достатъчно ясно, за да видят отсрещния хребет.
Бункер нямаше.
Само разбит лед.
— Какво ще правим? — попита Крийд.
В отговор се чу вик. Двамата се обърнаха наляво. Появиха се двама норвежки войници с вдигнати карабини. Едва сега Монк забеляза спрелия над тях снегомобил.
Бяха двамата от предишната среща.
Но този път не беше приятелско посещение като миналия.
Войниците не свалиха оръжията си. След случилото се бяха станали подозрителни, почти заслепени от гняв и шок.
— Какво ще правим? — отново попита Крийд.
Като добър учител, Монк му показа нагледно.
Вдигна ръце.
— Предаваме се.
Пейнтър стоеше в тъмното.
Осветлението бе прекъснало още при първите експлозии. Отначало си помисли, че скритата бомба се е взривила. Но серията взривове продължи някъде над главите им и на Пейнтър му се стори, че някой атакува склона с ракети.
Предположението му се потвърди миг по-късно, когато се разнесе могъщ рев. Сякаш товарен влак полетя с пълна скорост към тях, след което се отдалечи.
Лавина.
От тунела се чуваха уплашени писъци и викове. На тази дълбочина мракът бе абсолютен и сякаш се мъчеше да те удуши.
Пейнтър остана закован на място, преценяваше положението. Засега все още бяха живи. Ако наистина имаше скрита бомба, защо не я бяха взривили едновременно с ракетния удар?
Стисна предавателя в ръката си. Изваждането на устройството може би бе спасило живота им. Нищо чудно да бе прекъснал сигнала, който е трябвало да взриви бомбата.
Но опасността все още не беше отминала.
Ако Пейнтър беше замислил нападението, щеше да разработи и резервен план. Например нещо закачено на брояч, което да се задейства по-късно при непредвидени случаи. Мислите му препускаха. Предавателят имаше ограничен обхват, особено при толкова много скала наоколо. Ако имаше бомба, тя би трябвало да е някъде наблизо и най-вероятно да е донесена в последния момент.
Хората от кетъринга?
Не, твърде много бяха и беше прекалено рисковано. Някой би могъл да я види.
Изведнъж си спомни думите на Карлсен, когато влязоха в офиса:
„Семената пристигат всеки ден. За съжаление, сега са оставени тук заради партито“.
Кутиите.
Пристъпи слепешком към натрупаните кутии. Напипа една и зарови в нея, докато не усети дъното й. Прерови запечатаните пакети със зърно.
Нищо.
Срита кутията настрани. Тя с трясък падна на пода.
— Какво правите? — стреснато извика Горман.
Пейнтър нямаше време да му отговаря. Отчаянието го караше да мълчи. Не откри нищо и във втората кутия. Но когато вдигна капака на третата, видя нещо да свети под пакетите.
В мрака слабата светлина сияеше като прожектор. Останалите се приближиха. Пейнтър махна пакетите и разкри онова, което беше под тях.
Течнокристален дисплей.
09:55
Пред очите му броячът отмери времето назад.
Лампите светнаха за миг, угаснаха, след което отново се включиха. Аварийните генератори най-сетне се бяха задействали. Писъците в тунела незабавно утихнаха. Положението им не се беше подобрило особено, но поне щяха да умрат на светло.
Пейнтър бръкна и внимателно вдигна бомбата. Съмняваше се, че има датчици, които биха я задействали при движение — все пак бе докарана с кутиите със семената, — но въпреки това я остави внимателно на пода и коленичи до нея.
Бе с размерите на две кутии за обувки, с цилиндрична форма. Дисплеят се намираше в горната част. Плетеница жици тръгваше от него и изчезваше в металната обвивка. Отстрани имаше военно означение PBXN — 112, което пропъди всякакви съмнения пред какво се намират.
Дори Бута се сети и прошепна:
— Бомба!
За съжаление грешеше. Пейнтър го поправи:
— Не. Бойна глава.
Криста спря мощния джип в подножието на планината. Докато бягаше по ледения път, бе наблюдавала ракетното нападение в огледалото. Прозорците на колата задрънчаха от експлозиите. Пламъци изпълниха света зад нея. Миг по-късно ледникът на върха се откърти и се пръсна около входа на зърнохранилището.
Ръцете й все още трепереха на волана. Продължаваше да диша тежко.
Беше избягала веднага след предупреждението по телефона. Ами ако се беше забавила по някаква причина? Нямаше никаква възможност за грешки.
Въпреки това беше оцеляла.
Ужасът бавно се трансформира в странно въодушевление. Беше жива. Ръцете й се свиха в юмруци. Смехът на облекчението я разтърси цялата. Едва се застави да се овладее.
От двете страни на пътя се появиха мъже в камуфлажни зимни костюми. Някаква грамадна машина с масивни вериги препречи пътя.
Нямаше от какво да се страхува. Вече не. Това бяха нейните хора.
Отвори вратата на джипа, слезе и тръгна към тях. Беше завалял сняг. Тежките снежинки се рееха във въздуха. Качи се в кабината на грамадната машина. Задната част бе пълна с мъже с мрачни физиономии, въоръжени с щурмови карабини.
Отвън останалите яхнаха моторни шейни.
Пътят към планината може и да беше изчезнал, но тя все още имаше работа. Имаше останали живи след бомбардирането, а заповедите й бяха пределно ясни.
Оцелели не трябва да има.
— Можете ли да се справите? — попита сенатор Горман.
Всички се бяха събрали около Пейнтър и бойната глава на пода, дори Карлсен. Директорът изглеждаше не по-малко потресен от останалите. Явно играта не бе негова. Особено щом се бе оказал в капан с тях. Пейнтър нямаше време да размишлява върху значението на това.
Вместо това вдигна поглед към присъстващите и каза спокойно и твърдо:
— Някой да изтича да провери какво е положението горе. Срутен ли е тунелът? Има ли някакъв изход?
