все сили нагоре по дългия сто и петдесет метра тунел.
Дисплеят примигваше зловещо насреща му.
04:15
Тичаше и гледаше как минава под четири минути. Накрая забеляза бронираната врата в горната част на рампата. Беше оставена отворена от войника, който се бе опитал да надникне навън. Няколко парчета лед се бяха изсипали вътре, но зад вратата имаше масивна ледена стена.
Набра още скорост и полетя нагоре по рампата. Искаше да постави заряда колкото се може по-близо до отвора. Щом стигна горе, бутна количката към вратата, завъртя се и спринтира в противоположна посока.
Поне сега бягаше надолу.
Летеше задъхан, като се мъчеше да прави колкото се може по-големи крачки.
Щом не можеше да спре бомбата, поне имаше възможност да я използва за нещо полезно. Не знаеше колко дебела е ледената тапа на вратата, но термобаричният заряд на бомбата бе уникален. Първоначалният взрив можеше да разбие част от леда, а след като се подпалеше, алуминиевият флуорид щеше да изпари останалото. Надеждите на Пейнтър бяха именно на втория взрив.
Най-голямата опасност при термобаричен взрив е внезапното и силно повишаване на налягането. В пещери или затворени пространства ударната вълна убива навсякъде — зад ъгли и в отдалечени коридори. Изгаря плътта и я превръща в прах. Тъпанчетата се пукат, белите дробове експлодират, кръвта бликва от всеки отвор.
Пейнтър се надяваше, че вълната ще успее да разруши и ледената стена, да я издуха като тапа на шампанско.
Но, разбира се, без да превърне всички долу в каша.
Стигна дъното на тунела и спринтира в напречния коридор. На ъгъла се изпързаля и полетя към централния въздушен люк.
Отвори вратата, чу изпукването от разликата в налягането и затръшна люка. Вентилите на тавана заработиха, та отново да повишат налягането. Докато Пейнтър пресичаше шлюза, вратата пред него се отвори.
Сенатор Горман я задържа и му махна да влиза.
— По-бързо!
Пейнтър се втурна напред. Горман залости стоманената врата след него.
Въпреки размерите на помещението тълпата се бе скупчила около вратата. Сама по себе си семенната банка не будеше никакъв интерес — просто голямо помещение, пълно с номерирани рафтове, по които бяха наредени еднакви черни кутии. Все едно се намираш в склад, предлагащ една-единствена стока.
Някой от групата броеше на глас.
— Единайсет… десет… девет…
Пейнтър беше пристигнал в последния момент. Молеше се налягането във въздушния шлюз да се възстанови навреме. Най-добрият им шанс за оцеляване бе да се борят с налягане срещу налягането.
Ако шлюзът не издържеше, всички щяха да бъдат премазани.
— Осем… седем… шест…
Карлсен си проби път до Пейнтър. Погледът му беше безумен.
— Криста я няма — каза той, сякаш Пейнтър имаше представа какво означава това.
Но някой друг знаеше.
— Криста… Криста Магнусен? Приятелката на Джейсън?
Гласът на сенатор Горман бе изпълнен с гняв.
Пейнтър ги разтърва.
— После.
Първо трябваше да оцелеят. Броенето продължаваше.
— Пет… четири… три…
21.
Точно преди Грей да се спусне в криптата бурята връхлетя върху острова с цялата си мощ. Сякаш самите богове се бяха възмутили, че някой нарушава покоя на гробницата.
Изтрещя гръм и небето се отвори. Дъждът заваля на големи капки, които се пръскаха като бомби в надгробните камъни и кръстовете. Светкавица разцепи небето на север.
— Аз влизам първи — каза Грей между трясъците.
Лайл беше изтичал до близкия параклис за въже. Дъждът обаче бе толкова силен, че Грей се опасяваше, че гробницата ще се наводни, преди да имат възможност да я изследват.
Входът към криптата представляваше дупка с ширина около шейсет сантиметра, едва колкото да се провре човек. Дълбочината й бе около два метра. Завършваше с каменен под. Долу бе около два пъти по- широка. Грей не можеше да види нищо повече, без да слезе.
Хвана се за страничните камъни и се пъхна в дупката. Намери опора за краката си, след което се пусна. Скочи с приклякане и извади фенерчето.
Погледна нагоре към останалите. Виждаше само лицата им.
— Внимавай — каза Рейчъл.
— Кажи какво виждаш — добави Уолас.
Грей включи фенерчето и огледа шахтата. Стените представляваха естествени скални сводове и допълнително добавени тухли. Представи си разпадащи се ковчези и кости зад тях. И може би едно от телата там бе на лорд Нюбъро.
Дъждът се стичаше по стените. Той прекара ръка по тях, търсеше хлабави камъни или някакъв друг знак, че отец Джовани е бил тук и е намерил нещо.
— Е? — обади се Уолас отгоре.
— Нищо.
Рейчъл се отдръпна, но гласът й стигна до него.
— Лайл идва с въжето.
Грей насочи вниманието си към четвъртата стена. Тук тухлите обрамчваха нисък свод, стигащ малко над средата на бедрата му. Той приклекна и насочи лъча на фенерчето в него. Явно това място бе предназначено за ковчег. След това нишата щеше да бъда зазидана като останалите. Но в момента бе празна.
Знаеше, че дупката по някакъв начин е важна. Тази стена гледаше към руините на манастирската кула. Грей клекна във вече образувалата се локва и се вмъкна в нишата. Беше дълбока. След отвора тухлите изчезваха и от всички страни го заобикаляше скала. Грей бавно тръгна навътре.
Потупваше стените, прокарваше длани по тях.
Нищо.
Макар и донякъде обезсърчен, запази увереност. Каквото и да бе скрито тук, трябваше да се намира под руините на „Св. Мария“. Но може би грешеше с избора на входа. Може би той не бе през криптата. Отец Джовани може да я бе претърсил по внушение на Лайл — точно както правеше в момента той — и след това да е минал от друго място.
Чу зад себе си плясък — още някой се спусна в криптата.
Върна се и излезе от нишата. Беше Рейчъл. Мократа й коса бе полепнала по лицето. Изпълнените й с надежда очи блестяха под светлината на фенера. Не можеше да я разочарова.
— Задънена улица ли? — попита тя.
Той се намръщи. Използваните думи не му харесваха, още по-малко пък неуспехът.
— Не виждам никаква следа, че отец Джовани е бил тук.
