— Защо? — попита Сам.
— Няма време за обяснения — отвърна Хенри и затика всички към изхода. Първи се затичаха Норман и Денал, а Хенри и Маги помогнаха на Сам, който беше много изтощен, да се придвижи напред. Докато се измъкваха, Хенри си спомни последното послание на Джоан: „Прометей нанася страхотен удар. Като пластичен взрив!“
Думите и се оказаха верни. Тъкмо достигнаха изхода на тунела, и силна експлозия разтърси земята под краката им. Вълна от нагорещен въздух събори групата на земята. От изхода на тунела изхвърчаха камъни и дим.
— Станете веднага! Побързайте! — нареди Хенри. Групата, като мърмореше недоволно, се подчини и с куцукания продължи напред. Пътеката под краката им се тресеше. — Не спирайте! — продължи да дава нареждания Хенри.
От склоновете на вулканите започнаха да падат големи скали. Земята започна да трепери още по-силно. Стотици изплашени папагали излетяха от джунглата. Какво ставаше?
Когато Хенри достигна подножието, позволи си да погледне нагоре. На каменната стена се бе появила огромна пукнатина.
Сам, подпрял се на Маги, си пое дъх. Спътниците им бяха наблизо. Очите на Сам внезапно се разшириха.
— За Бога, погледнете! — извика, като посочи долината. Отворите, от които преди излизаше пара, сега бълваха гейзери от кипяща вода. Из долината се появиха нови пукнатини, от които също се стичаше вода и се отделяха изпарения. Част от вулканичния конус се сгромоляса. — Започна да се разпада! — извика Хенри. Маги погледна южния вулкан. Бълваше черен пушек. Долината се изпълни с миризмата на сяра и горящи скали.
— Взривът сигурно е разместил някой неустойчив разлом! Предизвикал е верижна реакция! — допусна Сам. — Бързо към хеликоптера!
Норман им съобщи още новини.
— Не сме сами, приятели! — Посочи димящия тунел. Оттам, подобно на демони от ада, бяха започнали да изскачат бледи силуети. От отвора се измъкваха все нови и нови създания. Съскаха, ръмжаха и дращеха с нокти по скалите. — Сигурно взривът така ги е изплашил, че ги е накарал да преодолеят страха от тунела — коментира Маги.
От височината към тях се втренчиха погледите на множество черни очи. Скимтенето на създанията прерасна в рев.
— Тичайте! — крещеше Хенри. — Тичайте бързо!
Групата се понесе по неравната земя. Базалтовите скали започнаха да треперят и да издават звук, подобен на тракането на зъби на изплашен човек. Тичането бе трудно. Хенри се препъна и нарани ръцете си в острите камъни. Сам му помогна да се изправи на крака.
— Ще успееш ли, чичо Ханк? — запита го с разтревожен глас.
— Та имам ли друг избор? — отвърна Хенри и продължи напред. Пред очите му започнаха да плуват тъмни петна. Олюля се. Сам и Маги го хванаха от двете му страни и го поведоха към хеликоптера. Норман вече помагаше на Денал и на пазача на абатството да влязат в машината.
— Побързайте! — изкрещя фотографът. — Те са по петите ви!
Хенри има глупостта да се обърне. Най-бързите създания вече ги бяха обградили от двете страни. Подир тях се мъкнеха други, по-едри, с тояги и камъни в ръце.
Хенри едва не падна, като повлече и спътниците си. Те все пак успяха да го удържат. Причерня му пред очите. Сам и Маги започнаха едва ли не да го влачат.
— Пуснете ме… Спасявайте се сами…
— Да, да, разбрахме — каза Сам.
— Ти за какви ни взимаш? — отвърна Маги. На Хенри отново му прилоша за няколко секунди.
След малко усети как нечии ръце го вкарват в хеликоптера. Почувства силно въздушно течение и разбра, че витлата се бяха завъртели. Покрай главата му нещо силно издрънча.
— Замерват ни с камъни — разтревожи се Норман.
— Обаче не смеят да се приближат! Страх ги е! — добави Маги.
Голям камък издрънча по фюзелажа на машината. Целият хеликоптер се разтресе.
— Е, вече са доста близко — каза Норман на пилота. — Хайде, вдигни тази птичка във въздуха! Хенри седна в едно кресло и чу хлопването на вратата.
— Сам… Някой го потупа по рамото, помогна му да се намести удобно и закопча ремъка около тялото му.
— Тук съм — каза Сам усмихнато. До него бе Маги.
— Слава Богу! — въздъхна Хенри.
— На кой бог благодарите? — попита ухиленият фотограф.
Хеликоптерът внезапно се разлюля. Не поради замерването с камъни, а вследствие на рязкото излитане. Първо се наклони, а после бавно започна да се издига. Един последен камък издрънча по хълбока му.
— Прощална целувка — произнесе с облекчение Норман и изгледа от прозореца кривящата се и ревяща тълпа под тях.
Вертолетът набра височина и излезе извън обсега на камъните. Хенри отиде до прозореца. Джунглата гореше. Димът и парата бяха изпълнили цялата долина. Гледката наподобяваше Дантевия ад. Изпита не само успокоение, но и скръб. Бяха изгубили много неща.
След малко се издигнаха над планината и започнаха да се отдалечават от нея. Успяха!
Навлязоха в пространството между двата съседни върха. Чу се внезапен грохот и хеликоптерът сякаш подскочи, а роторите му заскърцаха. Хенри не успя да запази равновесие. Машината започна да се мята. Пилотът изруга и се зае с контролните лостове. Всички останали стиснаха така силно седалките, че ръцете им побеляха. След малко металната птица възвърна устойчивостта си и продължи нормалния си полет.
Хенри зае отново мястото за наблюдение. Въздъхна дълбоко. Не от уплаха, а от почуда.
— Трябва да видите това!
Другите се присъединиха към него. Сам се надвеси до главата му и сложи ръка на рамото му. Хенри го потупа по ръката и дори за миг я стисна.
— Това е невероятно. И много красиво — коментира Маги.
От двата съседни вулкана се издигаха два еднакви стълба от разтопени скали. Гледката бе впечатляваща.
Хенри най-после се отпусна спокойно в креслото си. Затвори очи и си помисли за брат Де Алмагро и за неговите предупреждения. Монахът бе жертвал собствения си живот, за да прегради пътя на злото.
— Предсмъртната ти молитва бе чута, приятелю. Почивай в мир — прошепна Хенри, като погледна горящите небеса.
ДЕН СЕДМИ
Куско
Неделя, 26 август, 15:45 ч.
Международно летище Куско
Перу
Малкият едномоторен самолет, стар пайпър саратога, се насочи към пистата. Под крилете му се простираше град Куско, плетеница от улици, по които се редуваха блестящи многоетажни сгради и стари кирпичени къщи. Макар гледката да бе успокояваща, Сам се отмести от прозореца. През този ден бе летял много. Още когато напуснаха вулканичната падина, чичо му използва радиостанцията на хеликоптера, за да се свърже с властите и да ги помоли да предупредят базовия лагер за опасността от изригващите вулкани. Филип бе изпаднал в паника. Индианците бяха започнали да се евакуират и Хенри нареди на възпитаника на Харвард да замине с тях. Горивото на хеликоптера бе твърде малко, за да си позволят още едно кацане и излитане. Филип, почти разплакан, продължи да моли за помощ, но Хенри бе непреклонен. Трябваше да се завърне в Куско колкото се може по-скоро.
На малко летище до Мачу Пикчу професорът уреди смяната на самолета, като нае малкия едномоторен
