— Възможно ли е някой да е заразил селяните с някакъв гъбичен паразит? — попита Грей. — И ако да, кой?
— Както вече казах, всички отбелязани в Книгата на сметките села са се намирали на места, където е имало търкания между християни и езичници. И мисля, че в книгата изрично се казва, че първото засегнато място е остров Бардси. Свещената земя на друидите. Едва ли им е харесало, че там се установяват монаси и християни.
— Значи смятате, че са били унищожени от някаква тайна друидска секта?
— След което са пренесли войната си в самата Англия. Предполагам, че са започнали да сеят тази болест в граничните райони с надеждата конфликтът да се разпространи из цяла Англия.
Лодката попадна на огромна вълна и Уолас се хвана за релинга. След като люлеенето се успокои, той продължи:
— Може би тайната цел на Книгата на сметките е да се отбележат именно тези нападения, за да могат да се следят. Преброителите, съставили книгата, са били разпратени по цяла Британия да събират информация от жителите на селата и градчетата и със сигурност са действали и като шпиони.
— Дали е свършило работа? — попита завладяната от разговора Рейчъл.
— Е, тези огнища така и не се разпространили — сви рамене Уолас. — Явно някой е намерил начин да осуети атаките. И после го е скрил на сигурно място.
— Ключът към Книгата на Страшния съд — каза Грей. — Смятате, че това е някакъв вид лекарство.
Уолас кимна.
— И ние сме на прав път? — попита Грей и погледна многозначително Рейчъл. Нямаха много възможности за грешки.
Ръката му легна върху нейната, стисна пръстите й и се отдръпна. На Рейчъл й се искаше да бе продължил да я държи. Кожата му бе топла, докосването му й вдъхваше кураж.
— Марко със сигурност вярваше в ключа — отговори Уолас. — И ако се съди по онзи негов зловещ сувенир, явно е открил нещо. А ние знаем, че е започнал от Бардси.
Професорът кимна към растящия тъмен остров. Целият беше обхванат от бурята. След няколко секунди тя настигна и тях. Изведнъж се изсипа дъжд, сякаш се опитваше да ги потопи. Видимостта стана едва няколко метра.
— Дръжте се! — извика Ковалски от каютата, където се бе настанил до капитана. — Мъртво вълнение право пред нас!
Носът на лодката се вдигна високо към небето, след което пропадна като камък. След това всичко стана размазано. Катамаранът се замята във всички посоки.
Най-неочаквано стомахът на Рейчъл направи същото. През тялото й мина противна топла вълна. Дланите й бяха потни и студени. Тя се наведе през релинга и повърна. Напънът я остави толкова изтощена, че едва успяваше да се държи за мокрите перила.
Под нея морето се надигаше и спускаше, сякаш бе готово всеки момент да я погълне. Ръцете й се хлъзнаха. Усети, че се прекатурва.
Силните ръце на Грей я хванаха и я задържаха здраво, но същевременно и нежно.
— Спокойно — каза той в ухото й.
Тя се облегна на него. Стомахът й още се бунтуваше в такт с вълните.
Останалата част от пътуването не мина по-спокойно, но Грей нито за миг не се отдели от нея.
Сякаш минаха часове, преди земята да изпълни хоризонта пред тях. Бурята поотслабна. Дъждът премина в ръмене. В малкото заливче имаше дълъг бетонен хелинг, а до него каменен кей. Капитанът умело плъзна лодката до него, а Лайл изтича и метна въжетата.
Рейчъл с радост слезе от люлеещата се лодка. Никога не бе предполагала, че ще се радва толкова на твърда земя под краката си.
— Добре ли си? — попита Грей.
Тя кимна.
— Да. Просто тези вълни…
Очите му бяха загрижени.
— Сигурна ли си, че са само вълните?
На Рейчъл й се искаше да кимне отново, но вместо това сложи ръка на корема си и преглътна.
Сейчан беше казала, че един от първите симптоми на отравянето е гаденето.
Тракторът ръмжеше нагоре по склона. Петимата бяха в ремаркето. Брезентът донякъде ги скриваше от дъжда, но не можеше да ги защити от смразяващия вятър.
Грей се беше свил зад борда на ремаркето с надеждата да се скрие колкото се може по-добре от упоритите пориви на вятъра. Засега бурята бе донякъде утихнала, но небето на запад притъмняваше още повече и предвещаваше стихията да се завърне с нова сила.
Докато се изкачваха, можеха да огледат част от малкия остров. Зад тях, на края на носа, се издигаше фар на бели и червени ивици, примигваше равномерно в бурята. Между фара и билото имаше обработваема земя. Постоянните жители на Бардси бяха десетина-петнайсет, предимно фермери и собственици на къщи, които отдаваха под наем на туристи, любители на птици и поклонници.
Имаше само черни пътища. Единствените превозни средства бяха тракторите.
Определено се бяха озовали в друга епоха.
Когато наближиха билото, тракторът спря и Лайл скочи от кабината в ремаркето. Момчето беше техният официален шофьор и водач. Приклекна в средата на ремаркето. Изтрещя гръм.
Лайл изчака грохотът да заглъхне и заговори:
— Отец Рай каза, че може би ще поискате да посетите Пещерата на отшелника. Не е много далеч. Мога да ви заведа.
Ковалски потупа джобовете си с надеждата да намери пура.
— Нещо не съм в настроение да посещавам отшелници.
Грей не му обърна внимание и се обърна към Лайл.
— Каза, че си помагал на отец Джовани и че той е прекарал по-голямата част от времето при руините на стария манастир. А в пещерата отбивал ли се е често?
— Не особено. Само в началото. Не мисля, че след това е ходил.
Грей реши, че все пак е по-добре да огледа.
— Покажи ми я.
— И аз ще дойда — обади се Уолас. — Ще е жалко да измина целия този път и да не отдам почит на напусналия ни Мерлин.
Сарказмът в гласа му бе очевиден.
Грей погледна Рейчъл. Тя поклати глава. Все още изглеждаше леко замаяна и Грей не бе сигурен дали е от морската болест, отровата или двете заедно.
Скочи от ремаркето и се изненада, когато Сейчан направи същото.
Грей заподозря, че убийцата идва с тях не толкова от интерес към пещерата, колкото за да не остава сама с Рейчъл. Преметна раницата си през рамо и тръгнаха.
— Трябва да поговорим — каза Сейчан, без да го поглежда. Вървяха последни.
— Няма за какво да говорим.
— Престани да бъдеш такъв задник. Каквото и да си мислиш, имам точно толкова желание да съм в това положение, колкото и самият ти. Не отрових Рейчъл по свой избор. Знаеш го, нали?
Най-сетне го погледна.
Не й вярваше.
— Крайният резултат е същият. Получаваш каквото искаш, а другите плащат. — Остави яда си да проличи в тона му. — И как мина посещението ти при семейството на венецианския уредник?
Очите й се присвиха. Извърна се, наранена и гневна. Гласът й стана по-остър.
— Случващото се тук е дело на Гилдията, от началото до края. Използват неимоверни ресурси, за да
