво беше поне веднъж да има предимство.
Криста Магнусен седеше пред отворен лаптоп в една стая до банкетната зала и изучаваше с лек интерес замръзналото на екрана изображение. Мъжът беше поразително красив, със стегнато тяло, черна коса и блестящи сини очи. По време на официалния обяд беше следила всички, които влизат в контакт с Ивар Карлсен. В ъгъла на залата имаше малка безжична камера, насочена към предната част на помещението. Нямаше звуков сигнал, но картината й даваше възможност да прекара всеки образ през софтуера за разпознаване на лица и да го сравни с базата данни на Гилдията.
Гледаше как лицето на мъжа се покрива със стотици отправни точки и се зарежда в мрежата. Секунди по-късно екранът примигна в червено и изписа дума и под нея оперативен код.
Думата я накара да изстине.
Сигма.
Оперативният код също й беше познат.
Криста включи камерата да приема в реално време и се наведе към монитора. Мъжът беше изчезнал.
Антонио Гравел имаше лош ден.
Стоеше в коридора с намерението да спре Ивар Карлсен след официалния обяд, да се опита за последен път да убеди кучия син да го включи в пътуването до Свалбард. Беше готов да предложи някакви отстъпки, дори да се подмаже, ако е необходимо. Но вместо това Ивар спря с американския сенатор. Антонио чакаше отстрани да го представят, но както обикновено мръсникът нарочно не му обърна внимание. Двамата се отдалечиха, като разговаряха оживено.
Едва си поемаше дъх от нанесената обида. Гневът му се смени със заслепяваща ярост. Обърна се ядосано и се блъсна в някаква жена, която забързано излизаше от една странична врата. Беше облечена с дълго кожено палто и с прибрана под шал коса. Бутна я толкова силно, че слънчевите очила на Версаче отлетяха. Тя сръчно ги улови и си ги сложи.
— Entshuldigen Sie bitte — извини се Антонио. Беше така стреснат и покрусен, че мина на родния си немски. Смущението му се засили и от чувството, че в жената има нещо познато.
„Коя…?“
Без да му обръща внимание, тя мина покрай него, погледна в банкетната зала и се завтече по коридора. Дългото до глезените палто се развяваше след нея. Явно закъсняваше за някаква среща.
Гледаше я как изчезва надолу по стълбището. Поклати раздразнено глава и тръгна в обратната посока.
И тогава си спомни.
Рязко закова и се обърна.
„Невъзможно!“
Сигурно беше сгрешил. Беше я виждал само веднъж, на една организационна среща във връзка с изследователския проект на „Виатус“ в Африка. Не си спомняше името й, но бе сигурен, че е същата жена. През по-голямата част от скучното събиране я беше гледал и я бе събличал с очи, въобразявайки си какво ли е да й го сложи.
Несъмнено бе тя.
Но нали трябваше да е мъртва, беше една от жертвите на клането в Мали. Не бе имало оцелели.
Продължи да се взира към стълбището. Какво правеше тук, при това жива и здрава? И защо се криеше, защо беше увила главата си?
Очите му се присвиха, когато бавно започна да осъзнава какво става. Гласеше се нещо. Нещо, което никой не би трябвало да знае, нещо свързано с „Виатус“. Години наред се бе мъчил да намери някакви кирливи ризи на Ивар, начин да подчини тоя кучи син на волята си.
И най-сетне подобна възможност май му се отваряше.
Но как да използва преимуществото си по най-добрия начин?
Обърна се. Вече беше започнал да крои замисъла си. Знаеше коя карта да изиграе най-напред. Мъжът, който беше изгубил сина си в онова клане. Сенатор Горман. Какво щеше да си помисли, ако научеше, че има оцелял от нападението и че Ивар го пази в тайна?
Тръгна си с мрачна усмивка.
Изведнъж денят стана далеч по-добър.
Пейнтър мина през прохода в стената на крепостта. Макар да бе малко след три следобед, на тези почти арктически ширини слънцето вече бе увиснало ниско над хоризонта. Пред него се разкри изглед към фиорда. Снегът белееше по покритите с патина оръдия, обърнати към морето и готови да защитят града от противникови кораби, макар че в момента на пристанището имаше само един луксозен лайнер.
Чайките се рееха с писъци в миришещия на дизел въздух. Пейнтър продължи покрай масивния корпус на лайнера към самия град. През последния час подслушваше непрекъснато разговорите на Ивар Карлсен. Благодарение на „бръмбара“ имаше добър шанс да научи повече подробности за изпълнителния директор, подробности, които можеха да се окажат безценни при утрешната среща.
Разговорите бяха предимно на светски теми, но въпреки това беше ясно, че Карлсен е твърдо решен да се заеме с належащите въпроси на глада и свръхнаселението. Бе изцяло посветен на реалните решения и практичността. Нямаше съмнение, че това бе мисията на живота му.
Освен това подслуша един интересен разговор за устойчивата на суша царевица, разработвана от „Виатус“ и изпитана в изследователската ферма в Мали. През последната седмица започнало масово снабдяване с растението по целия свят и това покачило цената на акциите на „Виатус“. Ивар обаче не беше доволен. Заяви, че отделът за биоинженерни проучвания на компанията продължава да разработва нови сортове с подобрени свойства — устойчива на насекоми пшеница, издръжливи на студ цитруси, неподдаваща се на плевели соя. Списъкът продължаваше и включваше рапица, от която ще може да се получи масло за производството на биоразлагаща се пластмаса.
Разговорът обаче завърши с по-мрачна нотка. Карлсен цитира Хенри Кисинджър. Думите му бяха в отговор на въпрос за пренасочването на вниманието на компанията от нефтохимията към генномодифицираните растения. Карлсен всъщност перифразира Кисинджър:
— Ако контролираш петрола, контролираш държави, но ако контролираш храната, контролираш всички хора на света.
Дали наистина вярваше в това?
След няколко минути Карлсен се бе качил в корпоративната лимузина и бе заминал за изследователския си комплекс извън Осло. Скритият микропредавател имаше ограничен обхват, така че засега Пейнтър трябваше да изостави подслушването. Нищо против. Думите на Карлсен за отдела му за биоинженерни проучвания бяха подпалили огън в Пейнтър. Едва усещаше студа, докато вървеше в сянката на големия кораб и си пробиваше път между хората около подвижното мостче.
Трябваше да се подготви за друга страна на разследването, страна, която щеше да изисква повече прикритост.
Докато минаваше между пътниците, пред него се изпречи някакъв едър тип с канадка. Пейнтър забеляза в последния момент предстоящия сблъсък и инстинктивно се дръпна настрани. Внезапна болка опари хълбока му.
Извъртя се и забеляза сребристия проблясък на ножа в отпуснатата ръка на мъжа. Ако не се беше
