Глава 24
През по-голямата част от зимата над Кулата на Богинята валяха поройни дъждове. Общуването между фаради беше възможно само в редките случаи, когато слънцето надникнеше плахо иззад някой облак. Раздразнена от необходимостта да разчита на традиционните начини за съобщения, Андраде подлагаше всеки новодошъл на такъв разпит, че пътниците дори не помисляха да стъпят отново в замъка. С настъпването на пролетта над планините легнаха тежки мъгли и слънцебегачите се чувстваха неспокойни и нещастни като орли, на които им е отнета възможността да полетят. Отегчени до смърт от книгите, шаха, учението, чистенето на замъка и дори от собствената си компания, те се обединяваха единствено в старанието си да избягват Андраде и този техен стремеж придоби измеренията на почти религиозна ревност.
Когато мъглата най-после се вдигна и слънцето отново се показа, в Кулата не остана почти никой, дори жителите от близките поля и гори, които търсеха подслон в замъка през зимата сега се върнаха по родните си места. Фаради, послушниците и обичайните обитатели на замъка бродеха из околните хълмове и се опиваха от ласките на слънчевите лъчи. Андраде изпрати с поглед и последните фигури, които се изгубиха в далечните гори и пътеките сред скалите. Погълната от блаженството на топло пролетно слънце, разплете златистите си плитки, сред които вече проблясваха сребърните нишки на времето, и прокара пръсти през разкошните вълни на косите си. За последен път бе скитала из околността преди няколко дни, и след разходката се почувства още по-потисната. След дългата мрачна зима Богът на Бурята се бе развилнял в прощалната си шега и всичко бе погълнато от тежката пелена мъглата. Но сега Богинята отново бе влязла в пълната си власт и небето отново й принадлежеше.
Андраде прокара пръсти през косите си и се намръщи при вида на сребристите кичури — резултат от тревогите, които й създаваха невъзможните дъщери на Върховния княз. Нямаше ден да не съжалява за моментния си порив преди шест години, когато реши да ги вземе при себе си.
Въпреки възпитанието си на принцеса, на двайсет и три годишна възраст Пандсала се оказа изключително невежа. В пак в нея имаше някакви проблясъци на интелект, които предпазваха от катастрофално затъпяване, но формалното образование се оказа под всякаква критика. Никак не й се понаправи, че трябваше да посещава редовни занятия наред с много по-младите от нея послушници, но класната стая изигра своята роля в две направления — в главата й бяха натъпкани основите на елементарни знания, и същевременно да отърве принцесата от неприятната й склонност към арогантност.
На двайсет и девет години Пандсала се бе променила много, при това в положителна насока. Системно обезсърчавана в опитите си да играе ролята на пленена принцеса, тя най-после се отказа от усилията си в тази посока и стана почти поносима. Трябваше все пак да се залови за нещо като основа на самочувствието си и това се оказа доста изненадващото откритие на потенциалните й заложби на слънцебегачка. Миналото лято бе спечелила третия си пръстен.
Проблемите с Хиана бяха от съвсем различно естество. Жените в замъка я приеха като свое дете, всички я жалеха и глезеха, и тя растеше будно, здраво и пъргаво момиче. Засега никой не можеше да каже какво ще излезе от нея. Наследила аристократичните черти на Рьолстра и великолепната кестенява коса на майка си, Хиана притежаваме свой неустоим чар, прекрасните й зеленикаво-кафяви очи излъчваха ту потайния блясък на мило хитруване, ту се изпълваха със сълзи според моментната й прищявка. Андраде и Уривал я следяха зорко. Опасяваха се, че при неправилно възпитание, склонността й да хитрува може да прерасне в лукавство и злонамереност.
Единствено Пандсала се държеше строго с нея. Според нея сестра й беше виновна за принудителното й изгнание и не поддаваше дори за миг нито на очарованието, нито на уж обидните й хитрини. Кой знае защо, в нейно присъствие Хиана се държеше послушно, опитваше се да спечели благоположението на Пандсала и между двете сестри възникна своеобразна връзка. Тази зима Пандсала си даде труд да я научи да чете и като че ли след тези занимания бе започнала да приема по-леко съдбата си.
Андраде не можеше да реши докога да държи сестрите и себе си. Въпреки обстоятелствата около раждането на Хиана, тя си оставаше желана партия за женитба, а и Пандсала щеше да е свободна да прави каквото иска, когато един ден Рьолстра най-после зарадва всички със смъртта си.
Мисълта за Рьолстра й напомни защо днес се бе качила а хълма. Не толкова да се наслади на свежия пролетен въздух, колкото да разбере какво става наоколо. Отметна назад осите си и затвори очи. Сложният мозъчен механизъм инстинктивно погълна всичките й мисли и тя въздъхна доволно най-после можеше да се отдаде на удоволствието от сплитане на слънчевите лъчи, останало недостъпно през дългата зима. Зарея се сред зелените равнини на Осетия, пое на изток към Гилад над полусъборените след наводненията къщи, огледа бегло хълмистата Ката, където подкарваха добитъка към богатата паша по крайбрежието, кимна одобрително при вида на белите платноходи на Лийн, възобновили редовните си курсове след бурите през тежката зима… На юг всичко беше наред, и Андраде се усмихна доволно.
Беше й приятно да поеме на север по лъкатушните извивки на реките и да усети прохладата на слънчевите лъчи, отразени в бистрата вода. Стигна чак до заоблените хълмове в подножието на планината Вереш и спря да се полюбува на заснежените върхове. Радостта й угасна веднага щом погледът й попадна на Канарата, и раздразнението й бе сменено от любопитство. Замъкът изглеждаше необичайно пуст. Дали Рьолстра не бе тръгнал на поход? Или може би бе заминал за някое от ловните си имения? Виждаха се само няколко слуги, три-четири от дъщерите му, поели на ленива разходка в градини и стража, която й се видя толкова незначителна на брой, че едва ли би опазила и портите на крепостта.
Прелетя над планините, заслепена от сиянието на бял сняг по върховете, и простря нишките от светлина на запад към Фесенден. Веднага си личеше, че и там зимата се бе оказала тежка — снегът все още не се бе стопил, рибарските лодки се гушеха в доковете, а пристанищният град Ейнар зъзнеше в ледената светлина на ранното пролетно слънце. Скоро очакваше подробен доклад от местния слънцебегач и щеше да научи повече за опустошените от бурите земи и за проблемите, които трябваше да се пребори вдовицата на господаря Кутейн.
В душата й лъхна повей на ведрина след един бегъл по лед към Кирст-Изел. По границата, където непрекъснато ставаха сблъсъци, гарнизоните сега бяха спокойни и всичко бе наред. Усмихна се при спомена за предложението на Роан според което трябваше да се установят законните граници на всяко княжество — може би Волог и Сомер най-после се бяха разбрали кое на кого принадлежи. Андраде се прехвърли през широкия залив между острова и материка и се озова над Ливадна земя, подгизнала от дъжда и пролетното топене на снеговете. Така и не можа да разбере защо древните фаради бях избрали мъгливото крайбрежие за издигането на Кулата на Богинята, но още веднъж им благодари в душата си, че не бях построили своя замък сред тези блатисти низини, където лятото беше толкова задушно и навсякъде пъплеха и прелитаха многобройни насекоми.
После пое към Сир, разположен в богатата равнина между множество реки. Почвата там беше плодородна, тъмнееше от ранната оран и пролетните посеви и това й напомни за родния дом в имението сред хълмовете на Ката. То бе принадлежало открай време на дедите й, а те не бяха склонили глава пред никой от князете. След смъртта на баща й земите му бяха присъединени към Сир. Андраде се отказа от правата си, а Зеава от Пустинята беше твърде далече, за да упражнява ефективно властта си. Гладката каменна кула и досега се издигаше величествено над равнината между хълмовете. Бяла и горда, тя бе лесно достъпна за възприятията на всеки, както и недалечното имение, където бе родена Шонед — Речен бяг. Андраде поспря да огледа по-внимателно огромната сграда, и се навъси — стори й се, че и там не бе останал почти никой.
За днес й оставаше да види само още едно място, а скованите от снегове Фирон и Кунакса смяташе да остави за друг път. Непременно искаше да стигне до Пустинята, за да огледа Цитаделата и Дългите пясъци — може би щеше да зърне и онези двама близки до сърцето й хора, които управляваха княжеското така мъдро, както се бе надявала още от самото начало. За миг се плъзна повторно над сирските равнини и съзря изпъстреното с палатки поле… Коне, стрелци и войни с мечове се групираха в бойни отряди, върху близкия хълм се издигаха две огромни шатри — едната в тюркоазено зелено, а другата — виолетова. Войските на Сир и Княжески предел лагеруваха на един ден път от границата с Пустинята…
Андраде прелетя бързо към долината на Фаолаин и спря ад имението на господаря Байзал. Там кипеше трескава дейност, а над двора се вееше червено-белият флаг на Чейнал. Заля я внезапен пристъп на силен гняв — защо никой не й бе казал нищо досега? И къде бяха цветовете и гербът на Роан? На кого ли
