Уолас явно познаваше тази легенда, защото веднага каза:
— Мерлин.
Сейчан стоеше на завет до джипа. Наблюдаваше вратата на свещеника и отваряше и затваряше сгъваемия си нож. Не се страхуваше, че някой ще се опита да се измъкне или да използва телефона в къщата, но все пак бе решила да се подсигури и се бе промъкнала, за да пререже телефонните жици.
Можеше спокойно да отиде с останалите, но не си падаше по сглобяване на късчета история. Погледна ножа в ръката си. Знаеше в каква област са талантите й. Освен това не искаше да разсейва Грей. Усещаше как яростта буквално се излъчва от него и как се засилва всеки път, когато го доближи. Затова предпочете да стои настрана. Той й трябваше съсредоточен.
За доброто на всички.
Беше забелязала как едно ауди се вмъква в близкото градче малко след като пристигнаха. Наблюдаваха ги от разстояние. Шефката й Магнусен я държеше изкъсо и ги следеше как напускат планините. Ловците умело сменяха превозните средства. Беше преброила най-малко три опашки. Беше невъзможно да ги забележиш, ако не знаеш за какво да се оглеждаш.
Но не и за нея.
С рязко движение на китката затвори сгъваемия нож и го пусна в джоба си. Усещаше погледи върху себе си и не можеше да стои на едно място. Тръгна към входа на старата църква. Каменната фасада бе студена и внушителна, корава като тукашните хора, които си изкарваха прехраната от морето. Ясно се усещаше тежестта на вековете. Дори вратата беше тежка, покрита с белези и стара. Натисна дръжката и установи, че църквата е отворена.
Винаги се изненадваше на отключени врати.
Струваше й се неправилно и неестествено.
Преди да размисли, отвори вратата. Вятърът се засилваше. Нямаше представа колко ще се забавят останалите. Влезе в църквата и мина през преддверието в нефа. Очакваше мрачен и сериозен интериор и остана изненадана от просторното и високо пространство. Стените бяха боядисани в кремавобяло, което улавяше и задържаше слабата дневна светлина, идваща от островърхите прозорци. От двете страни имаше полирани дървени пейки, а централната пътека бе застлана с яркосин килим.
Църквата бе празна, но Сейчан откри, че не може да пристъпи по-навътре в нефа. Обхваната от внезапна умора, тя отиде до най-близката пейка и седна. Загледа кръста. Не бе вярваща, но видя болката в разпнатия Христос.
Познаваше тази агония.
Дишането й стана по-тежко. Очите й внезапно се замъглиха. Сълзите се появиха съвсем неочаквани, сякаш извираха някъде дълбоко от нея. Тя затисна очите си с ръце, сякаш се мъчеше да ги спре, да ги скрие, да се отрече от тях.
Дълго остана свита на пейката, без да може да помръдне. Тежестта в гърдите й растеше. Стана нетърпима, сякаш нещо грамадно се мъчеше да се промъкне през мъничка дупка. Зачака да отмине, молеше се да свърши — и накрая то свърши и я остави куха и същевременно странно разочарована. Тръпка премина през цялото й тяло, но само веднъж. Тя пое дълго и треперливо дъх, избърса очи и се изправи.
Обърна гръб на кръста и излезе. Студеният вятър я удари в лицето и затръшна вратата зад нея. Това й напомни един важен урок.
Хората трябва да държат вратите си заключени.
Грей се опита да не се изсмее.
— Мерлин да е погребан на остров Бардси?
Отец Рай се усмихна и сръбна от чая си.
— Разбира се, всички по тези краища обичаме да разказваме тази история. Твърди се, че е погребан в стъклена гробница на острова. Звучи доста фантастично, но пък историята си я бива, не мислите ли? Намигна на Рейчъл. — Все пак мнозина, в това число и някои историци, смятат, че легендите за крал Артур и Авалон произлизат от Бардси.
— Какво е Авалон? — попита с пълна уста Ковалски.
Грей го сръга под масата. Хич не му се искаше старият свещеник да се отплесне отново. Трябваше да научат повече за отец Джовани.
Но вече бе късно.
— А, според една келтска легенда Авалон бил земният рай — обясни отец Рай. — Именно там бил изкован Ескалибур, мечът на крал Артур. Там където царувала вълшебницата Моргана. Там растели чудни ябълки и името на острова идвало от уелското название на плода, афал. Авалон се смятал за целебно място, където времето няма власт. В края на цикъла за Артур кралят бил откаран там, за да бъде излекуван от Моргана след битката при Камлан. И там, както вече казах, бил погребан магьосникът Мерлин.
Изражението на Уолас ставаше все по-кисело и по-кисело.
— Дрън-дрън! — избухна накрая той. — Всеки си мисли, че Авалон или Камелот е едва ли не в задния му двор.
Отец Рай не се засегна от изблика на професора.
— Както казах, това е само легенда. Но подобно на Авалон, остров Бардси отдавна се е смятал за целебно място. Това твърдение дори може да се открие в един пътепис от хиляда сто осемдесет и осма година. Авторът споменава, че жителите на Бардси са необичайно здрави и „рядко умират от друго освен от дълбока старост“. И, разбира се, не бива да забравяме вълшебните ябълки.
— Ябълки ли? — обади се Ковалски.
— Може би е по-добре да подминем митовете — предложи Грей с надеждата отново да насочи разговора към отец Джовани.
— Ябълките не са мит. — Отец Рай стана, отиде до купата в ъгъла, взе една ябълка и я подхвърли на Грей. — Това мит ли ти се струва, млади човече? Синът на Маги ги набра миналата седмица.
Грей погледна намръщено плода с размерите на юмрук.
— На целия свят няма други такива — с гордост заяви отец Рай. — Преди няколко години от същото дърво взеха ябълки за Националната колекция на плодове в Кент. Опитали ги и определили две неща. Първо, че дървото е от напълно непознат сорт. И второ, че ябълките са необичайно здрави и нямат никакви следи от разваляне или болести. Огледаха самото старо чепато дърво и откриха, че и то е напълно здраво. Специалистите смятат, че дървото може да е единственото оцеляло от овощната градина, създадена от монаси на острова преди хиляда години.
Грей впери поглед в малката ябълка в ръката си. Усещаше дългата история зад нея. Каквото и да се вярваше, явно островът отдавна бе смятан за целебно място — първо фоморианската кралица, после келтските легенди за Авалон, а сега и плодът в ръката му, плод, за който научно бе доказано, че е необичайно здрав.
Погледна през прозореца към гърбицата зелена земя.
Какво му беше толкова специалното на този остров?
Отец Рай очевидно не бе приключил с урока си по история.
— С времето всичко рано или късно намира своя край — продължи той. — И келтите не били изключение. Римляните в крайна сметка ги унищожили, но след години свирепа борба. По онова време римляните твърдели, че друидите пращали проклятия срещу войските им, точно както правели фоморианите с келтите много по-рано. След като с друидите било свършено, в езическите земи дошла Църквата. През тринайсети век на острова бил основан манастир. Руините от кулата му все още могат да се видят.
Уолас отново върна разговора в изходна позиция.
— Ами онези двайсет хиляди светци, за които споменахте в началото?
Отец Рай отпи от чая си и в същото време кимна, като се изхитри да не разлее нито капка.
— Бардси е известен като Острова на двайсетте хиляди светии. Името отбелязва броя на преследваните християни, погребани там.
— Толкова много? — учуди се Уолас. — Не съм чувал да има археологически данни за такъв масов гроб.
— Прав сте. Предполагам, че легендата е по-скоро алегорична, отколкото буквална. Макар че местният
