вратата.
Стоящият зад Сейчан Уолас насочи фенерчето си към тях.
— Открихте входа? Блестящо! Направо блестящо!
След кратка препирня всички благополучно слязоха до тунела. Тъмният каменен коридор се спускаше стръмно надолу.
Ковалски отказа да дойде с тях.
— Вие продължавайте — извика им отгоре. — Аз ще си изчакам чадъра.
— Виж — каза Рейчъл. Фенерчето й освети бронзов лост на пода недалеч от основата на стълбището. — Мисля, че това отключва тайната врата.
— Сигурно така е влизал и излизал отец Джовани — рече Грей. — Но за всеки случай е по-добре изходът да си остане отворен.
Като предпазна мярка беше блокирал вратата с един камък. Сейчан оцени решението му по достойнство. Тя също предпочиташе да има открит път за отстъпление в случай на неприятни изненади.
Уолас насочи лъча на фенерчето, си в коридора.
— Средновековните монаси са правели скрити врати и тайни стаи в манастирите си. Абатствата били пълни с проходи като този. Това бил един от начините да се крият от мародери. Освен това тунелите им давали възможност да шпионират гостите си. През онези трудни времена знанието се е оказвало не по- малка защита от доспехите.
— Да видим тогава какво са криели тукашните монаси — рече Грей и тръгна напред.
Останалите го последваха. Сейчан вървеше последна.
Коридорът се спускаше стръмно, но краят му не беше далеч. Тунелът свършваше в куполно помещение. Други изходи нямаше.
— Би трябвало да сме точно под останките на кулата — каза Грей.
Уолас прокара длан по стената.
— Няма следи от длето или други инструменти. Това е естествена кухина.
Погледът на професора обаче си остана прикован към средата на камерата. В центъра й имаше масивен саркофаг. Беше висок до кръста и беше изработен от един каменен блок.
Зад него, до отсрещната стена, се издигаше келтски кръст.
Докато другите пристъпваха към саркофага, Сейчан огледа кръста. Не беше богато украсен като другите в манастирското гробище. Този бе гол и по-грубо оформен, поради което изглеждаше по-древен. Единствената украса бяха няколкото релефни спирали и кръглият елемент, който бе разделен на малки блокчета.
Останалите бяха насочили вниманието си към каменния ковчег и не обръщаха внимание на кръста. Стените му бяха неукрасени, капакът все още стоеше на мястото си.
— Възможно ли е това да е вечният дом на лорд Нюбъро? — попита Рейчъл.
Уолас прокара длан по грубата повърхност на капака.
— Прекалено е стар. Ако Нюбъро е някъде тук, по-скоро е погребан в някоя от запечатаните ниши. Този гроб е на някой друг. Освен това саркофагът е изработен от син пясъчник, от който са и неолитните изправени камъни. Явно е добит някъде другаде и после е докаран на острова. Много сериозно начинание. Аз лично предполагам, че това е гробът на някой от древните строители на кръговете, най-вероятно от кралско потекло.
— Като фоморианската кралица ли? — попита Рейчъл.
— Да, като нашата черна богиня — отвърна Уолас, но внезапно се намръщи и се наведе. Лъчът на фенерчето му освети косо стената на саркофага. Той прокара пръсти по камъка.
— Изглежда, някога тук е имало изображение. Някаква украса, може би дори надпис. Но някой го е заличил почти напълно.
Намръщи се още повече на това оскверняване.
— Ако саркофагът е от епохата на неолита, това сигурно е работа на монасите — каза Грей.
— Да. Най-вероятно. Често се е случвало Църквата да унищожава нещо, ако не се вписва в догмата й. Спомнете си например какво е станало с кодексите на маите, този огромен източник на древни знания. Църквата ги обявила за работа на дявола и всички с изключение на няколко били изгорени.
Сейчан усети противоречието и пристъпи към тях.
— Тогава защо просто не са унищожили саркофага? Защо им е било да си правят труда да заличават знаците?
— Ако това е гроб, може би от уважение към погребания — отвърна Уолас. — По онова време Църквата е била доста суеверна. Може да не са искали да оскверняват костите.
— Или защото съдържащото се вътре е било ценно за тях — изказа своята интерпретация Грей.
— Например ключът на Страшния съд — обади се Рейчъл.
Сейчан се направи, че не я чува.
Грей се наведе, огледа капака и го опипа.
— Като че ли навремето е бил запечатан с восък. — Вдигна ръка и изчисти пръстите си. — Но някой е счупил печата.
— Трябва да е бил отец Джовани — каза Рейчъл. — Вижте тук. — Отиде до стария кръст и посочи стените от двете му страни.
Върху тях нечия съвременна ръка бе изписала с въглен чертежи и изчисления. Изглежда, отец Джовани бе измерил всички дължини на кръста. Освен това бе начертал около него идеален кръг. Други неразбираеми линии се пресичаха една друга. За Сейчан всичко това изглеждаше мистериозно.
„Какво е правил Марко тук?“
Грей огледа кръста. Сейчан почти виждаше как работи умът му. Ако някой можеше да намери ключа, това бе именно той.
Накрая Грей се обърна. Сейчан подозираше, че част от ума му продължава да работи върху загадката на кръста, но той посочи саркофага.
— Ако Марко е счупил печата, да видим какво е открил.
Нужни бяха дружните усилия на всички, за да отместят капака.
„Как е успял да се справи отец Джовани самичък? — запита се Грей, докато търсеше опора за краката си и буташе. — Помагал ли му е някой? Или е домъкнал някакви инструменти?“
Така или иначе, грубата сила свърши работа. Със стържене на камък върху камък отместиха капака, но без да го свалят от саркофага.
Грей светна с фенерчето. Вътрешността наистина беше издялана от един блок син камък. Очакваше да намери разпадащи се кости, но макар да имаше място за тяло, саркофагът бе празен.
С изключение на едно нещо.
В центъра лежеше голяма книга с дебела кожена подвързия. Беше широка около тридесет сантиметра, горе-долу толкова дебела и дълга шейсет. Изглеждаше идеално запазена. Най-вероятно не бе докосвана, откакто саркофагът е бил затворен и запечатан.
Грей посегна към нея.
— Внимавай — с приглушен глас го спря Уолас. — Не бива да я повреждаш. Трябваше да вземем ръкавици.
Грей се поколеба. Ясно личеше колко древен е томът.
Въпреки предупрежденията си Уолас махна нетърпеливо с ръка.
— Хайде, какво чакаш?
Грей преглътна и предпазливо докосна книгата с два пръста. Отец Джовани със сигурност я беше отварял поне веднъж. Повдигна тежката корица, но тя не поиска да се отвори — конците, вероятно изработени от сухожилия, отдавна бяха изсъхнали.
— Внимателно — обади се Уолас.
Грей повдигна корицата и я подпря на стената на саркофага. Първата страница бе празна, но достатъчно прозрачна, за да се видят ярките цветове под нея.
