драконът понякога се нуждае от почивка, а както виждам, май си намерил друг, по-добър от мен.
— Княже! — примоли се детето, убедено, че накрая ще успее да го склони. — Слез да си поиграем на дракони!
Валвис понечи да се намеси, но Роан го спря с предупредително докосване по рамото.
— Бих предпочел да играя, отколкото да чета всички тези отчети — каза той, внезапно помрачнял.
— Все още не си вечерял, а господарката никак няма да е доволна, ако те изоставя в ръцете на онези два урагана в градината.
— Валвис! — Роан започваше да губи търпение. — Крайно време е и ти, и господарката ти да престанете да треперите над мене като драконица над единственото си яйце! Нима наистина ви изглеждам изпосталял и болнав? А може би ви се виждам остарял — на двайсет и седем години, немощен и грохнал? — той изсумтя презрително, после се наведе към прозореца и викна на двете момчета: — Тази вечер се налага да играя на княз, оставяме драконите за утре!
Откъм градината долетя още един глас и князът видя Оствел, който бързо крачеше към децата.
— Риан, Тилал! Престанете с тази врява и стига сте досаждали на господаря! — той затули очи с длан срещу лъчите на залеза и примижа към прозореца. — Прощавай, господарю. Ако не ги гледа човек с четири очи, веднага ще направят някоя пакост. — Тилал понечи да се изплъзне през вратата на парка, но Оствел го стисна здраво за рамото.
— Няма нищо — обади се Роан, който нехаеше за бащинските възпитателни мерки на Оствел. — Обичам да ги гледам като играят.
— Е, за днес свършихме с драконите — разпореди се Оствел и повдигна сина си с една ръка. — Хайде, Тилал. Трябва да отделиш малко време, за да изчистиш петната от трева по наметката ми.
— Но тази вечер ще прислужвам на масата — възрази момчето и погледна с надежда към Роан.
— Добре де — каза примирено баща му, — наметката може да изчака.
Роан се извърна усмихнат и изведнъж усети жесток глад, какъвто не бе изпитвал от дете. Един ден и неговите синове ще подскачат долу в градината, ще тичат, ще се смеят, и докато играят на дракони, полека-лека ще пораснат. Неговите синове… Погледът му отново попадна върху пергаментите на масата и внезапно князът реши:
— Тази вечер няма да си играя на княз, Валвис. Имам нужда от вана, вечеря и съпругата си, в реда, по който току-що ги изброих.
Младежът се ухили.
— Значи, господарката е едва на трето място след желанието ти да си чист и нахранен?
— Е, в случай че тя предпочита мръсен и позеленял от глад съпруг…
Валвис слезе да се разпореди и да задейства гладките механизми на домакинството, установени още от Камигуен. Докато Роан се наслаждаваше на ваната си, в просторните княжески покои бе сервирана изобилна вечеря за техни високородия. Както повечето хора, които биваха обслужвани като князе, и Роан нямаше представа за сложността на подобно обслужване — знаеше само, че е необходимо да даде заповед и всичко се извършваше бързо, тихо и без излишно суетене, както и без вечните оплаквания и наказания на предишния им иконом.
Останал сам със себе си сред синьо-белите теракотени стени, Роан отново се отдаде на размислите си за отминали събития. Бе се надявал, че никога повече няма да види принцеса Ианте, ала необходимостта от доставките на дранат го бе довела до неизбежна среща с нея. Рьолстра не можа да устои на огромните суми, които му предложи Роан за лекарството, и от Вереш към Феруче пое товар с дрога под силна охрана. Роан и Фарид пресрещнаха кервана по средата на пътя между замъка на Ианте и Небесната купа, където извършиха размяната на дрогата срещу торби злато. Разхубавена и по-безсрамна от всякога, Ианте ги наблюдаваше от седлото на прекрасната си бяла кобила. Очевидно отново й предстоеше скорошно раждане и тя не само не криеше бременността си, но като че ли се гордееше с нея. Все още не беше омъжена, но на Роан му се стори, че бъдещото дете може да е от младежа, който яздеше редом с принцесата. Хубостта му би предизвикала сладострастните апетити и на жени, далеч не толкова похотливи като дъщерята на Рьолстра. Роан не я поздрави и срещна погледа й само веднъж — и от това, което прочете в него, усети как се смразява до мозъка на костите си.
Откъде бе намерил толкова много пари, с които да спаси не само поданиците си, но и драконите? Нещо повече — беше разпратил дранат и за драконите в другите княжества, при това без да поиска и най- нищожна сума в замяна на неимоверните си разходи и усилия. Излегнат удобно в прохладната вода, младият княз разтърси глава и се усмихна леко при спомена за собственото си изумление, когато Фарид му показа огромната купчина злато.
Минаха петнайсет години, откак атрим от Небесната купа топяха черупки на драконови яйца, разпръснати в изобилие из отдавна изоставените пещери сред местните хълмове. Роан държеше този процес в дълбока тайна, а и местните хора бяха свикнали с това още от времето на Зеава — бяха му верни до последен дъх и с това злато му бяха помогнали да заздрави властта си над цялата Пустиня. Открай време всички се дивяха на нечуваните богатства, с които се славеше Небесната купа. Земите там бяха хълмисти и ялови, не ставаха нито за паша, нито за земеделие, докато Роан най-после разбра защо Фарид не губеше характерното си спокойствие дори и в най-неплодородните години. Златото на драконите… Зеава бе забранил на атри да споменават пред Роан за драконовото злато. Искаше синът му да израсне силен и умен, а не разглезен от наготово придобитите богатства още в началото на своето управление.
— Но защо! — Роан се ядоса, когато Фарид му каза за драконовото злато — Самият аз съм намирал златен прашец в пещерите още като дете! Досега не съм имал време да обърна внимание на този въпрос, но не виждам защо е трябвало да пазите това в тайна от мен.
Фарид повдигна рамене.
— Помниш ли как баща ти веднъж те хвърли в езерото?
— И после ти ме спаси, също както сега.
— Смятах да ти кажа по-късно — когато стъпиш здраво на краката си като истински княз. Баща ти не искаше да постила пътя ти с рози.
— Рози!? — възкликна изумен Роан. — Мерида, Рьолстра, драконите, да не говорим за проклетите принцеси! И ти наричаш това път, застлан с рози!
Фарид се разсмя, миг по-късно и в самия Роан чувството за хумор надделя над гнева. Веселостта му идваше донякъде и от представата за реакцията на Рьолстра, който ще очаква от него да му се моли и унижава като всички други князе и васали, но Роан разполагаше с огромни количества злато, които щяха да му доставят билката, въпреки невероятната й цена. В смеха му имаше и нотка на горчивина — въпреки че знаеше за изключителното значение на драконите, родният му баща си бе позволявал да ги убива. Младият княз разбираше, че за Зеава авторитетът на храбър войн беше много по-важен от драконите, а и вероятно се е досещал, че един ден синът му ще направи всичко възможно за оцеляването на драконовия род и несекващия приток на злато.
Проницателен и храбър мъж беше Зеава, но дори и той не би успял да предвиди идването на черната смърт. Роан поклати глава и прекрачи през ръба на ваната. Изчака топлия въздух да изсуши кожата му, после облече лек копринен халат и влезе в спалнята. Както винаги, и този път подредената от майка му просторна стая му подейства успокояващо. Княгиня Милар бе приготвила покоите специално за него и Шонед, в тях не остана почти нищо, което да напомня за миналото — с изключение на огромното легло, в което бяха заченати, родени и издъхнали князете от много поколения. Яркото пъстроцветие от времето на Зеава бе заменено от тонове в тъмнозелено и синьо, които подчертаваха огнената хубост на Шонед и русите коси на младия княз. Тежките маси, скринове и дрешници от тъмно дърво бяха изчезнали, и на тяхно място стояха мебели в леки, светли и изящни тонове. Като дете никога не се бе чувствал уютно в покоите на родителите си, затова се изненада силно от бързината, с която след промяната внезапно ги бе почувствал като свое убежище. Двамата с Шонед се бяха любили тук нощ и ден, споделяха един с друг своите мечти, тайни и планове за бъдещето. Тук бе плакал заедно с нея за децата, които не успяха да се родят…
За първи път това се случи през първата зима след женитбата им, а по-късно — на следващата есен. Шонед задържаше в себе си плода до момента, когато талията й едва-едва загубеше гъвкавостта си. Лятото на страшната чума също я завари бременна, но не болестта я лиши тогава от детето. Причината беше дранатьт. Като предпазна мярка Шонед трябваше да взима големи количества, които съсипаха уменията й на фаради и за малко да я доведат до привикване с дрогата. Дори и при обикновените хора тези дози
