ми каза да го нарисувам, за да можеш да се ориентираш кое къде е. — Детето й подаде пергамента и Шонед го разгъна — веднага разбра, че първоначалният й план няма да успее. Тилал забеляза помрачнелия й поглед и продължи нататък: — Ако имаме достатъчно войска… А и ти си слънцебегачка и бихме могли…
— От теб се иска само да се изкъпеш и хубавичко да се наспиш — обади се Оствел от прага. Тримата се сепнаха, изненадани и смутени при мисълта, че е бил там през цялото време.
— Но татко, все още не съм чул края на разказа! — извика Риан с негодувание.
— Това може да стане и утре, а сега е време за лягане, момчета.
Тилал се вцепени. Княгинята поклати глава и в отправения й към Оствел поглед се четеше предупреждение.
— Аз също искам да го изслушам до края, а и имам много неща да му кажа. Ще трябва да отложиш въпросите си до утре, Риан. А сега тръгвай с баща си, моля те.
Под строгия й поглед възраженията застинаха в гърлото на детето и то се отправи недоволно към баща си. Оствел затвори вратата след тях и когато най-после остана насаме с племенника си, Шонед се взря с изпитателен поглед в лицето на детето. По всичко личеше, че с него се бяха държали зле, изтощението и тревогата бяха оставили своя отпечатък по детското лице.
— Видях се с баща ти, докато пътувах на юг — каза Шонед. — Върховният княз е обединил войските си заедно с тези на княз Ястри от Сир. Казват, че уж провеждали военни учения, но това не може да измами баща ти. Той знае, че се готвят за война срещу Пустинята. Дави дойде в имението на господаря Байзал, за да ме предупреди.
В широко отворените очи на детето проблесна страх.
— Ами… какво ще стане с мама и другите у дома?
— Досега никой не е успял да превземе имението, Тилал. Освен това, Речен бяг е доста далече от мястото, където ще се разразят военните действия.
Детето се замисли и бавно кимна с глава.
— Господарят Чейнал ще поведе войската, а татко ще му помогне. Ами княз Роан? Тя го държи затворен!
— Няма да е за дълго — отговори мрачно Шонед. — Точно от такава карта имах нужда, Тилал. Браво на тебе!
— Кога заминаваме за Феруче?
— Ти никъде няма да заминеш — детето се дръпна обидено и Шонед веднага съжали за резките си думи. Беше засегнала новороденото му мъжко честолюбие. — Така ще е по-добре, Тилал, вярвай ми и ме послушай. Моля те, обещай ми, че ще ме послушаш.
В погледа му трепна негодувание, но след малко момчето кимна и сведе глава.
— Да, господарке — прошепна Тилал. — Но трябва да побързаш. Тя ще го убие…
— Няма. Ако бе искала смъртта му, меридците щяха да убият веднага след залавянето му.
Момчето я погледна с надежда — не бе помислило за това.
— Така е! Князът беше вързан и изпадна в безсъзнание, но те внимаваха да не го наранят много силно.
Шонед си представи картината на пътуването и потръпна, но се опита да скрие страха си от момчето.
— Утре ще се явиш пред Мета и ще й кажеш, че по моя заповед ти ставаш неин оръженосец и ще изпълняваш всичко, което тя ти нареди.
— Слушам, господарке. Но какво ще правим оттук нататък?
— Мета ще ти обясни. Тя е измислила много добър план как да отмъстим на меридците за раните, които са ти нанесли, а също и за участието им в заговора на принцеса Ианте. Предай й също, че те назначавам за заместник на Валвис, когато тръгнете за Ремагев.
Тилал се намръщи от усилието да проникне в замисъла на княгинята. Изведнъж се изпъчи и личицето му светна.
— Ти ще му дадеш имението, нали? Затова искаше да се погрижи за Ремагев!
— Да, и до голяма степен отговорността за успешното изпълнение на плана ми пада върху теб. Когато стигнете там, ти трябва да се погрижиш за всичко, което ти е по силите, ще надзираваш подготовката за битката и ще си отваряш очите на четири. Само твоята наблюдателност може да открие и най-малкия белег за присъствието на меридски съгледвачи. — Стори й се, че бе успяла да задоволи мъжката му гордост, беше му заръчала да върши нещо полезно и същевременно да е на безопасно място зад стените на Ремагев, без да взима пряко участие в битката. — Много ми се иска да си поговорим още, но ми предстои дълъг път до долината на Фаолаин.
— Трябва да си починеш — каза Тилал и се изправи с вид млад рицар, разтревожен за здравето на своята княгиня. Миг по-късно не се сдържа и обви ръце около шията й като малко момче. — Прости ми — прошепна то с нещастен тон, трябваше да се грижа по-добре за него, а аз…
— Ти си направил всичко възможно да му помогнеш, а и й донесе информация, която ще ми е много необходима, за да го спасим — Шонед го погали по косата. — Нима бих поверила страхливец или глупак бъдещото имение на Валвис?
Тилал си възвърна самообладанието и отстъпи назад.
— Няма да те подведа, господарке. Лека нощ.
Останала сама с мислите си, Шонед отиде при креслата до прозорците към градината и се отпусна изнурено в едно от тях. От креслото на Роан до нея вееше пустота, която проникваше до дъното на душата й. Двамата бяха седели дълго тук, унесени в разговори и мечти. Ианте нямаше да го убие, но смъртта имаше много лица и не означаваше край само на тленното в човека.
Шонед изчака луните да изгреят и да плъзнат хладните си лъчи върху лицето и ръцете й. Събра нишки лунна светлина и се запита с кого да свърже — знаеше, че може да стигне до всеки фаради в страната. Единствено с Андраде не би искала а разговаря. Ако първожрицата заподозреше макар и за миг намеренията й, щеше да й забрани да действа, под заплаха, че ще я прокуди завинаги от братството на слънцебегачите. А Шонед имаше огромна нужда от помощта на останалите фаради — най-малкото, за да освободи Роан.
Пръстите й сплетоха изкусно нишките от лунна светлина, насочиха ги на север покрай кратера на Небесната кула към обления в лунно сияние замък. Поспря, замисли се и продължи към величествените кули на Феруче. Гарнизонът в подножието на скалите бе тъмен и пуст, но прозорците на замъка грееха в ярка светлина.
И двата прохода бяха завардени от силна охрана. Не забелязваха никакви пробойни, но Шонед и без това знаеш че въпреки огромната си самонадеяност Ианте не би проявил небрежност по отношение на сигурността си. Смяташе, че с уменията си на слънцебегачка ще може да проникне някак в замъка и да приспи бдителността на стражата и прислугата с помощта на Огъня и Ефира, които щеше да призове. Може би щеше да уплаши часовите толкова, че да ги обърка и в суматохата да проникне незабелязано в замъка. Уви — след като преброи охраната и прислугата и видя уверените им движения Шонед разбра, че не би могла да разчита на първоначалния с план.
Зареяна сред лунните лъчи, тя се опита да открие прозореца на стаята, където държаха Роан, но дали тази стая изобщо имаше прозорец? Може би го бяха затворили в някоя кула или в килия дълбоко под земята, където не проникваше светлина? Шонед усети, че се задушава от гняв и започва да губи самообладание. С усилие на волята успя да си възвърне хладнокръвието и да се успокои.
Надникна във всички прозорци. Много от стаите бяха определени за спални на прислугата, някои бяха празни и тя с припомни разпределението на замъка според картата на Тилал. Можеше да проникне в помещенията само докъдето стигаха лунните лъчи, но и това беше повече от достатъчно. В една от стаите имаше три легла с красиви дърворезби и във всяко от тях спеше дете. „Синовете на Ианте“, досети се Шонед. Дори и в съня си лицата им бяха запазили характерното за майка им изражение на лукавство и своенравие. Рьолстра трепереше над тях. Лишен от плодовете на собственото си семе, все пак имаше своите внуци, които Ианте щеше да отгледа и пита като достойни наследници на Върховния княз.
Тя претърси щателно всички помещения с облени от лунните лъчи прозорци и в душата й все повече се загнездваше страхът, че Роан е в подземието или в кула откъм тъмната страна на замъка, където не би могла да проникне. И най-после го откри… „Роан!“ — отекна викът й, но никой не я чу. Роан спеше, но сънят
