— Не трябваше да го правиш. Настоявам „Виатус“ да поеме разноските.
Пейнтър ги наблюдаваше с интерес. Сенаторът направи добро представление, но определено не беше на себе си. Ясно личеше, че е на нокти и доста обезпокоен.
От друга страна, Карлсен изглеждаше истински радостен да види събеседника си. Изражението му бе искрено. Пейнтър не можеше да открие никаква улика, че човекът пред него е заповядал убийството на сенатора предишната нощ. Или Карлсен наистина не бе замесен, или беше плашещо хладнокръвен тип.
Горман — физиономията му излъчваше засилващо се съмнение — хвърли поглед към Пейнтър. Запъна се за момент, после каза:
— Мисля, че вече си се запознал със следователя от кабинета на главния инспектор.
Тежкият поглед на норвежеца се спря върху Пейнтър. След моментно объркване го разпозна.
— Разбира се. Извинете. Вчера разговаряхме за кратко. Ще трябва да ми простите. Последните двайсет и четири часа бяха истинска лудница.
„На мен ли ми го казваш?“, помисли Пейнтър.
Докато се ръкуваха, продължи да изучава лицето на Карлсен с надеждата да намери някаква пукнатина в поведението му. Но дори да знаеше, че Пейнтър е нещо повече от обикновен агент от Криминалния следствен отдел на Министерството на отбраната, Карлсен не го показа с нищо.
— Сенаторът бе така добър да се съгласи да ме вземе със себе си — каза Пейнтър. — Надявах се да успеем да проведем нашия разговор. Имам само няколко въпроса, за да изясня някои неща. Обещавам, че няма да ви отнема много време. Може би ще успеем да намерим място, където да поговорим насаме.
Карлсен изглеждаше леко раздразнен, но хвърли бърз поглед към Горман и Пейнтър забеляза как по лицето му за миг пробяга чувство за вина. Синът на сенатора беше убит при клането в Африка. Как можеше да откаже в присъствието на скърбящия баща?
Карлсен си погледна часовника и кимна към една врата вдясно.
— Там има офиси. От кетъринга са заели предната половина, но отзад има малка заседателна зала, която би трябвало да е свободна.
— Идеално.
Тръгнаха заедно към вратата.
Пейнтър забеляза блондинката да се взира в тях от тълпата. Лицето й беше безизразно, но същевременно и по-студено от арктическата температура в хранилището. Когато забеляза, че я гледа, тя побърза да се извърне.
Изобщо не изглеждаше щастлива, че я зарязват.
Криста гледаше как тримата влизат в офиса на администрацията на хранилището. Това не вещаеше нищо добро.
Малко преди това едва не се задави с маслинката във водката с тоник, когато видя чернокосия агент на Сигма да изниква сякаш от нищото. Със сенатор Горман по петите. Едва бе успяла да се измъкне навреме.
Взираше се във вратата на офиса, докато тя се затваряше. Как се бяха озовали тук? Мислеше си, че ги е оставила далеч зад себе си в Осло.
Изведнъж й се стори, че я наблюдават от всички страни. Нахлупи качулката на канадката си, така че поръбеният й с козина край да скрива лицето й по-добре. Беше благодарна, че е взела допълнителната предпазна мярка да си сложи руса перука за екскурзията. Не искаше да има още неприятности като онази с Антонио Гравел.
Тръгна надолу по тунела. Той свършваше с перпендикулярен коридор, от който започваха трите хранилища за зърно, всяко запечатано с въздушен шлюз. Останалите все още слушаха речите, така че за момента тя остана сама и имаше възможност да събере мислите си.
Облегна се на вратата на едно от хранилищата и стисна телефона в джоба си. Не се беше чувала с началника си. Какво трябваше да направи? Той й бе казал, че ще се погрижи за човека на Сигма, а ето че агентът бе тук, при това със сенатора. Трябваше ли да действа на своя глава? Или да чака заповеди? На нивото, на което се намираше в организацията, от нея се очакваше да мисли в движение и да импровизира при нужда.
Задиша дълбоко и остави плана да се оформи. Ако се наложеше да действа, щеше да го направи. Засега просто щеше да наблюдава как се развиват нещата. Но това не означаваше, че не бива да вземе предпазни мерки.
Извади телефона. На такава дълбочина нямаше никакъв шанс да получи сигнал от клетката, но след като бяха пристигнали, бе намерила повод да се отдели от Ивар и намери външна линия в компютърната зала на офиса. Беше прикачила усилвател, така че сега можеше да използва телефона си и в хранилището.
Набра номера с една ръка. Хората й чакаха в готовност в Лонгир. Време беше да ги задейства. Когато вдигнаха, кратко им заповяда да затворят всички пътища към планината. Не искаше изненади.
След като приключи, се почувства донякъде по-спокойна. Най-много от всичко я изнервяше чакането. Отметна един непокорен кичур на перуката си. Трябваше да отиде до тоалетната да си оправи грима.
Но преди да направи и една крачка, телефонът в ръката й завибрира. Цялото й тяло изстина и затрепери в синхрон с апарата. Тя го вдигна до ухото си.
— Да?
Познатият глас най-сетне й предаде заповедта. Беше проста и директна.
— Ако искаш да живееш, изчезвай веднага оттам.
19.
Грей спускаше джипа по дългия път между хълмовете към църквата до морето. Бяха пътували цялата нощ, като се редуваха зад волана и дремеха през останалото време. Всички бяха изтощени.
Видя в огледалото, че Рейчъл се взира през прозореца. Изобщо не беше мигнала. Очите й изглеждаха кухи. Често слагаше длан на корема си, явно уплашена от онова, което кипи в нея — биотоксин, който щеше да я убие за три дни.
В другия край на седалката жената, която я беше отровила, не изглеждаше особено разтревожена. Бе проспала по-голямата част от нощта. Не се боеше, че могат да се измъкнат. Не можеха дори да рискуват да се обадят за помощ. Ако я пленяха, Рейчъл със сигурност щеше да умре.
— Професоре — каза Грей достатъчно високо, за да размърда дремещия между двете жени Уолас. Руфъс се надигна от задната част и проточи врат.
— Стигнахме ли? — кисело попита Уолас.
— Почти.
— Крайно време беше, по дяволите.
Бе дълга нощ. Бяха напуснали Лейк Дистрикт и бяха поели по познати на д-р Бойл пътеки. Много преди изгрев-слънце стигнаха планинското село Сатъртуейт и оставиха понитата в една нива, а Грей отмъкна един стар ландроувър.
Но преди това, по време на дългото яздене, Грей бе разпитал надълго и нашироко професора за предмета, който им бе наредено да открият — ключа към „Книгата на Страшния съд“. Според Уолас имало легенда, че в тайнствения й латински текст е скрита карта за някакво нечувано съкровище.
— Всичко това са пълни глупости, казвам ви — пренебрежително бе завършил Уолас и бе погледнал многозначително към Сейчан.
Тя само бе свила рамене. Имаше заповеди и ги изпълняваше.
Трябваше обаче да намерят някаква следа, така че Грей разпита Уолас за пътуванията на отец Джовани и по-точно къде е отишъл ватиканският археолог, след като е посетил каменния пръстен в торфеното блато. Уолас не знаеше много подробности, тъй като отец Джовани с времето бе станал много потаен. Но все пак се сети за нещо важно.
