къщите бяха запалени факли, които засветиха като звезди. Пълната луна над главите им бе единственият друг източник на осветление.
Съседният площад започна постепенно да се изпълва с инки. Някои бяха с факли, а други носеха кремъци и ги удряха един о друг, с което произвеждаха искрици, наподобяващи светулки. Отново се чу ритмично барабанене и няколко инкски жени започнаха да танцуват. Туниките се виеха около краката им. В центъра на площада изведнъж пламна огън.
— Още едно празненство — каза Маги.
Един от мъжете с кремъците се доближи до тях и ги дари с белозъба усмивка. Започна да удря кремъците в такта на барабаните. Разнесе се и звукът на флейти и тръби.
— Докарват го като Четвърти юли — промърмори Сам.
— Определено са решили отново да празнуват нещо — съгласи се Маги. — Какво обаче?
От шокираното изражение на Сам съжали, че бе произнесла последните думи. Приближи се до него, тъй като знаеше какво мисли. Маги също бе изучавала културата на инките. След кърваво жертвоприношение винаги следваше празненство. Поднасянето на човешки жертви бе причина за радост.
— Не знаем дали това има нещо общо с Норман — разсъждаваше Маги.
— Не знаем и дали няма — изръмжа Сам.
Денал, който не се бе отдалечил от вратата, внезапно пристъпи крачка напред.
— Погледнете! — каза.
Хората, изпълващи площада, започнаха да се разпръсват при появата на една самотна фигура, облечена в жълта дреха и черно наметало, закопчано на рамото. Човекът бе леко замаян и се клатушкаше като пиян.
— Това е Норман! — извика удивено Сам.
— Той е, за Бога! — въздъхна Маги и стисна Сам за рамото.
Двамата се спогледаха, преди да се затичат към Норман. Оживлението около тях нарасна. Музиката и песните станаха по-шумни, танците — по-бурни. Преди да стигнат до Норман, пътят им бе препречен от Камапак. На светлината на огньовете татуировките на шамана приличаха на паяжини. Представляваха абстрактни символи на властта и странни пернати дракони… Сам се опита да се прицели в него с пушката си, но Маги му попречи.
— Първо го изслушай.
Шаманът започна да говори с тържествен глас, а Денал — да превежда.
— Твоят приятел бе възприет като достоен мъж от боговете на ханан пача. Сега вече е „айлу“, член на племето на Сапа Инка.
— На кого? На Сапа Инка ли? — попита Маги, без да отдръпва ръка от пушката на Сам.
Шаманът обаче вече се отдалечаваше, след като им даде знак да отидат при Норман. Фотографът най- после ги забеляза. Махна им вяло с ръка и се затътри към тях. Лицето му бе бледо. Не пепеляво, като на жертва на болест или треска, а именно бледо, като на шокиран човек. Сам бързо отиде при него. Маги и Денал останаха при шамана. Камапак наблюдаваше срещата им с нескривано удоволствие. С помощта на Денал Маги повтори въпроса си:
— Кой Сапа Инка? — Не бе допускала, че това малко селце може да има за вожд изтъкната личност, да не говорим за някого от легендарните божествени владетели на инките. — Кой е вашият Сапа Инка?
Шаманът се намръщи, когато Денал преведе думите и, и произнесе отговора си бавно. Момчето го изчакваше търпеливо.
— Той каза, че вече ви е съобщил името на Сапа Инка. Инкари. Живее в Храма на слънцето.
— Инкари? — Маги си спомни за обезглавения крал. Присви вежди от почуда. Разговорът им бе прекъснат от появяването на Сам и Норман.
— Няма да повярваш — каза Сам и кимна към Норман. — Покажи и.
Норман отметна своето наметало и оголи коляното си. Маги се наведе към него, но не видя нищо обезпокояващо.
— Не виждам какво… — започна и изведнъж и просветна. Видяното я шокира като гмуркане в ледена вода в горещ ден. — Света Дево!
Коляното на Норман бе излекувано. Всъщност щеше да бъде неточно да се каже, че е излекувано. Нямаше и следа от раната от куршум. Нямаше разкъсвания и белези. Все едно, че въобще не е бил раняван.
— Дори и това обаче не е най-изумителното — каза Норман на Маги и Сам.
— Кое тогава? — попита тексасецът. Норман вдигна ръце към лицето си. — Очите ми — каза.
— Какво е станало с очите ти? — попита Маги. Забеляза, че фотографът вече не носеше вечните си очила с дебели стъкла. — Мога да виждам без очила. Зрението ми е съвършено — отвърна Норман и огледа площада.
Тъкмо студентите да реагират, Камапак вдигна ръце и проговори. Думите му, които се отразиха от каменните стени и изпълниха площада, бяха отправени не само към тях, а и към цялото събрало се там инкско племе.
— Какво каза? — обърна се Сам към Денал и прибра пушката си. Преди момчето да отговори, Норман го изпревари:
— Тази нощ, когато луната достигне зенита, ще се появи Сапа Инка. След дълги векове отсъствие той ще слезе от златния си трон и ще навести народа си. Камапак посочи групата студенти. Норман продължи, вече с известно удивление: — Това е бъдещето на нашето племе. Те ще отведат Инкари в кай пача, в средния свят. Кралството на инките ще се възроди.
Насъбралите се инки посрещнаха тези думи с овации.
Единствено студентската група остана безмълвна. Сам бе зинал от удивление, а и Маги също не знаеше какво да каже. Как Норман разбра какво е казал шаманът? Денал се приближи до Маги, без да отмества уплашен поглед от Норман. Фотографът вдигна рамене.
— Не очаквайте да ви дам обяснение, приятели. По испански ме скъсаха още в първи курс.
Докато празненството продължаваше, Сам и Норман седнаха на стълбището пред площада. Сам търсеше отговорите.
— Кажи какво ти се случи. Какво представлява Храма на слънцето?
Норман поклати глава и прокара пръст по коляното си.
— Не знам.
— Как така не знаеш? — попита Маги. И тя се бе разположила близо до Норман, докато Денал бе седнал на едно по-ниско стъпало и наблюдаваше празненството. Момчето допушваше една от последните си скъпоценни цигари. При всяко дръпване върхът и се разгаряше като факел. След преживения ужас Сам не смееше да го укори за този му единствен порок.
— Как изглеждаше Храма? — продължи да настоява Маги.
— Там е работата, че просто не знам — отвърна Норман с тревожен и сърдит глас.
— Какво знаеш в такъв случай? — попита Сам.
Норман се извърна встрани и лицето му се освети от светлината на пламъците.
— Спомням си, че ме измъкнаха от леглото ми. Опитах се да окажа съпротива, обаче бях твърде слаб и само успях да сритам един-два пъти нападателите си. След това двама войници ме повлякоха не особено деликатно по пътека, водеща на юг. След четирийсет и пет минути достигнахме южната стена на конуса и другият голям вулкан надвисна над нас. Пътеката стана стръмна и изведнъж видях тъмен процеп в скалната повърхност. Това бе тунел в склона на вулкана.
— Накъде водеше? — попита Сам и се опита да погледне Норман в очите.
— Не знам, обаче в дъното му се виждаше светлина, в това съм сигурен.
— Може би има връзка с другия вулкан — изказа предположение Маги. — Може би е пътека към ханан пача на инките. — Какво друго си спомняш? — продължи Сам.
Норман бавно поклати глава.
— Спомням си, че навлязохме доста навътре в тунела, докато достигнахме една странична пещера. Там се виждаше светлината на факли. Когато се приближихме до нея, оттам излезе човек, който поздрави тези, които ме отвлякоха, с повдигане на жезъл — завърши фотографът и се намръщи.
— А след това?
