Карлсен се помъчи да се освободи, но Горман го държеше здраво. Лицето на директора стана червено като цвекло. Той завъртя глава, опитваше се да погледне нападателя си.
— Аз… направих го заради теб!
Думите за момент зашеметиха сенатора. Пейнтър обаче не бе сигурен дали шокът се дължи на неочакваното признание, или на странното твърдение. В някакво кътче на ума си Горман вероятно се бе надявал, че Пейнтър греши. А ето че вече нямаше място за илюзии.
— Затваряй си шибаната уста — викна Горман. Не искаше да го слуша повече.
Първата плочка от доминото бе паднала и Пейнтър знаеше, че ще последват и останалите. Онова, за чието изпълнение смяташе, че ще му е нужен цял ден, отне само няколко минути. Но все още далеч не бяха приключили. Карлсен можеше да отрече. Все още бе на своя почва в Норвегия, със силни връзки и голямо влияние.
Пейнтър знаеше, че трябва да се възползва от преимуществото, да вземе положението под контрол. Това означаваше да изведе Карлсен оттук и да го държи на сигурно място. А за целта трябваше да се обади за помощ.
— Не го пускайте — каза той на сенатора.
Отиде до компютрите и затърси зад тях. В тази стая трябваше да има средства за съобщения. Виждаха се кабели за широколентова връзка с интернет, но по-важното…
Пръстите му откриха кабела на телефонната линия. Хвана го и го проследи до стената. Мобилните телефони нямаха обхват тук и трябваше да се обади на Монк по радиото, но на тази дълбочина и това бе невъзможно. Оставаше му да се прикачи към линията със специално устройство, което да усили сигнала. Докато пръстите му се движеха по кабела към стената, откри, че някой вече е закачил някаква джаджа за извода. Извади я и моментално позна какво е.
Усилвател за мобилни телефони.
Не беше чак толкова сложен, но технологията надхвърляше всичко, което бе виждал тук. Това нещо просто не беше на мястото си. Разгледа го по-внимателно и видя, че към него е прикрепен предавател на къс обхват.
„Защо му е на някой предавател с къс обхват, прикрепен за телефонна линия?“
Можеше да се сети само за една причина.
Вратата зад него се отвори с трясък.
Пейнтър бързо се обърна и видя съпрезидента Бута. Зад него имаше още неколцина мъже. Бута се намръщи объркано на разкрилата се пред него сцена — Карлсен на пода със сенатора отгоре му, притиснал коляно в гърба му.
— От кетъринга съобщиха за викове… — започна Бута, но млъкна и поклати глава. — Какво става тук?
Карлсен се възползва от объркването и заби лакът в ухото на Горман. Блъснат настрани, сенаторът не успя да му попречи да се освободи.
Бута и останалите блокираха изхода. Озовалият се в капан Карлсен се обърна към Горман, но вместо него видя летящия към лицето му юмрук. Успя да се дръпне и отърва носа си от счупване, но все пак получи здрав удар в окото и се олюля.
— Спрете! — властно изкрещя Пейнтър.
Всички замръзнаха.
Погледите им се приковаха в него. Пейнтър посочи Бута.
— Трябва да евакуираме хранилището. Веднага!
— Защо?
Пейнтър погледна чуждото устройство в ръката си. Можеше и да греши, но не виждаше причина подобен предавател да се намира на това място.
Освен една.
— Някъде тук е скрита бомба.
Изгледаха го смаяно. Някои се опитаха да зададат въпроси.
Пейнтър ги изпревари.
— Всички вън!
За съжаление бе твърде късно.
Монк караше моторната шейна през долината на бавен зигзаг. Крийд го следваше плътно и се оглеждаше за бели мечки. Монк пък държеше под око бункера, който бележеше входа към зърнохранилището.
Бурята беше струпала над планината тъмни облаци. Небето се спускаше все по-ниско, а заедно с него спадаше и температурата. Задуха вятър и поривите му вдигаха заслепяващи облаци ледени кристали.
Монк даде знак да спрат. Стори му се, че чува нещо, или най-малкото го усети дълбоко в гърдите си. Изключи двигателя. Ниското ръмжене продължи. Идваше от слоя облаци от север, подобно на далечен гръм. Преди да успее да се запита какво е това, ръмженето се превърна в рев, после в писък. Два реактивни самолета изскочиха от облаците и пикираха право към Монк и Крийд.
Не, не към тях.
Минаха над тях и с оглушителен писък рязко вдигнаха носове. Изпод корпусите им излетяха ракети. Ракети „Хелфайър“. Улучиха снежния хребет, под който се намираше хранилището. Високо във въздуха полетяха скали и пламъци. Ударната вълна стигна чак до Монк и Крийд.
Над тях полетяха хора, някои разкъсани на пламтящи парчета. Други бягаха или се плъзгаха надолу по склона. Монк видя как един голям снегомобил се преобърна в кратера, който доскоро бе единственият път нагоре.
Щом димът се разсея, Монк се загледа в хребета. Бункерът си беше на мястото, но от едната му страна бе отчупено голямо парче. Ракетата не го бе улучила фронтално.
И тогава отново се разнесе грохот. Монк се уплаши, че самолетите се готвят за втори заход. Но този път грохотът бе съпроводен с резки експлозии.
Монк с ужас гледаше как ледената маса над бункера започва да се плъзга надолу. Огромна част от ледника се отчупи и полетя, разбиваше се на по-малки и по-малки парчета, които набираха скорост и се превръщаха в ледена лавина.
Бялата маса стигна до бункера и го погреба напълно.
Всички на пътя й бяха смазани.
А лавината продължаваше надолу.
Към тях.
— Монк! — изкрещя Крийд.
Монк се намести в седалката и завъртя ключа. Двигателят изрева. Той даде газ. Задната верига задъвка снега и успя да зацепи. Монк завъртя волана и посочи отсрещната страна на долината.
— Нагоре!
Крийд нямаше нужда да го водят. Вече беше обърнал и се носеше с пълна скорост. Полетяха по дъното на долината, за да се спасят от ледената стихия.
Монк чу как лавината удари зад него. Трясъкът сякаш вещаеше края на света — страховит удар на лед и камък. Парче лед с размерите на гараж отскочи вдясно от него. По моторната шейна и гърба му забарабаниха шрапнели.
Монк се приведе напред. Не можеше да изцеди по-висока скорост от машината. Газта беше докрай.
Фронтът на лавината почти ги настигна и покрай шейните се затъркаляха ледени канари. Навсякъде под и около тях се понесе река от камъчета и лед. По-малките парчета бяха вече огладени от търкането по време на падането и Монк и Крийд сякаш бяха залети от порой диаманти.
В следващия момент се понесоха нагоре.
Леденият звяр зад тях се опита да ги настигне, но накрая се отказа и се върна в долината.
За всеки случай Монк се изкачи още по-високо, преди да даде знак да спрат, и без да изключва двигателя, се обърна да огледа пораженията. Мъгла от ледени кристали изпълваше долината, но бе
