разпуснати в присъствие на външни хора, но в момента никак не я беше грижа за общоприетите правила. Изтича по стълбите и зърна Чей да посреща първите гости и да ги кани в трапезарията. Тобин се изправи до него и се опита да скрие изгарящото я нетърпение в очакване на мига, когато двамата щяха да останат насаме.
— Измисли нещо и се извини за малко — побърза да каже тя. — Трябва да ти кажа нещо — веднага!
— Тобин, всички ни чакат — той се вгледа в лицето й и мускулите му неволно се стегнаха. — Добре, изчакай ме тук.
Чей влезе в залата и тя чу шеговитите му обяснения, с които се извиняваше на гостите и ги молеше да пристъпят незабавно към вечерята.
— Е, казвай сега.
Тя му разказа за случилото се в сиянието на лунната светлина.
— Ианте! — процеди той. — Кой, по дяволите, я направи такова изчадие… Тобин, сигурна ли си в това, което си разбрала?
— Да, Шонед се свърза с мен. Не зная как и защо, но Ианте държи Роан в ръцете си. — Тобин залитна и се сгуши до гърдите му, ужасена за съдбата на брат си и на всички останали от техния род. — Чей, тя ще го убие…
— Няма. Не това иска тя. — Мускулестото му тяло трепереше от едва сдържан гняв. Той се дръпна и сложи ръце върху раменете й. — Хайде, отивай при другите. Кажи им каквото решиш за това, че ме няма, само не казвай истината. — Тя потърси погледа му и в живачно-сивите му очи откри буреносния гняв на войн, който с усилие на волята потисна бушуващите в душата му инстинкти. Лицето му бе заприличало на безизразна маска. — Едва сега разбирам защо от двора в Сир дойдоха да ми искат коне дълго преди откриването на Риалата. Войските на Рьолстра, готови за бой срещу Пустинята! О, Богиньо, ще ги избия със собствените си ръце!
— Колко от другите князе ще застанат на негова страна срещу нас?
— Още не е време да се притесняваме за това, сега имам много друга работа.
— Ще гледам да приключа по-бързо с гостите и ще дойда да ти помогна. Тръгвай, Чей. — Тя се притисна към него и го целуна, после в миг възвърна княжеското си достойнство и тръгна, към залата да разправя лъжи на нищо неподозиращите гости.
Глава 23
Още със събуждането си помисли, че отново се е разболял от чума. Главата му се цепеше от болка, треска разтърсваше цялото му тяло, очите и езикът му бяха подути, а в устата си усещаше характерния вкус на дранат. Всичко беше като по време на болестта. С огромно усилие на волята успя да превъзмогне лепкавия мрак и слабостта от болката и рогата, усети парене в дясното си рамо и лютивия мирис на мехлема, с който бе напоена превръзката върху раната. Когато почина баща му, цялата стая бе просмукана от същия мирис и Роан помисли, че може би също умира. В главата му кънтеше пустота, но той се напрегна, за да разбере колко сериозни са раните му. Китките му бяха здраво завързани и нечий непознат глас му заповяда да не мърда.
Вълна от паника заля немощното му тяло. Изгубил контрол над езика и ума си, с мускулатура, която не му се подчиняваше и се бе превърнала в капан за волята, той едва успя да промълви:
— Шонед…
— Тихо. Опитай се да заспиш и скоро ще се почувстваш по-добре.
Гласът събуди смътен спомен в душата му и той се опита да отблъсне ръцете, които го стискаха за китките.
— Шонед!
— Трябва да спиш.
Някой изля насила в устата му силно вино, подправено с дранат. Той се задави и млъкна. До слуха му долетя глас на мъж, който ругаеше ядосано. Друг чифт ръце стисна лицето му и в устата му се изля още вино. Роан се разкашля болезнено, мускулите на корема, гърба и раменете му се разпънаха в болезнени конвулсии.
— Легни — заповяда мъжът и под въздействието на дрогата на Роан не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. — Разбрахме се да го доведа дотук, не да му ставам бавачка — каза раздразнено мъжът.
— Млъкни — обади се жената и в гласа й прозвуча досада. — Ако беше малко по-внимателен…
— Сигурно си забелязала, че вика жена си — каза подигравателно мъжът. — Да не мислиш, че ще търси тебе? А и изобщо не го ритнах силно в главата.
— Човек може да предвиди подигравките ти, както и това, че няма начин да не объркаш съгласуването на действията ни по време — сряза го жената.
— До утре ще се оправи. Треската му започва да минава.
— Изобщо не разбираш на каква опасност си изложил живота му.
— На теб ти трябва да го бива само в едно отношение. Мисля, че не би искала да е напълно с ума си.
— Винаги си ме изненадвал с изяществото на езика си. Роан започваше да се досеща къде е и откъде познава гласа на жената, беше близо до осъзнаването на спомена, но под въздействието на дрогата мислите му се разпръснаха хаотично и той заспа.
Шонед стоеше на сянка във входа на имението и докато чакаше да й доведат коня, присви пръсти в ръкавиците за езда от драконова кожа. Не можеше да си позволи по-осезаем израз на нервността си, след като долавяше изпитателните погледи, които всички наоколо й хвърляха крадешком. Трябваше да запази хладнокръвието си на княгиня, още повече, че за момента то беше като удобна броня срещу чуждото любопитство. Не можеше да прояви чувствата си открито и това донякъде беше отказ да признае въздействието им върху себе си.
Брат й се приближи до нея и се загледа в сивия жребец, който й водеха от конюшнята; Шонед едва успя да се сдържи, като съзря в очите му намерението да я разубеди. Нямаше време за излишни спорове.
— Виждам, че твърдо си решила да се впуснеш в това толкова рисковано начинание — каза неодобрително той и пое юздите на коня от ръцете на слугата. — Поне вземи по-голяма стража със себе си! Не се знае какво, или кой, дебне отвън.
— Тъкмо затова тръгвам с по-малка охрана, покрих косата си, за да не се набива в очи отдалече и свалих от дрехите си всички отличителни белези на княгиня — възрази тя. — Богиньо! Една княгиня да язди предрешена през собствените си земи! — Тя грабна юздите и скочи върху гърба на коня. Много й се искаше да свали качулката и вятърът да развее косата й. Слънцето едва бе изгряло, но горещината вече се усещаше твърде осезаемо. След шестте години в Пустинята не бе свикнала напълно със суровия климат, а беше само късна пролет… До лятото жегата съвсем щеше да я изтощи.
— Да беше изчакала Чейнал — продължи Дави.
— Знаеш какво да му кажеш щом пристигне — тя се огледа за Оствел. — Знам какво правя.
— Много се съмнявам. Внимавай, Шонед, в името на Богинята, пази се!
— И в името на съпруга ми — тя се наведе, потупа го по рамото и каза с по-мек тон: — Не се тревожи, Дави.
Той изхъмка скептично.
— Знаеш, че и Оствел мисли като мен. Снощи обсъдихме всичко в подробности.
— Не съм и очаквала да мислите различно. Сигурна съм, че си му заръчал да не сваля поглед от мен — Тя зърна Оствел сред тълпата от коне, войници и прислуга и каза: — Трябва да тръгвам. Пази се, Дави.
Шонед обърна коня и тръгна към портите, където Оствел я чакаше с още други двама въоръжени мъже. Пресрещна Байзал, който изтича откъм лагера край крепостта, където бяха установили хората на Дави и
