предизвикваха халюцинации — Роан си спомняше това от собствения си опит по време на краткото си боледуване. Двамата с Шонед се възстановиха, но нероденото им дете не оцеля — и оттогава нямаше и белег за зачеване…
Роан седна до масата, застлана с коприна и обсипана със сребърни съдове и изящни чаши от фиронски кристал. Шонед ти бе купила от Панаира преди шест години. Тогава Ианте се бе опитала да отрови щастието им, и при спомена за коварната принцеса по челото на Роан плъзна сянка. От трима различни любовници Ианте роди три чудесни момчета и ги бе предпазила от чумата, като заповядвала да хвърлят от скалите всеки, при когото забелязвали и най-незначителният признак на каквато и да е болест. Роан не можеше да я осъжда за това решение. Самият той едва ли би се спрял пред нещо, за да спаси майка си, Камигуен и Джани, да спести на Шонед и най-мигновената болка или пък да съхрани живота на мъничкия плод в утробата й. Беше открил седмина спекуланти на дранат, които препродаваха лекарството на фантастични цени и ги бе убил собственоръчно, със собствения си меч. Но правото определяше постъпката му като законна, докато заповедите на Ианте бяха равнозначни на убийство. И въпреки това не можеше да я съди, защото разбираше мотивите й.
Единият от „ураганите“ се втурна през външната врата и забрави да затвори след себе си и внезапно Роан почувства силната прегръдка на две мънички ръце.
— Татко ме прати да ти се извиня — каза задъхано момчето. — Извинявай!
— Извинението се приема… ако ме оставиш да си поема дъх! — Роан се засмя и намести детето върху коляното си. От дяволитото личице сякаш го гледаха прекрасните очи на Камигуен и той отново усети болка в сърцето си, която се усили още повече при вида на застаналия на прага Оствел. — Не му се карай, той дойде само да се извини.
— И има за какво! Ето, сега пък ти прекъсва вечерята! — Оствел вдигна ръце в престорено отчаяние и се усмихна. — Шонед каза да започваш без нея.
— Вече започнах — той освободи Риан от прегръдката си. — Ако за мен е време за вечеря, това означава, че ти, млади господарю, отдавна трябваше да си в леглото. Приеми го като заповед на твоя княз.
Детето въздъхна.
— Повече те харесвам като дракон — обади се жално то.
— И други момчета са ми го казвали, но и на тях им е вършило работа колкото на тебе — хитрините ти няма да успеят. Хайде, марш в леглото! — остави детето да стъпи на пода и Риан пристъпи към баща си. Князът отклони поглед, когато зърна малките пръстчета да се сгушват в огромната длан на бащата.
— Господарю?
Князът се взря в очите на своя приятел и видя, че Оствел не се бе оставил да бъде заблуден, но единствено в погледа му бе просветнала искрицата на състраданието.
— Шонед спомена нещо за тайнствено измъкване навън в тъмното — каза високо Оствел.
Този път Роан се засмя от все сърце.
— Така ли?
— Това нова игра ли е? — ахна развълнуван Риан. — Може ли да играя и аз?
Оствел намигна на Роан.
— И това ще стане — но след като пораснеш. Хайде сега, кажи лека нощ на твоя княз.
— Лека нощ — каза послушно момчето. — И не забравяй за играта на дракони!
— Няма да забравя. Приятни сънища!
Когато вратата след тях се затвори, Роан се зае отново с вечерята си, при това с такъв апетит, който би доставил огромно удоволствие на Валвис. Двамата с Шонед бяха обявили война на склонността му да работи прекалено много и да се храни недостатъчно. След като изпразни блюдата, князът се облегна удобно назад с чаша вино в ръка. Бяха останали верни на съблазнителната идея да се прокрадват в градината късно нощем. Обитателите на замъка се подсмиваха крадешком, но се придържаха стриктно към неписаното правило да изчезват всеки път, когато князът и княгинята излязат навън в мрака. В такива моменти никой не си позволяваше да ги тревожи, само войските на Рьолстра биха накарали някой от прислугата да смути уединението на княжеската двойка. Тази нощ Роан имаше нужда точно от такова бягство и когато навън съвсем притъмня, взе бутилка вино с две чаши и излезе тихо от покоите си.
Бос, облечен само в тънкия копринен халат, той се плъзна безшумно по определеното само за него стълбище и тръгна през градината към пещерата в скалите. Мисълта за Шонед разливаше възбуда в кръвта му и потапяше в приятен хлад ума и сърцето му. Спря до водопада и притвори очи, почувствал присъствието й, миг преди да усети нежната прегръдка на ръцете около кръста си и тялото, което се притисна към гърба му. Облян в блажена наслада, той се отдаде изцяло на усещането, което разливаха в него леките й целувки в основата на шията и врата.
Омаята се стопи още с първите й думи.
— Цял следобед стоиш над онези писма; да не би да е станало нещо лошо?
— Нищо, което да очаква спешно решение.
Шонед отпусна ръце и се изправи пред него.
— Какво има, Роан?
Той посегна със съжаление към виното и чашите.
— А аз си мислех, че сега двамата с теб…
— О, разбира се — побърза да го увери тя и потвърди обещанието си с целувка, — но не сме се виждали цял ден! Хайде, мили, седни до мен и ми кажи какво те тревожи.
Седнаха върху копринения мъх и тя се сгуши до рамото му; виното щеше да почака. В прегръдките й Роан винаги бе намирал щастие, а в любовта й — неимоверна сила. Но може би това, което ценеше най- много в жена си, бе успокояващото въздействие на бистрата й мисъл. Повечето князе имаха просто съпруги; в лицето на Шонед Роан бе открил истинска княгиня, не само по ранга, който бе придобила едва по силата на брака си с него.
Докато й разказваше за драконите, усещаше безпогрешно реакцията й по трепета на крехкото й тяло. Подобно на Андраде, Шонед умееше да бъде сдържана и да запазва хладнокръвие, но и също като при нея потрепването на пръстите изразяваше цяла гама от настроения. Само от едно докосване Роан можеше да разбере истинските чувства на своята любима. Сега усети колко напрегната е Шонед. Издаваше я едва забележимото стягане в мускулите на ръцете.
— Тази година трябва да възстановим загубите на васалите от драконите — каза тя, след като Роан свърши разказа си. — Тогава никой няма да настоява за кампания по прибиране на новоизлюпените яйца от гнездата.
— И аз си помислих същото. Фейлин е прав за това, че драконите няма да се върнат в Разцепи камък. Тогава и васалите няма да има за какво да ходят на лов. Но въпреки това трябва да ги събера и да им изкажа съображенията си. Предстои първата Риала от шест години насам. Налага се да обсъдим много неща, а и наследниците на имоти след голямата чума трябва да дадат обет.
— Смяташ ли да им разкажеш за драконовото злато? Знаеш, че всички продължават да се питат откъде намери толкова пари за дранат. Миналата година Фарид каза, че неговите хора знаят за златото от черупките…
— И в продължение на двайсет години пазят това в дълбока тайна — напомни й той.
— Така е, но онези, които работят в пещерите, смятат, че това са обикновени мини, а не някогашни обиталища на дракони. Може би трябва да кажеш на васалите за златото.
— Притесняват ме не те, а мисълта за Рьолстра. — При споменаването на това име Роан усети как тялото й още повече се напрегна и я погали успокояващо. — В Небесната купа са изпратени съгледвачи — търговци, пътници, всякакви хора, пристигат и непрекъснато душат наоколо. Слава на Богинята, че Фарид се случи голям хитрец. Но Рьолстра от три години се мъчи да разбере как изведнъж съм се снабдил с толкова злато. А и не ми се вярва да се е хванал на приказките ми, че спасявам драконите само защото съм мекушав глупак.
— Да си мисли, каквото иска! Какво значение има, докато не е открил доказателства? Баща ти е бил съвсем прав, като е създал впечатлението, че богатствата ви идват от спечелените битки и войни.
— То пък едни богатства… Когато прогонихме меридците на север, те нямаха и две монети в кесиите си! Затова пък ние трябваше да похарчим цяло състояние за възстановяването на добитъка, измрял по време на
