избяга!
— Ще си платиш за това! Гарантирам ти го! — каза абатът, но внезапно изохка. Нещо го бе хванало и дръпнало назад. Руис неволно стреля, куршумът рикошира в стената и изсвистя покрай ухото на Маги.
Раздаде се ужасяващ писък, когато абатът бе измъкнат от тунела и захвърлен в долината. Огромно бледо чудовище, очевидно групов водач, държеше в китката си парче плат от скъпото ловно яке на абата. С другата си ръка го бе хванало за гърлото. Скоро се появиха други чудовища и множество остри като бръсначи нокти се протегнаха към вечерята. Пистолетът на абата бе избит от ръката му. Писъците му постепенно заглъхнаха, когато групата започна да се отдалечава от входа на тунела. След малко в отвора се появи бледо лице с кръв по устата, изсъска срещу Маги и се отдалечи, за да не пропусне предстоящото пиршество. Маги се отстрани от стената и застана с гръб към изхода.
Чу болезнен писък, постепенно преминаващ в бълбукане. Ускори крачка и тръгна към факлите. Крясъците и воят започнаха да затихват зад гърба и.
Когато стигна до входа на храма, видя пазача. Той пристъпи крачка към нея и насочи пушка към гърдите и. Тя видя, че очите му са изпълнени с ужас.
Хенри за миг се озова до него и притисна дулото на пистолет в тила му. Бе оръжието, взето от монаха, останал на пост при хеликоптера.
— Тя просто изхвърли боклука. Да не би да не одобряваш това?
Човекът пусна оръжието си и падна на колене.
— Не — отговори.
— Така е по-добре — каза Хенри, пристъпи крачка напред и подритна оръжието към Маги. — Знаеш ли как да го използваш?
— Аз съм от Белфаст — отвърна Маги и взе пушката. Провери пълнителя, пъхна патрон в патронника и я преметна през рамо.
— Ти можеш ли да пилотираш хеликоптер? — обърна се Хенри към пленника си. Човекът кимна утвърдително. — В такъв случай ще оживееш.
От пещерата внезапно се раздаде стон. Хенри и Маги се обърнаха. Златната пелена и златната пъпна връв бяха започнали да се отделят от тялото на Сам. Металът се отлепваше от кожата и бавно се издигаше към сферата. Пленникът насочи поглед към храма, зина от изненада и започна бързо да се кръсти.
— Започна да диша — каза Хенри и се запъти към храма. Маги го хвана за лакътя.
— Внимавайте — каза му. — Не знам дали не е все още рано да се намесваме. Думите и бяха изпълнени с напрежение. Дали можеше да си позволи да храни надежда?
Сам се приповдигна на лакът. Погледът му не бе фокусиран. С другата си ръка докосна лицето си, сякаш, за да го почисти от паяжини. Издаде тих стон и започна да мига.
— Как си, Сам? — попита го Хенри и му стисна ръката.
— Чичо Ханк, ти ли си?
Сам се изтласка от олтара и погледът му най-после се проясни.
— За Бога, главата ми ще се пръсне от болка…
— Движи се бавно, Сам. Не бързай — каза Маги. Сам стъпи с крака на пода и изстена още веднъж.
— Бих могъл да поема цяла кофа с аспирини — каза и като че ли започна да разбира къде се намира. Надигна глава и втренчи поглед в златната сфера. — Какво правя тук?
— Не си ли спомняш нищо? — попита разтревожено Маги. Сам изглеждаше добре, но дали не бе получил някакво скрито увреждане?
Сам погледна намръщено гърдите си. Пръстите на дясната му ръка докоснаха дупката на якето, пробита от куршума. Пъхна пръст в отвора, а после разкопча якето. От раната нямаше и следа.
— Бях застрелян — каза. Думите му обаче прозвучаха по-скоро като въпрос.
— Така е. Ти умря, но храмът те излекува — обясни Маги.
— Умрях ли? Маги и Хенри кимнаха утвърдително. Сам се изправи на крака, леко се олюля, но бързо възвърна равновесието си. Започна да се движи с бавни крачки. — Като покойник не би трябвало да се оплаквам от дребни главоболия — каза и тръгна към тях.
Хенри притисна своя племенник към гърдите си. Прегръдката им бе неудобна, тъй като професорът държеше пистолет в дясната си ръка.
— За Бога, Сам! Помислих си, че вече те няма — каза професорът и очите му се изпълниха със сълзи. Сам силно прегърна чичо си. Маги се усмихна, изтри сълзите от лицето си и вдигна от пода каубойската му шапка. — Не можех да си позволя да изгубя и теб — продължи Хенри, като разтриваше очите си.
— Няма защо повече да се тревожиш — отвърна Сам и разроши косата му.
— Заповядай. Беше я изтървал. — Маги му подаде шапката.
Той я взе и се усмихна неловко и смутено. После я нахлузи на главата си.
— Благодаря.
— Гледай само да не умираш втори път — предупреди го Маги и оправи шапката му.
— Ще се постарая — обеща той и я погледна в очите. — не се отдръпна от него, но и не се приближи повече. Пречеха и присъствието на професора и тежестта на пушката, преметната през рамо. Продължиха да се гледат в очите, но мигът започна да им се изплъзва. Маги стисна зъби. Омръзна и да се страхува. Опита се да се доближи до Сам, но той внезапно се обърна.
— Пуснете оръжията! — излая глас от мрака зад тях и в тунела се появи фигура с фенерче в ръка. Държеше в ръцете си Денал. До гърлото му бе опрян дълъг армейски нож от неръждаема стомана, върху чието острие се отразяваше светлината на факлите. Очите на момчето бяха изпълнени с ужас.
— Отера! — извика Хенри.
Норман тичаше в джунглата и се препъваше в храсталаците. Погледът му бе размътен от сълзи. Опита се да бъде по-незабележим, но сухите клонки и листа продължиха да пукат под краката му. Тичаше, без вече да се замисля дали някой ще го чуе.
Пред очите му още бе монахът, който рязко бе станал от ливадата. Мръсното копеле се бе преструвало на умряла лисица и бе изчакало Норман и Денал да се доближат до него, когато се бяха запътили към хеликоптера. Монахът бе успял да се нахвърли върху момчето, преди Норман да реагира, и от ръкавите на расото му изскочиха два дълги остри ножа. Норман реагира инстинктивно като уплашено животно. Бързо се отдалечи от нападателя и се скри в джунглата.
Едва след като малко се поуспокои, успя да осъзнае низостта на своята постъпка. Бе изоставил Денал. Дори не се бе опитал да избави момчето.
Логически можеше да оправдае постъпката си. Не разполагаше с оръжие и ако се бе опитал да окаже съпротива, по всяка вероятност и двамата с Денал щяха да бъдат убити. Със сърцето си обаче чувстваше, че се бе държал като страхливец. Спомни си очите на Денал, изпълнени с ужас. Как бе могъл да допусне това? По лицето му потекоха сълзи и почти го заслепиха. Джунглата внезапно изчезна и го огря светлина. Спря и избърса сълзите си. Когато зрението му се оправи, изстена.
Част от джунглата бе унищожена от взривовете на гранати и от автоматична стрелба. Наоколо се търкаляха множество разкъсани тела. Мъжки и женски. Все на инки. Миришеше на кръв, изпражнения и страх.
— Боже мой… — проплака Норман. По труповете вече бяха накацали мухи. Други бръмчаха във въздуха.
Някъде откъм лявата му страна се появи внушителен силует, може би мъртвец, решил да му потърси сметка. Норман се обърна, за да се противопостави на новата заплаха. Повече нямаше да бяга. Дори и да се опиташе, нямаше сили да го направи. Изтощен и обезверен, свлече се на колене.
Вдигна глава, и видя, че над него застрашително е издигнато копие. Златното му острие сияеше под ярките лъчи на слънцето.
Норман не се уплаши.
Извинявай, Денал.
— Пусни го! — каза Хенри на Отера и вдигна пистолета.
Ръцете и краката на момчето затрепериха, когато острието на ножа бе притиснато по-силно до гърлото му. По шията му потече струйка кръв.
