замък в Пустинята, който да не познавам и отвън, и отвътре, нощ важното е това, че мога да проникна в тях. В Цитаделата и много други тайни освен тази за входа до пещерата, но затова ще говорим друг път. Слушай сега за Феруче.“
Шонед затвори очи и пред мисления й взор се очерта съвсем ясно тайният вход, тунелът, изсечен в скалите, завоите и разклоненията на коридорите, които помнеше много добре макар че кракът й никога не бе стъпвал там. Последният коридор извеждаше в широкото преддверие пред покоите на Ианте Силен трепет премина през цялото й тяло, но не от страх. В този миг Шонед не чувстваше нищо.
— Шонед…
Шепотът на Тобин я накара да се обърне. Тя кимна бавно и каза:
— Да, време е да свърша това, за което съм дошла.
Тя ги поведе надолу сред сенките и скритите от погледа на часовите места, където я бяха заловили първия път. Сега не се притесняваше, че могат да ги разкрият. Всички празнуваха раждането на четвъртия син на Ианте и каменните дворове бяха притихнали и пусти. Тя тръгна покрай външната стена на крепостта, където зидарията се сливаше със скалите. Изведнъж в камъка съзряха пукнатина, от която стърчеше тънко острие на нож като лост на невидим механизъм. Оствел трепна, но миг по-късно видя, че острието е ръждясало и очевидно дълго време не беше докосвано от човешка ръка.
Грубо издяланата каменна плоча се плъзна безшумно встрани; Шонед се промъкна първа в зейналия пред тях отвор, спря за миг да се ориентира в мрака и вдигна пръст, от който припламна светлинка. Тобин и Оствел я последваха, докато тя оглеждаше механизма за отваряне и затваряне на тайния вход. Богинята единствено знаеше откога тук не бе стъпвал човешки крак, но съвършенството в работата на древните майстори беше очевидно — и досега механизмът работеше безшумно и безпогрешно.
Пламъчето осветяваше тесния тунел и празните свещници по стените, ръждясали и отдавна забравени. Подът се заизкачва нагоре, после наклонът рязко спря и ги поведе надолу, на места стъпваха върху прогнили греди, прехвърлени над локви от стичаща се по стените вода, очевидно от подземния извор, който бе положил началото на живота във Феруче. Никъде не видяха паяжини, плъхове или други признаци на жива твар из тъмните подземия.
Най-после преминаха през друга каменна врата с механизъм и се озоваха в помещение, което Шонед щеше да помни до края на живота си — килията, където я държаха скрита от светлината. Тя трепна, връхлетяна за миг от кошмара на лишения от цветове свят, увеличи пламъка над пръста си и му придаде по-голяма яркост.
— Кой е?
Тобин се вцепени, затаи дъх и се взря ужасена в очите на Оствел, който изтегли рязко меча си и в стените отекна остър металически звук. Шонед като че ли не усещаше нищо. Тя продължи напред и спря едва когато пътят им бе преграден от едрата фигура на един от пазачите.
Той се задави и при вида на слънцебегаческия Огън лицето му побеля като платно.
— Ти!
— Да — промълви тя, — аз също те помня от тогава. — Един от дългите изящни пръсти се насочи към мъжа отпред, лумнаха нови пламъци, които го обвиха до гърдите, и пазачът се дръпна ужасен до стената. В широко отворените му очи нямаше и помен от мисъл, а устата му зейна в безмълвен вик.
— Шонед… — Оствел я докосна леко по ръката. Тя тръсна рамо и го изгледа усмихната, но в очите й имаше нещо от което Оствел се влелени. Миг по-късно успя да се овладее и замахне с острието към шията на пазача. Тялото ми се плъзна по стената, а мъртвият му поглед не се откъсваше от тях.
Шонед се извърна рязко към Оствел и го изгледа вбесена. Оствел избърса острието на меча и посрещна спокойно погледа й.
— Никой няма да разбере, че сме идвали тук, не и докато мечът ми е безпогрешен. Всеки, който ни види, трябва да умре, а аз няма да оставя това на теб, фаради!
Тобин беше ужасена от, онова, което прочете в погледа на княгинята. Същото изражение бе видяла в очите на Чей тази пролет — тъмния блясък на решимостта да убиват. Тя сграбчи ръката на Шонед и я дръпна силно към себе си.
— Оствел е прав. Шонед, трябва да побързаме.
Княгинята кимна с глава и огненозлатистите й коси се разпиляха по раменете. Без да продума, издърпа пръстите си от ръката на Тобин, усили светлината на пламъка и тръгна към стълбите. Тобин размени тревожен поглед с Оствел, който продължаваше да стиска меча в ръка.
От стари времена Феруче се славеше като непревземаема крепост и поради това стражите му бяха склонни да проявяват известна небрежност. Не беше трудно да се избягнат постовете на малцината, които не участваха в празненството. Тобин раздвижваше леко Въздуха и тук-там прошумоляваха отлепени тапети или проскърцваше прозорец, а това бе достатъчно, за да отклони вниманието на някой пазач. Шонед като че ли не забелязваше нищо около себе си, убедена, че ако Тобин не се справи, Оствел ще приспи часовоя завинаги. До покоите на Ианте не се наложи да проливат още кръв.
Шонед поспря да висок прозорец с изглед към вътрешния двор и светлината от запаления долу огън обля за миг лицето й. Повдигна бавно ръце и в паниката си Тобин сграбчи Оствел за лакътя.
— Шонед! Недей! — възкликна отчаяно тя.
Пред прозореца отвън проблесна неестествено ярка светлина в златисто-алените пламъци на слънцебегаческия Огън. Ужасената Тобин зърна огнените езици върху покрива на отсрещната сграда. Искрите се прехвърлиха върху съседния покрив, оттам пожарът плъзна като хищна вълна и заля в стихията си всички покриви във вътрешния двор. Обикновеният огън не можеше да се разпространи с толкова шеметна бързина, но Огънят на фаради се разрастваше и припламваше все по-ярък и страшен. Екнаха писъци, тревогата мигом прерасна в паника… Шонед вдигна поглед и леко се усмихна.
— Проклятие! — изкрещя Оствел. — И балконите пламнаха! Шонед, какво правиш!
— Трябва да има Огън — промълви тя, обърна гръб на суматохата и пиянските викове и пое с твърда стъпка към покоите на Ианте.
Изтощена след раждането, дъщерята на Рьолстра лежеше в постелята с драконовите завеси и хлипаше уплашена и безпомощна. В ъгъла се поклащаше люлка, но бавачката я нямаше, очевидно бе избягала при вида на огнените отблясъци в прозорците. Пламъците вече стигаха до най-високата кула. Горяха и стълбищата от двора към галериите, огнени езици ближеха хищно дървената ограда на балкон на третия етаж. В стаята проникна лютив дим и бебето в люлката се разплака.
Ианте бе престанала да хлипа и в писъците й прозвуча безсилна ярост. Шонед не й обърна никакво внимание. Пристъпи към люлката и се взря в бебето — косата му имаше цвят на слънчеви лъчи.
— Богиньо милостива… — Шонед едва си пое дъх и в първия миг дори не посмя да го докосне, но събра кураж и плахо протегна пръст към бузката на детето. — Ш-шт — промълви тя, — тихо, аз съм тук, при теб…
Ианте се изправи с мъка в леглото и изкрещя:
— Махни се от сина ми!
— От моя син — каза тихо Шонед, взе детето и го притисна нежно до гърдите си, устните й галеха ласкаво светлия пух по главата му. Бебето престана да плаче и се сгуши в нея. — Моят син, сега и завинаги…
— Само да си посмяла! — Ианте се опита да стане, простена и се свлече безсилна върху възглавниците. — Махай се от тук! Не можеш да ми го вземеш насила!
— Ти взе това дете насила от тялото на моя съпруг. — Шонед пристъпи към леглото, притисна детето плътно към себе си и подви одеялцето около него. — Сега му връщам нещо, което е не само негово, но и мое.
— Ще заповядам да те изгорят в собствения ти Огън! Стража! — изтощен от толкова крясъци, гласът й прозвуча като хриптене. — Стража!
— Млъкни — каза унесено Шонед, докато галеше с пръст пълната розова бузка на бебето.
До нея застана Тобин и се вгледа изумена в детето, сякаш не вярваше, че е истинско.
— О, Шонед — прошепна тя, — колко е красив…
— И мой — Шонед се обърна към Оствел да му покаже личицето на детето.
— Дай ми го — обади се той.
— Кучка! — изрева Ианте. — Ще те убия със собствените си ръце, още сега!
