притискане на език.
— Бил е на трийсет и две години, когато е умрял констатира равнодушно.
Лекарката, доктор Джоан Енгел, бе ръководителка на катедрата по съдебна медицина в „Джон Хопкинс“ и стара приятелка на Хенри. Именно длъжността и в „Джон Хопкинс“ бе една от причините той да изпрати мумията точно в този университет. Тя започна да обяснява заключението си:
— Съдя за възрастта му по степента на изхабяване на вторите и третите кътници. Допускам точност от плюс-минус три години. Разбира се, резултатите от сканирането ще определят още по-прецизно възрастта.
Очите и ярко искряха, докато говореше, макар че чертите на лицето и издаваха спокойствие. Допирът с изсъхналите човешки останки съвсем не предизвикваше у нея отвращение. Хенри забеляза, че тя споделя неговата възбуда. Стана му приятно при мисълта, че интересът на Джоан към научните разкрития не бе отслабнал от студентските и години. Тя се завърна към огледа на мумията, но преди това погледна Хенри така, сякаш му се извиняваше, че бе възразила на неговата оценка за възрастта.
Той усети прилив на топлина в лицето. Дължеше се повече на смущение, отколкото на раздразнение. Джоан бе запазила някогашната си наблюдателност. Преглътна, опита да се успокои и се обърна отново към репортерката:
— Всъщност надявам се да докажа, че останките, открити в това инкско селище, принадлежат не на инка, а на представител на друго перуанско племе.
— Какво искате да кажете?
— Открай време е известно, че инките са били войнствено племе, което често е покорявало съседните племена и буквално ги е асимилирало. Строили са своите градове върху градовете на други. От моите наблюдения на Мачу Пикчу и на други развалини по отдалечените върхове на Андите стигнах до извода, че инките, обитавали низините, не са построили тези градове във висините, а са ги завладели. Те са били изградени от племе, съществувало преди тях, на което инките са отнели мястото в историята. Именно то е построило тези високопланински градове. Надявам се той да ни помогне да поправим тази историческа грешка. — Хенри кимна към мумията.
Репортерката направи още една снимка, но се отстрани, за да не попречи на двамата лекари да продължат огледа на тялото.
— Защо според вас тази мумия може да докаже истинността на теорията ви? — продължи с въпросите си тя.
— Гробницата, където я открихме, е по-стара поне с век от развалините на инките. Това ме навежда на мисълта, че пред нас е един от истинските строители на планинските крепости. Освен това, тази мумия има ръст, доста по-висок от ръста на обикновен инка от района. Дори и лицевите и черти са различни. Донесох я тук, за да докажа, че пред нас не е представител на племето на инките, а един от истинските архитекти на тези удивителни градове. Тъй като тук разполагаме с възможности за генетическо картографиране, надявам се да…
— Професор Конклин — прекъсна го Джоан. — Елате да видите нещо.
Репортерката се отмести, за да даде път на Хенри, и „Никонът“ отново закри половината от лицето и. Хенри застана между двамата изследователи. Те изучаваха гръдния кош и корема на тялото. Помощникът на Енгел, млад човек с пясъчна коса и големи очи, се бе надвесил над мумията. Внимателно сваляше с пинцет връв, увита около шията и.
— Гърлото му е било прерязано — констатира Джоан, като разкри костите под кожата. — Би трябвало да го изследвам под микроскоп, но според мен тази рана е нанесена ante mortem. Преди смъртта — повтори вече на английски, като погледна Хенри и репортерката. — Всъщност по всяка вероятност тя е причината за смъртта.
— Инките са имали вкус към кървавите ритуали — потвърди Хенри. — В много случаи са извършвали човешки жертвоприношения и са обезглавявали телата.
Асистентът на лекарката продължаваше да се занимава с раната и измъкна още връв от нея. След кратка пауза погледна ръководителката си.
— Според мен е някаква огърлица. — Дръпна силно връвта. Нещо под дрехата се раздвижи.
Джоан погледна въпросително Хенри. Той с кимане и даде знак да продължат.
Помощникът отново се зае с огърлицата. Каквото и да бе окачено на врата на тялото, бе внимателно укрито под дрехата. Тъканта се разкъса и предметът, висящ на връвта, стана видим за всички.
И четиримата възкликнаха от удивление. Под халогенните лампи на лабораторията заблестя злато. Последва поредица от светкавици, тъй като репортерката направи няколко снимки.
— Това е кръст — каза Джоан. Всъщност констатира нещо, което бе очевидно.
Хенри се наведе към предмета.
— Не е просто кръст, а доминиканско разпятие — уточни той.
— Какво означава това? — попита репортерката, без да сваля фотоапарата от лицето си.
Хенри се изправи и махна с ръка.
— Мисионерите от Ордена на доминиканците са придружавали испанските завоеватели, когато те са завладявали Централна и Южна Америка.
— Какво излиза? Че тази мумия принадлежи на испански свещеник? Така ли? — попита репортерката, като отпусна апарата си.
— Да.
— Страхотно!
— Досега не бе известно инките да са мумифицирали испански завоеватели — каза Джоан, като почука кръста с пинцета си.
— Досега — да — потвърди кисело Хенри. — Надявам се това откритие да бъде споменато поне с кратка бележка в някое научно списание — добави. Златното разпятие разсея мечтите му да докаже истинността на теорията си.
Джоан докосна ръката му.
— Не бързай да се отчайваш. Може би кръстът е бил просто откраднат от някой испанец. Нека първо сканираме тялото, за да разберем какво още можем да научим за този приятел.
Хенри кимна утвърдително, но всъщност вече бе изгубил надежда. Погледна патоложката и видя в очите и искрено съчувствие. Отговори и с усмивка, на която, за негово учудване, тя отвърна. Хенри отдавна познаваше тази усмивка. Някога се бяха срещали, но тогава и двамата бяха твърде увлечени в учението, и познанството им не премина в нещо по-значително. След дипломирането и двамата поеха собствени пътища и само от време на време си разменяха коледни честитки. Хенри обаче не бе забравил нейната усмивка. Тя го потупа по ръката и се обърна към асистента си:
— Брент, би ли предал на доктор Рейнълдс, че сме готови да започнем сканирането. — После погледна Хенри и репортерката. — Вас двамата ще ви помоля да отидете в съседното помещение. Ще можете да наблюдавате процедурата през оловното стъкло на контролната стая.
Преди да излезе, Хенри огледа още веднъж мумията, за да се увери, че е надеждно закрепена върху масата за сканиране, а после протегна ръка към златното разпятие. Взе го и последва останалите, които вече напускаха помещението.
Прилежащата малка стая бе изпълнена с компютри и монитори. Екипът бе решил да използва техника, наречена компютърна томография, или КТ, за да направи множество рентгенови снимки, от които компютърът да изготви триизмерно изображение на вътрешността на тялото. Щеше да се постигне същинска аутопсия, без да се уврежда самата мумия. Всъщност това бе една от причините Хенри да я пренесе на такова разстояние. В „Джон Хопкинс“ и преди бяха правили подобни процедури с перуански мумии, открити в ледовете, а и все още разполагаха с подкрепата на дружеството „Нешънъл Джиографик“. Този университет освен това разполагаше и с модерно обзаведена генетична лаборатория, където можеше да се проследи произходът и родословието на обектите. Хенри бе смятал да подкрепи смелата си теория с конкретни факти. Доминиканското разпятие обаче променяше изцяло картината. След малко тежката врата с оловна обвивка безшумно се затвори зад тях.
Джоан ги представи на доктор Робърт Рейнълдс, който им махна с ръка и им даде знак да седнат. Техникът му започна да настройва скенера.
Докато останалите се струпаха със столовете си пред прозореца за наблюдение, Хенри остана прав, за
