— Преди половин час получил анонимно обаждане. От някой, който твърдял, че разполага с информация за клането в Африка. Обаждащият се казал, че знае за оцелял при атаката.
— Оцелял? — Пейнтър не успя да скрие изненадата си.
— Обаждащият се поискал да се срещнат в бара на хотела на сенатора. За да му даде повече подробности. Условието му е срещата да се проведе на четири очи.
— Не мисля, че това е разумно.
— Ние също. Именно затова искам да сте в онзи бар. Сенаторът знае, че в Осло вече има следовател от Министерството на отбраната. Той лично поиска да бъдете там. Няма да се набивате на очи и ще се намесите единствено при необходимост.
— Кога е срещата?
— В полунощ.
„Защо ли не се учудвам?“
Пейнтър завърши разговора и подхвърли телефона на Крийд.
— Какво има? — попита Монк.
Пейнтър обясни, което накара Монк само да се намръщи още повече.
Крийд изрече опасенията, които споделяха всички:
— Може да е капан. Може да се опитват да ви накарат отново да излезете на открито.
— Ще трябва да отложим операцията във „Виатус“ — предложи Монк. — И да дойдем с вас като подкрепление.
Пейнтър обмисли варианта. Монк от доста време не беше работил на терен, а Крийд имаше още жълто около устата. Би било рисковано да ги прати сами в изследователския център. Загледа се в Монк, претегляше плюсовете и минусите.
Монк сякаш разчете мислите му.
— Можем да се справим, сър, ако това ви тревожи. Хлапето може и да е зелено, но ще си свършим работата.
Пейнтър долови увереността в гласа му. Въздъхна и се отказа да задълбава повече в ситуацията. Не се намираше зад бюрото си във Вашингтон. Това беше теренна работа. Трябваше да се доверява на инстинкта си. А инстинктът му казваше, че нещата главоломно излизат извън контрол.
Не можеха да си позволят да се бавят.
— Придържаме се към графика — заяви той твърдо, за да спре всякакви опити за възражение. — Трябва ни достъп до сървъра. От днешното нападение е ясно, че някой е станал и по-дързък, и по- разтревожен. Лоша комбинация. Не можем да им позволим да попречат. Затова тази нощ ще трябва да се разделим.
Крийд изглеждаше загрижен, но не за себе си.
— Сър, ами ако ви нападнат пак?
— Не се безпокой. Вече направиха безплатния си опит. — Пейнтър се пресегна към умивалника и вдигна инжекционния нож, който бе взел от убиеца в парка. — Тази нощ аз ще съм ловецът.
Сгушена в палтото си от лисича кожа с качулка Криста вървеше по централната алея на парка Фрогнер в западната част на Осло. Имаше апартамент с изглед към заснежения парк, но вече не издържаше да чака вътре.
Слънцето беше залязло и температурата рязко спадна.
Паркът беше изцяло неин.
Продължи през градината със скулптурите. Топлият й дъх излизаше на пара от устата й.
Около нея бяха пръснати повече от двеста скулптури, създадени от норвежкото национално съкровище Густав Вигеланд. Повечето представляваха голи каменни фигури, замръзнали в различни комбинации и изкривени пози. Бяха покрити със сняг, сякаш някой бе наметнал отгоре им парцаливи бели наметала.
Централната скулптура се намираше в най-високата част на парка и се осветяваше през нощта. Наричаше се Монолитът. На Криста винаги й бе приличала на нещо от Дантевия „Ад“, особено нощем. Може би именно затова сега бе привлечена към нея.
Скулптурата представляваше кръгла кула с височината на четириетажна сграда, изработена от един- единствен гранитен блок. Цялата й повърхност представляваше гърчеща се маса преплетени и извиващи се човешки тела, мрачна каменна оргия. Скулптурата би трябвало да символизира вечния цикъл на човешкото съществуване, но на Криста й приличаше по-скоро на масов гроб.
Взираше се нагоре към нея. Знаеше какво предстои.
„Онова, което ще отприщим…“
Потръпна в топлата си дреха и загърна по-плътно качулката около шията си. Трепереше не от угризения, а от мащабите на онова, което предстоеше. Вече беше започнало, началото му бе поставено преди повече от десетилетие, но след още няколко дни връщане назад нямаше да има. Светът щеше да се промени и тя бе изиграла основна роля във всичко това.
Но не бе действала сама.
Телефонът в джоба й завибрира. Криста пое дълбоко дъх и издиша бяло облаче пара. Днес се бе провалила. Какво щеше да е наказанието й? Погледът й обходи тъмния парк. Дали вече приближаваха? Смъртта не я плашеше. Най-много я ужасяваше, че ще я извадят от играта сега, точно в последния момент. При цялото си желание да се представи по-добре бе действала прибързано. Трябваше да се свърже с началниците си, преди да се опита сама да се справи с оперативен агент на Сигма.
Извади телефона и го пъхна под качулката си.
— Да?
Беше сама в парка и не се налагаше да се притеснява, че някой може да подслушва. Освен това сигналът на сателитния телефон бе криптиран. Криста се приготви за онова, което й предстоеше.
И все пак не бе готова за гласа, който чу. И последната капчица топлина изтече от нея. Сякаш бе излязла гола в парка.
— Жив е — спокойно каза гласът. — Не биваше да го допускаш.
Бе затаила дъх и не можеше да отговори. Бе чувала този глас само веднъж в живота си. Това беше след приемането й, след бруталното посвещаване, при което трябваше да избие цяло семейство, в това число и новороденото им бебе. Венецуелският политик поддържаше едно разследване срещу френска фармацевтична компания, което трябваше да бъде прекратено. Самата Криста бе получила куршум в крака от един от телохранителите му, но успя да се измъкне, без да остави следи. Не намериха дори капчица кръв.
Докато се възстановяваше, бе получила обаждане и поздравление.
От мъжа, който сега беше на телефона.
Казваха, че е един от лидерите на Гилдията — от онези, за които се говореше единствено като за Ешелона.
Накрая успя да си възвърне дар слово.
— Сър, поемам пълната отговорност за провала.
— И предполагам, че си се поучила от грешката си. — Тонът си оставаше все така спокоен. Криста не можеше да определи дали човекът от другата страна е ядосан, или не.
— Да, сър.
— Оттук нататък оставяш нещата на нас. Вече са предприети мерки. Има обаче нов проблем, който е по-належащ от душещите копои на Сигма. Проблем, който ти би решила най-добре.
— Сър?
— Някой знае, че има оцелял от клането в Мали. И тази нощ има среща със сенатор Горман.
Пръстите на Криста се стегнаха около телефона. Как е възможно? Беше действала толкова внимателно. Мислите й препуснаха през последните няколко дни. Беше се крила много добре. Ужасът й се смеси с гняв.
— Тази среща не бива да се състои — предупреди я гласът и й даде подробностите около среднощното рандеву.
