труда да си сложи качулката. Всъщност канадката му дори беше разкопчана. С русата си коса и червените като ябълки бузи приличаше на току-що излязъл от норвежката версия на каталога на Ралф Лорън.
„Вижте норвежеца в естествената му среда…“
Монк свали шлема си, за да не изглежда твърде заплашително. Крийд направи същото. Войникът им махна с ръка и заговори на норвежки. Монк не го разбра, но смисълът на думите му бе ясен.
„Какво правите тук?“
Крийд отговори, като се запъваше малко. Монк чу думата „американци“.
Хлапето явно пускаше някаква опашата лъжа. Монк го подкрепи, като извади от джоба на канадката си книга — наръчник за птици, който бе намерил в туристическата агенция. Освен това вдигна висящия на врата му бинокъл.
„Просто се оглеждаме за птички“.
Войникът кимна и се пробва на английски.
— Идва буря — предупреди ги той и махна с ръка към Лонгир. — Трябва тръгва.
Монк нямаше намерение да възразява.
— Връщаме се — обеща той. — Само спряхме да починем.
За по-голям ефект разтърка задника си. Всъщност наистина се беше понатъртил от карането по неравния лед.
Това му спечели усмивка. В същото време другата врата на снегомобила рязко се отвори. Водачът изскочи навън, извика някакво предупреждение, захапа свирка и извади оръжието си. Свирката нададе остър писък и войникът насочи оръжието си към тях.
„Какво става, по дяволите…?“
Крийд и другият войник се проснаха на снега. Монк се поколеба. Войникът стреля три пъти. Монк рязко се завъртя и забеляза нещо едро да изчезва зад камънаците в далечината. Куршумите рикошираха сред искри в скалата.
— Бяла мечка — ненужно каза Крийд, когато трясъкът заглъхна.
Двамата с войника се изправиха. Крийд беше пребледнял, но войникът само се усмихна и каза на норвежки нещо, което накара другаря му с пистолета да се ухили.
Не изглеждаха особено разтревожени. Все едно бяха изпъдили енот от кофа за боклук. Само дето в случая Монк и Крийд бяха изиграли ролята на съдържанието на кофата. Бялата мечка явно ги бе дебнала, откакто бяха спрели.
Първият войник отново посочи към града, подканваше ги да тръгват.
Монк кимна.
Двамата норвежци се качиха в снегомобила, като се шегуваха нещо. Явно за сметка на тъпите американци.
Крийд се върна при шейната си.
— Сега какво ще правим?
— Продължаваме да обикаляме. Но този път предлагам аз да държа под око зърнохранилището, а ти да се оглеждаш за животинки, които биха искали да обядват с нас.
Крийд кимна и си сложи шлема.
Монк вдигна бинокъла и го насочи през долината. Надяваше се, че Пейнтър няма да се забави много. Ако двамата продължаваха да се мотаят тук, можеха да събудят подозрения. Особено след като наближаваше буря.
Насочи бинокъла към входа на бункера и го фокусира. Видя как вратата се отвори и навън се втурна някаква стройна жена. Един от пазачите се опита да я заговори. Че кой не би го направил? Но дори от двеста метра ясно се виждаше, че точно в момента сексът е последното нещо в главата й.
Жената сряза пазача с вдигната ръка и забърза към паркираните автомобили. Явно забавата й бе писнала — и нямаше търпение да се разкара колкото се може по-скоро.
Разговорът бързо тръгна на лошо.
Пейнтър и сенатор Горман последваха главния изпълнителен директор на „Виатус“ към офисите до тунела. Централното помещение беше заето от кетъринга — бюрата бяха преместени до стените и на тяхно място бяха наредени шкафове с храна, чинии и всевъзможни тенджери. Приготвяха десерта, който явно включваше нещо шоколадово, защото миришеше като във фабрика на „Хърши“ — с намек за норвежка треска.
Забързано тръгнаха към задното помещение. В двата края на дългата маса светеха екраните на два компютъра. Между тях имаше алуминиеви кутийки, подредени в стройни редици. Покрай стената имаше няколко черни пластмасови кутии. Една беше отворена и разкриваше съдържанието си — сребристи пликове.
— Семената пристигат всеки ден — обясни Карлсен, който се правеше на гид. — За съжаление, сега са оставени тук заради партито. Но утре тези кутии ще бъдат сортирани, каталогизирани, регистрирани от държавата, дори…
И тогава нещата тръгнаха на зле.
Беше или заради непринуденото държане на директора, или защото ясно личеше, че Карлсен дрънка глупости, за да скрие вината си. Така или иначе, веднага щом вратата на стаята се затвори, сенаторът се хвърли напред, сграбчи го за реверите и го блъсна в кутиите.
Зашеметен от неочакваната атака, в първия момент Карлсен не реагира. После на лицето му се изписа объркване.
— Ти уби момчето ми, мамка ти! — извика Горман. — Опита се да очистиш и мен снощи!
— Да не си се побъркал? — Карлсен се освободи с рязко движение на ръцете. — Защо ми е да се опитвам да те убивам?
Пейнтър трябваше да признае, че норвежецът определено изглеждаше смаян. Но също така забеляза, че така и не отрече убийството на сина на сенатора. Застана между двамата. Зачервеният Горман отстъпи крачка назад и им обърна гръб, за да се овладее.
Пейнтър се наруга мислено. Не беше забелязал, че Горман е кипнал до такава степен. Трябваше да го озапти преди това. Нямаше да измъкнат нищо от Карлсен, ако го накарат да заеме защитна позиция. Норвежецът можеше да издигне стени, през които нямаше да минат никога.
Коригира стратегията си. Карлсен беше изненадан и той трябваше да осуети всякакви опити за преструвки от негова страна, преди да се е овладял напълно.
— Знаем за гъбите, за пчелите, за царевицата в Африка — отправи той обвиненията едно след друго. Карлсен може би щеше да поеме един удар, но бързата серия не му даде шанс да дойде на себе си.
Фасадата му за момент рухна и показа, че е съучастник, че знае за всичко това. Не беше пионка или сляпа марионетка. Знаеше много добре какво е ставало.
Въпреки това се опита да се измъкне. Мимолетното чувство за вина изчезна зад защитната стена на отрицанието.
— Нямам представа за какво говорите. Това не можеше да заблуди никого. Най-малко пък скърбящия баща.
Сенатор Горман отново му налетя. Пейнтър не се опита да го спре. Искаше Карлсен да излезе от равновесие, нападан от двете страни. Морално, психологически, физически. Пейнтър беше готов да използва всяко подръчно средство.
Горман се втурна към Карлсен, заби рамо в гърдите му и го блъсна назад. Изгубил опора, Карлсен се удари силно в стената и въздухът излетя от дробовете му. Личеше си, че в колежанските си години сенаторът е бил защитник в отбора по футбол.
Карлсен обаче не беше някой треперещ старец. Вдигна ръце и стовари лакти върху гърба на сенатора. Горман рухна на колене.
Както беше на земята, сенаторът хвана левия крак на Карлсен, нададе рев и се надигна, като в същото време се извъртя. Метна убиеца на сина си по лице, хвърли се отгоре му и го прикова към пода.
— Ти уби Джейсън! — изръмжа Горман с нещо средно между ярост и ридание. — Уби го!
