Също така спешно ми трябва човек от поддръжката.
Двама от хората на Бута кимнаха и изтичаха навън, радостни, че ще са по-далеч от бойната глава. — Можете ли да я обезвредите? — попита Карлсен.
— Ядрена ли е? — продължи Горман.
— Не — отвърна Пейнтър и на двамата. — Това е термобарична бойна глава. По-лошо и от ядрено оръжие.
Нямаше защо да го крие. Устройството представляваше горивно-въздушен експлозив. Обвивката бе пълна с прах от алуминиев флуорид и детонатор PBXN–112 в центъра.
— Това е най-мощният разрушител на бункери — обясни Пейнтър, докато оглеждаше устройството. Говоренето му помагаше да се съсредоточи. — Експлозията става на два етапа. Първата детонация разпръсква голям облак фин аерозол, достатъчен да запълни целия тунел. След това облакът се възпламенява. Това създава вълна на високо налягане, която унищожава всичко по пътя си, като в същото време засмуква целия кислород. Така че можеш да умреш по два начина. Взривен, смазан и изгорен или задушен.
Без да обръща внимание на възгласите около себе си, Пейнтър се съсредоточи върху детонатора. Не беше експерт по муниции, а по електроника. Не му бе нужно много време да разпознае водещите, заземяващите и фалшивите жици. Ако прережеш неправилната жица, промениш волтажа, предизвикаш сътресение… имаше хиляди начини това нещо да гръмне в лицето ти и само един — да го спреш.
Код.
За съжаление Пейнтър не го знаеше.
Не беше като във филмите. Нямаше експерт по бомбите, който да я обезвреди в последния миг. Нито пък някакво хитроумно решение, като например да замразиш бойната глава в течен азот. Всичко това бяха холивудски глупости.
Погледна към часовника.
Бойната глава щеше да гръмне след по-малко от осем минути.
Чу се тропот. Единият от изпратените се връщаше.
— Няма срутване — задъхано съобщи мъжът. — Попаднах на един от войниците. Външната врата е издържала. Отворил я. Зад нея имало само лед. Погребани сме. Стената отвън била толкова дебела, че не се виждала дневната светлина.
Пейнтър кимна. Стратегията имаше смисъл. Хранилището бе проектирано да издържи ядрена атака. Ако искаш да убиеш всички вътре, пусни им бойна глава като тази и запечатай хубаво бункера. Ако огнената буря не ти види сметката, липсата на кислород ще те довърши със сигурност.
Оставаше втората възможност.
Другият мъж се върна с висок норвежец с телосложението на хладилник. Инженер от поддръжката. Погледът му се спря върху бойната глава на пода. Мъжът пребледня. Поне той не беше глупак.
Пейнтър се изправи и отвлече вниманието му от бомбата.
— Говорите ли английски?
— Да.
— Има ли друг изход оттук?
Човекът поклати глава.
— Тогава въздушните шлюзове към помещенията със зърното. Под налягане ли са?
— Да, налягането се поддържа на точно определено ниво.
— Можете ли да го увеличите?
Мъжът кимна и каза:
— Ще трябва да го направя ръчно.
— Изберете си едно и го направете.
Инженерът се огледа бързо, кимна и се втурна презглава. Определено не беше глупак.
Пейнтър се обърна към другите — Бута, Горман, дори Карлсен.
— Искам да съберете всички в онова хранилище. Веднага.
— А вие какво ще правите? — попита сенаторът.
— Ще видя колко бързо мога да тичам.
С ръце на тила и без да знае езика, на Монк му бе доста трудно да уговори свободата им.
Норвежките войници продължаваха да държат оръжията си насочени към пленниците си, но поне не бяха опрели бузи в прикладите. Крийд се занимаваше с пледоариите. Беше свалил шлема си и говореше бързо на смесица от норвежки и английски, съпроводена с множество ръкомахания.
Тогава в ухото на Монк прозвуча глас, който едва се различаваше от постоянното пращене. По- голямата част от думите се губеха.
— Чувате ли… помощ… няма време за…
Въпреки насоченото към лицето му оръжие Монк изпита облекчение. Позна гласа. Пейнтър. Беше жив!
Опита се да отговори.
— Директор Кроу, чуваме ви. Но има много смущения. Можем ли да ви помогнем по някакъв начин?
Не получи никакъв отговор. Тонът на Пейнтър не се промени. Сигналът явно не беше стигнал до него. Крийд чу внезапното обаждане на Монк.
— Директорът ли е? Жив ли е?
Двете дула се насочиха към Монк.
— Жив, но в капан — отвърна той.
Вдигна ръка за тишина, мъчеше се да чуе радиосигнала. Трябваше да мине през много скала и усилвателят не помагаше особено.
Единият войник му излая нещо. Крийд се обърна и се опита да обясни. Гневът на напрегнатите лица се смени с тревога.
Пращенето продължаваше. Монк обмисли възможностите. За колко време щеше да им стигне кислородът? Можеха ли да докарат достатъчно бързо земекопни машини, особено след като пътят беше бомбардиран?
И тогава през шума долетяха няколко думи, които убиха едва родилата се надежда. Пращенето ги накъсваше, но нямаше начин да ги обърка.
— Тук долу… бойна глава… Ще опитаме да…
Останалото бе погълнато от шума.
Преди Монк да успее да съобщи лошата новина на Крийд, откъм планината се разнесе грохот, съпроводен от воя на моторни шейни.
Всички се обърнаха.
Монк вдигна бинокъла. По двама на седалка. Единият кара, другият бе вдигнал карабина на рамото си. Всички бяха облечени в полярни екипи. Снежнобели, без никакви отличителни знаци.
Един заблуден норвежки войник, който някак бе успял да стигне до средата на склона, размаха ръце към приближаващата група.
Проехтя изстрел.
По белия сняг пръсна кръв.
Войникът се строполи.
Монк свали бинокъла.
Явно някой беше дошъл да почисти.
Пейнтър не знаеше дали сигналът му е успял да излезе навън.
Сега му оставаше единствено скоростта.
Забута сервитьорската количка. Бойната глава беше вързана върху нея с ластично въже. Затича се с
