измъкнал в последния момент, острието щеше да се забие право в корема му. Не можеше да разчита късметът му да се повтори. Мъжът отново го приближаваше.
Никой не бе забелязал атаката.
Пейнтър грабна фотоапарата от врата на един нищо неподозиращ турист, хвана ремъка, замахна и фрасна с тежкия „Никон“ нападателя си по ухото. Докато мъжът залиташе, Пейнтър скочи към него, омота ремъка около китката му и използва хватката, за да го удари в ребрата и да го стовари на земята.
Мъжът рухна по лице върху цимента. Някаква кост на заклещената му ръка изпука. Ножът се плъзна по земята.
Разнесоха се викове. Пейнтър се претърколи върху проснатото тяло, за да хване изпуснатото оръжие, но преди да се добере до него, ножът внезапно подскочи и с рязко съскане се понесе по леда като ракета. Пейнтър се поколеба — познаваше това смъртоносно оръжие.
Армейски инжекционен нож.
В дръжката му имаше капсула сгъстен газ, който го правеше два пъти по-опасен. След като наръга жертвата си, нападателят можеше да натисне бутон, да вкара студен въздух с обем колкото баскетболна топка в корема и да направи органите на пихтия. Подобен нож можеше да убие и мечка с един удар.
Задвижваният от сгъстения въздух нож полетя между гората крака и обувки. На кея настана истински хаос. Някои хора избягаха; други се струпаха да видят какво става.
— Този тип ми открадна фотоапарата! — извика някой.
Екип от охраната на кораба тичаше надолу по мостчето. Други си пробиваха път през тълпата.
Пейнтър притисна с длан хълбока си и се хвърли в бушуващия хаос. Дебелото палто и извъртането в последния миг бяха спасили живота му. Въпреки това горещата кръв напираше между пръстите му. Хълбокът му гореше. Не биваше да го хванат. Но това не беше единственото, за което трябваше да се тревожи. Докато тичаше, държеше тълпата под око.
Сам ли беше нападателят?
Малко вероятно.
Докато се препъваше през пътниците и туристите, оглеждаше лицата около себе си и следеше ръцете на хората. Колко други се бяха маскирали като първия, бяха се смесили с тълпата и пазеха този изход от Акершхус?
Едно бе сигурно. Това не беше случайно нападение. Нападателят бе въоръжен с армейски инжекционен нож. Някой беше разбил прикритието му по някакъв начин. И беше поставил в района на крепостта свои хора.
Трябваше да се махне от пристанището, да се отдалечи колкото се може повече от засадата. Тълпата започна да оредява и скоро той се озова в парка до кея. Снегът хрущеше под краката му. Зад Пейнтър оставаха яркочервени капки — диря, която лесно можеше да се проследи.
Беше се отдалечил на петдесетина метра, когато друг мъж с канадка прескочи ниската ограда и забърза към него. Дотук с потайностите. Пейнтър се обърна и побягна към боровата горичка в задната част на парка. Трябваше да намери прикритие.
Убиецът следваше прясно оставените в снега следи. Тичаше приведен, стиснал ножа в лявата си ръка. Стигна горичката и продължи по следата, като същевременно се оглеждаше. Под дърветата пътеката стана по-сумрачна, но не дотам, че да изгуби дирята. Никой не беше минавал оттук след бурята. Само едни следи нарушаваха девствената чистота на снега.
Наред с капчици кръв.
Следите вървяха на зигзаг между дърветата. Явно мишената се страхуваше от огнестрелно оръжие и бе взела мерки. Това бе излишна загуба на сили.
Убиецът стигна до малка полянка и спря. Следите минаваха право през нея. Жертвата явно беше зарязала предпазливостта и се опитваше да стигне до градските улици зад парка. Убиецът стисна по-здраво ножа и се втурна напред.
Един нисък клон от съседния бор неочаквано се изметна и го удари през пищялите със силата на таран. Краката му излетяха назад и убиецът падна по лице в снега. Преди да мръдне, нещо тежко се стовари отгоре му и изкара и малкото останал въздух в дробовете му.
Осъзна грешката си. Жертвата се бе върнала през гората, бе се скрила зад бора и му бе устроила засада.
Това бе последната му грешка.
Една ръка сграбчи брадичката му. Другата прикова врата му за земята. Рязко дръпване. Вратът му се счупи. Болката избухна, сякаш някой бе отворил черепа му. После настъпи мрак.
— Не мърдайте — сгълча го Монк. — Остава ми само още един шев.
Пейнтър седеше по боксерки на ръба на ваната. Усети как иглата пронизва плътта му. Анестетичният спрей само притъпяваше остротата на болката. Поне Монк работеше чевръсто. Вече бе почистил раната беше му бил профилактично антибиотик и с няколко последни сръчни движения с иглата затвори десетсантиметровия разрез в левия хълбок на Пейнтър, непосредствено под гръдния кош.
Монк пусна инструментите в стерилния медицински пакет на пода на банята, взе марля и лепенки и докато превързваше Пейнтър, попита:
— И сега какво? Продължаваме ли по плана?
След атаката Пейнтър избяга в града и изгуби още няколко минути, за да се увери, че не го следят. После се обади на Монк. За всеки случай нареди да сменят хотела и да се настанят в друг, под други имена. И сега бяха в новия хотел.
— Не виждам причина да го променяме — рече Пейнтър.
Монк кимна към раната.
— Аз пък виждам десетсантиметрова причина.
Пейнтър поклати глава.
— Бяха доста небрежни. Който и да е зад нападението, явно го е подготвил набързо! Явно са ме забелязали по някакъв начин, но не мисля, че това ни излага на по-голяма опасност.
— И все пак в момента сме доста изложени.
— Това просто означава, че отсега нататък трябва да сме още по-предпазливи. Ще се наложи да не се набивам на очи. С други думи, за теб и Крийд ще има повече работа.
— Значи довечера все пак ще идем да проучим онзи изследователски център?
Пейнтър кимна.
— Ще ви следя по радиото. Никакви своеволия. Промъквате се, влизате в сървърите им и се разкарвате.
Операцията беше проста. Благодарение на източниците на Кат Брайънт разполагаха с идентификационни карти, електронни ключове и подробни планове на центъра на „Виатус“. Щяха да влязат в него след полунощ, когато повечето служители ги нямаше.
Джон Крийд влезе забързано в банята. Беше облечен в лабораторна престилка с логото на „Виатус“ на джоба. Явно пробваше маскировката си.
— Сър, телефонът ви звъни.
Пейнтър протегна ръка и взе апарата. Погледна екрана и се намръщи. На него бе изписан номерът на генерал Меткаф. Защо ли се обаждаше? Беше решил да не докладва на Вашингтон за случилото се, докато не научи повече подробности. Да сложи край на операцията преди началото й нямаше да е от полза за никого.
Особено за Пейнтър.
Отвори телефона.
— Генерал Меткаф?
— Директор Кроу. Предполагам, че все още се настанявате, затова ще бъда кратък. Току-що ми се обади сенатор Горман. Много е обезпокоен.
Пейнтър се озадачи. Не беше направил нищо, с което да провокира сенатора.
