Тук гората не бе така гъста и храсталаците бяха по-разредени. Продължи да тича и видя, че става все по- проходима. Тази мисъл го зарадва, но в същото време съзнаваше, че отсъствието на прикритие го правеше по-лесна мишена за преследвачите. С всяка измината крачка очакваше в гърба му да се забие стрела.

Толкова съм близо… Боже, не ме изоставяй точно сега.

Отказа се да гледа пред себе си и заби поглед в земята под нозете си. Всяка стъпка му струваше огромни усилия. Внезапно наоколо му избухна светлина, сякаш самият Господ Бог бе решил да махне дърветата, за да го освети със славата Си. Той въздъхна и повдигна очи. Дори и това просто движение го затрудни. Но вече бе оставил джунглата зад себе си. Иззад червените и черни камъни на пустинния връх се показаха ярките слънчеви лъчи.

Бе твърде слаб, за да отправи благодарствена молитва. Като подмина последните храсталаци, започна да се катери към върха, помагайки си с ръце и крака. Това трябваше да се случи там, горе. При тяхното светилище.

Плачеше, но не бе в състояние да чуе собствените си стенания. Измина с пълзене остатъка от разстоянието, делящо го от гранитната плоча. Като достигна каменния олтар, отпусна се и коленичи. Вдигна лице към небесата. Извика. Това не бе опит за молитва, а изблик на успокоение, че бе достигнал заветната цел. Викът му не остана без отговор. Шумните крясъци на преследвачите отново закънтяха зад него. Бяха прекосили пропастта и продължаваха да го преследват.

Франсиско откъсна поглед от сините небеса. Около него, от всички страни на хоризонта, се простираха безбройните върхове на Андите. Някои бяха покрити със сняг, но повечето бяха голи и пустинни, досущ като този, на който бе коленичил. За миг му се стори, че почти може да разбере защо инките боготворят тези планински висоти. Тук, сред облаците и небесата, човек бе по-близо до Бога. Тежкото безмълвие бе изпълнено с усещане за безкрайност и с обещание за вечност. Дори и преследвачите му затихнаха. Или бяха изпълнени с уважение към планината, или имаха желание да не издават присъствието си.

Франсиско бе твърде уморен, за да се опита да установи причината за това. Насочи поглед към другите върхове, които достигаха тези висоти. Отдолу, на запад, се виждаха две димящи планини, calderas, вулканични казани, два кратера близнаци, устремили се към едно и също утринно небе. Оттук тази двойка приличаше на две зловещи и прокълнати очи.

Той се изплю по посока към тях и повдигна юмрук с палец, промушен между двата пръста, за да се предпази от злото.

Добре знаеше какво се крие в тези горещи падини. Застанал на каменния олтар, измисли име на вулканите близнаци. 0jos del diablo, прошепна… „Очите на дявола“.

Изтръпна от гледката и застана с гръб към нея. Нямаше да му бъде по силите да направи това, което трябва, ако продължаваше да гледа тези очи. Обърна се на изток с лице към изгряващото слънце. Като коленичи пред светлината на утринната слава, бръкна под расото си и извади кръста, който висеше на шията му. Опря горещия метал до челото си. Злато. Това бе причината, поради която испанците бяха достигнали тези чуждоземни гори — жаждата за богатства и пари. Тази тяхна алчност сега щеше да стовари проклятие върху всички им.

Франсиско обърна разпятието и целуна златната фигура, изобразена на неговата повърхност. Именно то бе причината, поради която самият той бе дошъл тук. Бе дошъл, за да донесе словото Боже на тези диваци и сега неговият кръст бе единствената надежда, останала на света. Прокара пръст по задната повърхност на кръста и напипа рисунките, които самият той старателно бе нанесъл върху мекото злато. Дано да спаси всички ни, помоли се безмълвно и прибра кръста под расото си, като го постави близо до сърцето си.

Вдигна отново поглед към изгрева. Трябваше да бъде уверен, че инките никога няма да вземат кръста от него. Макар да бе достигнал едно от техните светилища — този естествен планински олтар, — бе необходимо едно последно действие, за да осигури неприкосновеността му. Измъкна сребърната кама на шамана изпод расото си.

С молитва на покаяние на устните си започна да моли опрощение на греха, който се канеше да извърши. Не знаеше дали ще обрече душата си на вечно проклятие, или не, но нямаше избор. Със сълзи на очи повдигна ножа и преряза гърлото си с острието му. Острата болка го накара да изпусне камата. Падна върху ръцете си. От раната му бликна кръв, която започна да струи върху тъмните камъни под него. Под лъчите на утринното слънце червената му кръв засия на фона на черната скала.

Това бе последното нещо, което видя, преди да умре — кръвта на собственото си тяло. Тя започна да се стича по олтара на инките и заблестя ярко като злато.

ДЕН ПЪРВИ

Развалини

Понеделник, 20 август, 11:52 ч.

Университет „Джон Хопкинс“

Балтимор, щата Мериленд

Пръстите на професор Хенри Конклин леко потрепериха, когато свали последния слой бинтове, обвили неговото замръзнало съкровище. Затаи дъх. В какво състояние ли се намираше мумията, пропътувала пет хиляди километра от Андите дотук? В Перу бе опаковал тялото много внимателно с помощта на сух лед, но при дългото пътуване до Балтимор можеше да се случи какво ли не.

Прокара пръсти през тъмната си коса, доста посивяла впрочем, след като миналата година навърши шейсет години. Помоли се на Бог последните три десетилетия, които бе посветил на научноизследователска работа в лаборатории и на обекти, да се реализират. Втори шанс нямаше да има. Пренасянето на мумията от Южна Америка почти бе пресушило сумата, отпусната му за научни изследвания. Днес такива средства се предоставяха само на по-млади хора. В Тексас бяха започнали да го възприемат като динозавър. Продължаваха да го уважават, но вече се отнасяха към него по-скоро снизходително и не го приемаха много сериозно. Най-новото му откритие обаче — развалините на малко инкско селище високо в Андите — можеше да промени всичко това. Особено, ако успееше да докаже истинността на смелата си теория.

Внимателно свали последния ленен бинт. Парата, издигаща се от топящия се сух лед, моментално замъгли погледа му. Размаха ръка, за да разсее изпаренията, и пред очите му се появи сгърчената фигура. Коленете и бяха опрени до гърдите, а ръцете бяха обвили краката. Бе заела сякаш зародишна поза. В такава поза я бе открил в малка пещера в близост до замръзналия връх на планината Арапа.

Вгледа се в находката си. Изпод кичурите права черна коса, останали върху черепа, го гледаха древни очни кухини, зеещи и празни. Зад устните, изсъхнали и набръчкани, се виждаха пожълтели зъби. По пергаментната кожа все още бяха прилепнали остатъци от погребален саван. Мумията бе така добре съхранена, че под хирургическата светлина на изследователската лаборатория започнаха да сияят ярко дори остатъците от черната и дреха.

— Боже мой, та това е съвършено! — възкликна глас зад гърба му.

Хенри леко подскочи. Бе потънал толкова в собствените си мисли, че за миг бе забравил за присъствието на други хора в помещението. Обърна се и бе заслепен от мълнията на фотосветкавица. Репортерката от „Балтимор Хералд“ се отмести зад рамото му и зае позиция за друга снимка, без да отлепва „Никона“ от лицето си. Русата и коса бе прибрана зад ушите и вързана на делова конска опашка. Тя направи още няколко снимки, без да престава да говори.

— На каква възраст е според вас, професоре?

Като примигваше, за да се освободи от ефекта на светкавицата, Хенри направи крачка назад, за да могат и другите да видят останките. Двама учени с инструменти в ръка се приближиха към него.

— Как да ви кажа… Според мен мумифицирането е било извършено някъде през шестнайсети век. Значи преди четиристотин-петстотин години.

Репортерката престана за миг да се занимава с апарата си, но не отмести поглед от фигурата върху лабораторната маса. Леко сви горната си устна.

— Имах предвид друго. На каква възраст е бил мумифицираният, когато е умрял?

— Разбрах въпроса ви — отвърна той и намести очилата си с метални рамки върху носа. — На около двайсет години. Трудно е да се извърши по-точна датировка на пръв поглед.

Един от двамата лекари, дребна жена на около петдесет години с тъмна коса, падаща на копринени кичури върху гърба и, ги погледна. Бе започнала да оглежда мумията и държеше в ръката си пинцет за

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×