Шонед се дръпна рязко от протегнатите ръце на Оствел.
— Не! Той е мой!
— Да не мислиш, че ще го дам на нея? — озъби се той и взе бебето от ръцете й, отметна виолетовото одеялце и го запрати на пода. Пеленките на детето преливаха в златисто и тъмновиолетово. — Синът на Роан не може да цветовете на Рьолстра.
В стаята вече не можеше да се диша от пушек. Паниката сякаш вля сили в изнуреното тяло на Ианте и тя се надигна от леглото съвсем гола. С впити в драпериите нокти и изкривено от ярост лице тя залитна и се опита да се хване за колоната на леглото.
— Ще платиш с живота си за това! И не само ти!
Шонед пристъпи бавно към нея и дръпна пръстите й от завесата.
— Взела си още нещо, което ми принадлежи.
Ианте се опита да я удари, но Шонед се оказа по-бърза и много по-силна. Хвана ръката й и я изви в китката. Ианте простена и се срина в леглото, от устата й изригна кален поток ругатни, докато Шонед издърпваше от ръката й собствения си смарагдов пръстен и го връщаше там, където му беше мястото.
Ианте понечи да се изправи, очите й бяха заприличали на тесни цепнатини, които бълваха ярост.
— Не смей да докосваш сина ми! Блудница! Ще го съсека със собствените си ръце пред очите ти и пред погледа на Роан!
— Майчина любов — обади се Оствел.
Ианте успя да се изправи най-после и стъпи несигурно до леглото.
— Всичко ли ти разказа Роан? Каза ли ти как се любехме тук, в това легло? Сега вече е мой, мой е и синът, който ми даде! Така трябваше да стане от самото начало!
Шонед я плесна през лицето и смарагдът одраска грижливо поддържаната кожа на бузата. Ианте залитна и падна върху възглавниците, за първи път в очите й просветна страх. Шонед изпита мигновена наслада, но веднага й обърна гръб и потърси с поглед детето. Тобин го бе завила в собствената си туника и го прегръщаше ласкаво, но бебето скимтеше неспокойно. Пушекът му пречеше да диша.
— Не плачи, мъничък — шепнеше Тобин и го люлееше в ръцете си. — Мъничък княже…
— Да тръгваме, Шонед — обади се Оствел. — Огънят…
— Да — каза тя и погледна към Ианте, — Огънят.
Дъщерята на Рьолстра просъска:
— Не можа да ме убиеш преди, няма да посмееш и сега, вещице! Ти си…
— Аз съм такава, каквато трябва да бъда. Някога ти остана в каютата, за да гледаш как баща ти подпалва любовницата си, нали? — Ианте се надигна отново и Шонед я плесна през лицето. — Моят Огън е доста по-различен.
Протегна ръце пред погледа на Ианте и смарагдът припламна в отблясъците на пожара отвън. Шонед се усмихна леко, като видя ужаса в потъмнелите очи на Ианте. Омразата се оказа прекрасно чувство, тя пламтеше в душата й и излъчваше невероятна сила, много по-могъща и завладяваща от всичко, което бе изпитвала през живота си. Сладостна, възбуждаща и кипяща от страст, омразата я обви в галещите нишки на отдавна помръкналата светлина и вплете в тях насладата на Шонед от ужаса на Ианте и от изгарящата необходимост на една киягиня-фаради да причини нечия смърт.
Изведнъж Ианте се изправи и впи поглед в детето, унесено в ръцете на Тобин. В очите й просветна тържество, върху устните й напираше зъл смях. На Шонед страшно й се прииска да я удари, но успя да се сдържи — имаше по-добър начин да я унищожи. Погледът й попадна върху смарагда и камъкът припламна в отговор на нейните мисли. Слънцебегачката се вглъби в себе си и миг по-късно пламъците литнаха към самодоволно ухилената принцеса.
В същия миг нажежено до бяло острие се заби в гърдите на Ианте и тя изкрещя не толкова от болка, колкото от ярост, посегна да го изтръгне, но не успя, а от погледа й изчезна и последният белег на разум, миг, преди тъмнината да я погълне завинаги. Падна с острието в гърдите си и с ръце, безсилно обвити около него.
Оствел изтегли меча от гърдите на мъртвата Ианте и го изтри в гънките на завесите. Каменното му лице не трепна, когато очите му срещнаха яростния поглед на Шонед.
— Край, всичко свърши, фаради — каза той.
На Шонед й се искаше да се хвърли върху него и да забие нокти в лицето му.
— Аз трябваше да я убия, не ти!
— Не, само не ти. — Оствел прибра меча в ножницата. — Шонед, ти получи това, заради което дойде. Нима искаш да останеш, за да видиш как Огънят ще я погълне? Свърши се, време е да си вървим!
Болката раздра гърдите й се изтръгна навън с дрезгав звук. Шонед се извърна рязко и леглото избухна в пламъци още преди да е осъзнала какво прави. Дългата коса на Ианте пламна веднага, искрите подпалиха завесите и покривката с картините на огнедишащи дракони, вкопчени в яростна любов и насилие. Шонед отклони поглед към една от колоните на леглото и тя тутакси пламна, срина се и покри с жарава мъртвото тяло върху постелята. Корнизите се срутиха с трясък и Шонед извика от болка, когато един от тях я удари по рамото, пръсна искри върху лицето й и отскочи до едната й скула, само на пръст разстояние от окото.
Оствел я дръпна към себе си, но тя се извърна вбесена и понечи да се изтръгне от ръцете му. По страните й се стичаха сълзи.
— Шонед! Стига вече! Чуваш ли, стига! — разтворената му длан я плесна силно по наранената буза и от удара главата й се отметна рязко назад. През сивкавата пелена на пушека зърна отворената врата и изпищя:
— Синът ми! Къде е той? Къде е?
— Тобин го взе и тръгна надолу, а ние с теб ще загинем, ако не се махнем веднага оттук! Хайде, Шонед, всичко свърши! Ианте е мъртва!
Задъхана от усилието, тя се опита с все сили да се изтръгне от ръцете му, но миг по-късно възвърна способността си да мисли разумно и се уплаши, че ще изгуби омразата, която й вдъхна такава сила.
— Пусни ме! Проклет да си, Оствел, че я уби! Трябваше да я убия!
— И как смяташе да кажеш това на сина си, когато порасне? — попита мрачно той и я изведе от стаята, изпълнена с черен дим и остър мирис на горяща плът.
Втурнаха се надолу по стълбите, докато се препъваха и давеха от пушека. Пожарът беше стигнал до залата под тях, пламъците бяха разкъсали завесите и роденият от Огъня вятър разнасяше искрите навсякъде. Не можеха да се върнат по същия път, целият замък гореше.
Когато излязоха навън Шонед потърси с обезумял поглед Тобин и бебето. Зърна я в люшналата се към портите тълпа, видя и малкия, обвит в бяло вързоп в ръцете й. Тобин го притискаше нежно, но здраво до гърдите си. Пожарът във вътрешния двор вече гореше с пълна сила, една от сградите се срути с трясък и към каменните плочи полетяха горящи останки. От прозорците на замъка бълваше гъст тъмен пушек. До сутринта от Феруче щяха да останат само мъртви почернели развалини.
Горяща фигура политна и се блъсна в Шонед. Човекът изгаряше в нейния Огън, същия, с който би убила Ианте, и би гледала със смях ужаса в очите й… Огненият ад щеше да погълне Феруче и онези, които нямаше да могат да избягат, но човекът до нея не й беше враг и тя можеше да го спаси. И да спаси самата себе си от възможността да го убие. Тя го събори на земята, хвърли се върху него и загаси с тялото си пламъците върху дрехите му. Прегазиха я нечии обути в ботуши крака, някой смаза един от пръстите на ръцете й и тя се разплака от болка в тила на мъжа, като през хлипането се опитваше да измоли от него прошка, докато усещаше несъзнателно мириса на изгорената му плът и собствената си опърлена коса. Човекът най-после се раздвижи, простена и се опита да се измъкне изпод нея. Нечии силни я ръце дръпнаха рязко и я изправиха на крака.
— Шонед! Бързо! Той ще се оправи, казвам ти, ще се оправи.
Тя не спираше да плаче. Дори след като видя как Оствел помогна на човека да се изправи, побутна го към портите и той се заклатушка навън, тя продължаваше да се дави в ридания и да повтаря „прости ми, прости ми…“
Гласът на Оствел достигна до нея натежал и дълбок.
— Знам… — ръцете му я стегнаха за миг в здравата си прегръдка. — Хайде, иначе ще изгубим Тобин и бебето.
Шонед се вкопчи в него, докато той пробиваше път за двамата през огнената пещ, създадена от нея.
