открият този изгубен ключ. Виждала съм ги само веднъж да се мобилизират така. Когато търсехме костите на магите.
— Това пък защо? — На Грей никак не му се искаше да има вземане-даване с нея, но ако тя знаеше нещо, не биваше да го подминава.
— Не знам. Но каквото и да се случва във „Виатус“, това е само опашката на звяра. Подозирам, че Гилдията манипулира и използва корпорацията просто като свой ресурс. В това са най-добри. Същински паразити, които нападат тялото, изсмукват живота от него и продължават нататък.
— Но каква е крайната им цел?
— Да открият ключа. Но по-големият въпрос е
Млъкна, за да го остави да проумее чутото. Грей трябваше да признае, че е права. Може би трябваше да погледне на проблема от друг ъгъл, да се върне малко назад.
— Знаем, че от „Виатус“ са взели мумиите и са експериментирали с тях — продължи най-сетне тя. — Но телата са били открити преди три години. Значи години наред по проекта се е работело, без никой да узнае. А ето че точно когато отец Джовани отива във Ватикана, Гилдията се намесва. Всеки, който е по-навътре като мен, може да го усети. През последните двайсет и четири часа се изкараха на показ повече, отколкото съм ги виждала когато и да било. Именно това ме накара да отида в Италия и да намеря Рейчъл.
Грей усети как гласът й леко трепна, когато спомена Рейчъл.
— Уолас смята, че ключът може да е противодействие срещу някаква ранна форма на биологично оръжие. Ако Гилдията успее да сложи ръка върху ключа, ще контролира и оръжието.
— Може и да си прав, но интересът на Гилдията е много по-голям. Довери ми се.
Грей с мъка се застави да не реагира на последните й думи.
„Довери ми се“.
Нямаше правото да изрича точно това.
Уолас го спаси от отговора, понеже вдигна ръка и посочи надолу.
— Ето я!
— Просто си помисли — каза Сейчан. — Връщам се при трактора.
Грей продължи към пещерата. Лайл вече се бе пъхнал вътре. Входът не достигаше и до кръста на Грей, но след това пространството се разширяваше. Грей коленичи, извади фенерчето от раницата си и светна. Беше малка естествена пещера, в която нямаше нищо особено, ако не се брояха купищата боклуци.
Ако това наистина бе вечният дом на Мерлин, магьосникът определено трябваше да се оплаче от условията. Нищо чудно, че отец Джовани така и не бе погледнал пещерата втори път.
— Тук няма нищо — най-сетне заключи Уолас.
Грей напълно споделяше мнението му.
— Да се връщаме горе.
Бързо закрачиха обратно към трактора. Дъждът се засили. Стигнаха ремаркето и отново потеглиха. Прехвърлиха билото и продължиха надолу.
Низината се ширна пред тях, и тук разделена на ниви и пасища. В подножието на хълма се намираше целта им — квадратна полуразрушена кула, издигаща се насред гробище. Това бе всичко, което бе останало от манастира „Св. Мария“. Наблизо се издигаше по-новият параклис и катедралният съвет. От тази височина Грей успя да различи и основите на стените на стария манастир.
Лайл посочи една малка къща в далечината и извика:
— Плас Бач. Там можете да отседнете. Там се намира и прочутата ябълка.
Грей бръкна в джоба на палтото си и извади ябълката, която му бе подхвърлил отец Рай. Впери поглед в розовия плод и се замисли за обитателите на манастира. Ябълката и монасите били описвани като необичайно здрави и изумително дълголетни. Дали монасите от „Св. Мария“ бяха знаели някаква тайна? И дали това бе същата тайна, която сега търсеха всички — ключът към Книгата на Страшния съд? И ако беше така, как бяха попаднали на него?
С последен рев на двигателя и зловонен дим от ауспуха тракторът спря до гробището. Навсякъде имаше келтски кръстове, в това число и един необичайно висок, който се издигаше в сянката на кулата.
Слязоха от ремаркето и изтупаха полепналите по дрехите им сламки. За щастие дъждът беше почти спрял. На север обаче святкаха мълнии. Грохотът ги предупреди, че предстои нов порой. Трябваше да действат бързо.
Грей пристъпи към Лайл.
— Каза, че отец Джовани прекарвал повечето време тук. Случайно да знаеш какво е правил? Да е търсил на някое определено място?
Лайл сви рамене.
— Обикаляше навсякъде. Преди всичко мереше.
— Мереше ли?
Момчето кимна.
— С рулетки и с онова, как се казваше? — Вдигна ръце, сви ги на тръба и погледна през тях. — Като малки телескопи, които показват колко са високи разни неща.
— Теодолит — сети се Грей. — Има ли нещо конкретно, което е измервал по-усърдно?
— Да. Кръстовете и покрай старите каменни руини.
— Руини? Манастира ли имаш предвид? Уолас застана от другата страна на момчето.
— Мисля, че има предвид древните руини, нали, момко?
— Точно така, сър.
— Можеш ли да ни ги покажеш?
— Разбира се.
Последваха го през гробището. Лайл посочваше всеки келтски кръст, покрай който минаваха. Спря при най-високия, който се издигаше на малка могилка, и каза:
— Този бележи гроба на лорд Нюбъро. Един от най-прочутите благородници на Бардси и голям дарител на Църквата.
Грей вдигна глава нагоре. Отец Джовани със сигурност бе познавал историята на келтските кръстове и беше знаел, че са модификация на по-старите друидски кръстове. Те пък на свой ред били заимствани от първите обитатели на Британските острови, които изобразявали символа върху изправените си камъни. Един и същи символ, свързващ и трите култури, от дълбока древност до настоящето.
Дали ключът бе следвал същия път? От древните през келтите до християните?
Уолас се загледа към гробището.
— Отец Джовани всички кръстове ли е измерил?
— Да.
— И казваш, че правил същото с някакви каменни руини?
— Насам. — Лайл заобиколи останките от камбанарията и тръгна през тревата. Подритваше с крака, сякаш търсеше нещо. — Отец Джовани търсеше старите кръгове на жилища. Повечето от тях са в тази част на острова.
Уолас, който вървеше до Грей, каза:
— Нищо чудно, че монасите са основали манастира си тук. Често ранната Църква е строила на свещени места. Налагала е своята религия върху предишната. Не само за да се отърве от нея, но и да помогне на новопокръстените да приемат по-лесно новата вяра.
— Ето! — извика Лайл, беше спрял няколко метра вдясно от тях. — Мисля, че това е единият!
Грей и Уолас отидоха до него. Момчето стоеше в средата на груб кръг от каменни блокове, наполовина потънал в торфа. Грей го обиколи.
Уолас се почеса по брадичката.
— Сигурен ли си, че това е въпросният кръг? Онзи, от който се е интересувал приятелят ни?
Лайл като че ли изгуби увереност.
Грей спря при един камък. Коленичи, махна тревата и впери поглед в блока. Знаеше, че се намират на точното място.
