Спирала.
Огледа се. Направи справка с компаса. Точно на изток, където изгряваше слънцето, се издигаше надгробният камък на лорд Нюбъро — гигантският келтски кръст, чиито корени можеха да се проследят до древните майстори, оставили грубата спирала върху камъка в краката му.
— Това е — промълви той.
— Какво? — не разбра Уолас.
Грей продължи да се взира в кръста. Не му трябваха инструменти, макар че нямаше да се сети толкова бързо, ако Лайл не беше разказал за усърдните измервания на свещеника.
— Зная къде е търсил отец Джовани — каза Грей.
Рейчъл застана до него.
— Къде?
— Между спиралата и кръста — отвърна Грей и посочи надгробния камък на лорд Нюбъро. — Също като на камъните от обекта ти, Уолас. Кръстове от едната страна, спирали от другата.
— И като на кожената чантичка — напомни му Рейчъл.
Грей кимна.
— Само че Марко не е имал това преимущество. Трябвало е сам да се сети за всичко. Като е започнал само от онова, което е видял на разкопките. Явно накрая му е просветнало. Може би в буквалния смисъл. Отец Рай каза, че Марко бил много развълнуван през юни, което означава, че е бил тук по време на лятното слънцестоене. Най-дългият ден на годината. Свещен празник за езичниците, особено за онези, които са почитали слънцето.
Посочи кръста и прокара линия до върха на обувките си.
— Обзалагам се, че изчисленията — а вярвам, че Марко ги е направил — ще покажат, че в деня на лятното слънцестоене първите лъчи на слънцето докосват кръста и хвърлят сянка, сочеща право насам.
— И това е довело Марко до откритието му ли? — обади се Уолас.
— Може би. Мога да го измеря с крачки за всеки случай, но не мисля, че е необходимо. Вижте какво има точно между кръста и спиралата.
Грей посочи разпадащата се купчина камъни.
— Кулата на „Света Мария“ — каза Уолас и се обърна към него. — Мислиш, че Марко е открил нещо скрито под кулата, така ли?
— Ти сам го каза. Че Църквата е строила върху по-стари свещени места. Островът е пълен с пещери. Пещери, смятани от друидите за свещени. И до днес са запазени легенди за някаква могъща магия, олицетворена от Мерлин, която е погребана в една от тях. Ами ако пещерата, която сочат, е погрешната?
Уолас сниши глас.
— Не Пещерата на отшелника, а нещо, скрито под манастира.
— Но как ще потърсим там? — съвсем уместно попита Рейчъл.
— Мъртвият свещеник определено не е копал с багер — добави Ковалски.
И двамата бяха прави. Около останките от кулата не се виждаха никакви следи от разкопки.
— Трябва да има друг начин да се слезе долу — каза Грей и се обърна към най-сигурния си източник на информация. — Лайл, има ли наблизо някакви тунели или пещери?
— Да. Много. Но не и наблизо.
Щяха да са им нужни месеци да изследват всичките. Грей се загледа в Рейчъл. Тя стоеше със скръстени ръце. Не разполагаха с месеци.
— Но мога да ви покажа онова, което показах и на отец Джовани! — с неочаквано оживление каза Лайл. — Не е пещера, но също си го бива.
— Какво е то? — попита Грей.
— Елате да видите. С приятелите ми често си играем там. — Лайл полетя като изстрелян с прашка. Наложите да тичат, за да не изостанат.
— Не сме се забързали чак толкова — сърдито измърмори Ковалски.
— Говори от свое име — отвърна му Рейчъл.
Лайл ги поведе в обратната посока, от другата страна на кулата. Направи почти пълен кръг, след което спря недалеч от високия келтски кръст. Посочи една правоъгълна дупка, облицована с камъни.
— Какво е това? — попита Уолас.
Грей клекна и погледна надолу. Стените бяха от тухли. При дъното от едната страна се виждаше черна ниша.
— Нали ви казах — отвърна Лайл. — Не е пещера.
Грей грабна фенерчето си.
— А крипта.
— Да. Гробницата на лорд Нюбъро. Естествено, той вече не е там долу. Или поне аз си мисля, че го няма.
— Ще трябва да я претърсим — рече Грей.
Ковалски поклати глава и отстъпи две крачки назад.
— Не, не трябва. Влезеш ли в дупка, все се случват разни гадости.
20.
Монк мислено благодари на инженерите, които се бяха сетили да сложат отопление на ръчките на волана на моторната шейна. Температурата продължаваше да пада. Дори опакован в дебелия си костюм, с шлема, ръкавиците и термобельото, Монк започваше все по-високо да цени напредъка на технологиите в изработването на съвременни снегомобили.
С Крийд спряха в една снежна долина под входа на Световното зърнохранилище Свалбард. Ъгловатият бетонен бункер стърчеше на около двеста метра от склона на Платабергет, единственото доказателство за огромния подземен комплекс.
Единственото, ако не се брояха патрулиращите военни.
— Имаме си гости — прозвуча в шлема му гласът на Крийд.
Монк се завъртя в седалката. Зад тях с пълна скорост се носеше един двуместен „Сноу-Кат“. Веригите му се забиваха в терена и изхвърляха зад него опашка от сняг и лед.
През последния час двамата с Крийд водеха предпазлива игра на котка и мишка с патрулите. Правеха всичко възможно да поддържат дистанция, без да изглежда, че правят тъкмо това. Логото на компанията върху моторните шейни им помагаше донякъде.
— Какво ще правим? — попита Крийд.
— Остани на място.
По-малките им машини сигурно можеха да се измъкнат от по-тромавия снегомобил, но бягството само щеше да привлече цялото внимание на норвежките военни. Затова Монк предпочете да вдигне ръка за поздрав.
Защо пък да не каже едно здрасти на съседите?
Монк беше наблюдавал поведението на войниците. През повечето време стояха на групички и си бъбреха. Забеляза, че някои от тях пушат. От време на време смехът им отекваше надалеч. Разпозна общото настроение — скука. В това затънтено и замръзнало място войниците явно напълно разчитаха на изолацията и суровия терен.
Нямаше причина да променят нагласата им.
— Просто запази хладнокръвие — каза Монк по радиото.
— Толкова съм хладнокръвен, че още малко и ще започна да сера ледени кубчета.
Монк го погледна. Да не би Крийд да пускаше шега? Вдигна учудено вежди. Явно за хлапето все още имаше някаква надежда.
Вратата на снегомобила се отвори. От затоплената кабина излезе пара. Войникът дори не си направи
