Главните порти бяха заприличали на огнен обръч — на паст, зейнала срещу ужасените хора, които се мъчеха да прескочат пламъците. Шонед вдъхна дълбоко от гъстия пушек, тръгна след Оствел и хвърли бегъл поглед назад — замъкът бе погълнат от огнен фонтан, който пръскаше яростно смъртоносните си струи. Феруче умираше заради нея и може би заради нея щяха да загинат и хора.
Попи с ръкав потта по челото си. Избърса как да е плувналите си в сълзи очи и трепна болезнено, когато платът докосна изгорената й кожа. Не трябваше да стане така, мислеше си тя, и изведнъж усети паниката да стяга сърцето й. Знаеше, че върху рамото й ще остане белег от Огъня, но във видението си нямаше белези върху челото, нито върху бузата.
— Оствел, не трябваше да стане така!
— Какво, в името на Богинята, си очаквала ти! — каза хрипкаво той и я повлече със себе си по-далеч от горящите стени на замъка.
— Не, не беше така! — тя се дръпна и се взря с широко отворени очи в пламъците; от солта на сълзите й изгорената плът още повече я болеше. — Трябваше да има Огън, но не и пожар! Оствел, колко ли души съм убила…
Той я обърна към себе си и стисна лицето й между дланите си.
— Не започвай пак — викна грубо той. — Няма да ти позволя да се виниш за нечия смърт! Чуваш ли, Шонед?
— Това беше моят Огън! Моят! Богиньо, какво направих!
— Ще си задаваш въпроси, когато се махнем оттук. Шонед, ще те ударя и ще те нося на гръб, ако трябва! Хайде, тръгвай!
До поляната, където бяха спънали конете, оставаше много път. Най-после се добраха дотам, но конете ги нямаше. Някой ги беше откраднал. Докато ги чакаше, Тобин крачеше полека в сянката на скалите и се опитваше да успокои разплаканото бебе. Разтреперана, Шонед пое детето в ръцете си и се опита да преглътне напиращите сълзи.
Тобин предложи да се подслонят в запустелия гарнизон под скалите. Повечето бегълци продължаваха по главния път, който водеше до Вереш и Княжески предел. Пламъците от замъка разсеяха мрака и по хората наоколо Шонед виждаше рани, много по-жестоки от своите. Оствел попита една прислужница дали някой е загинал в пожара, но жената само повдигна рамене.
— Откъде да знам? Почти всички бяха вън на двора, на пиршеството по случай раждането на малкия княз. Лицето на жената изведнъж се сгърчи от мъка. — А сега нея я няма и бебето сигурно също е изгоряло, а може би и другите три деца…
— Когато Върховният княз научи, не давам и пет пари за живота на онзи, който му се мерне пред очите — обади се един мъж наблизо. — Не те познавам, сигурно си дошъл с господаря на Кунакса, дето пристигна преди два-три дни. Можеш да предадеш съвета ми на господаря си — най-добре ще е да изчезнете веднага оттук. На ваше място точно това бих направил.
Шонед стоеше малко встрани, заслушана в думите на човека. Тя пристъпи към Оствел, докосна го по ръката и прошепна:
— Остави, никога няма да науча със сигурност… — продължиха да крачат мълчаливо, после добави с горчивина: — Ако бях убила Ианте, поне щях да знам, че го правя съзнателно и да приема последствията от това. — Тя зави детето в ръцете си и продължи: — А и нямаше да се преструвам, че нещата не са се развили така, както ги бях предвидила.
След малко се отделиха от тълпата и се сляха със скалите встрани от пътя. Когато и последните бегълци се скриха от погледите им, тримата поеха отново по каменния път към гарнизона. Стигнаха там призори. Оказа се, че само те бяха потърсили там подслон. Стояха до прозорците в празните стаи и гледаха как замъкът продължава да гори високо сред скалите над тях. Шонед люлееше нежно детето до гърдите си и не искаше да го даде на никой, дори когато Тобин се опита да превърже рамото и да почисти бузата й.
— Недей, не ме боли. Остави ме.
Тобин тактично не настоя. Шонед седна с кръстосани крака на прага, държеше бебето в скута си и то най-после заспа, а тя се загледа в останките на горящия замък. Не можеше да мисли за друго, освен за детето и за щастието да го държи в ръцете си. Нека Тобин и Оствел се погрижат за обратния път към Цитаделата.
Вгледа се в смарагда върху ръката си, дошъл отново на мястото, където беше и преди. Пламъците на пожара просветнаха в дълбините му и камъкът сякаш оживя и пламна със собствен огън. Първожрицата отдавна й бе казала, че ще може да превръща виденията си в реалност, ако силно пожелае това. Е, тя бе жадувала толкова години да има дете, и видението й се сбъдна. Сега детето беше в ръцете й, а върху рамото й тъмнееше дълбока рана, която щеше да остави неизличим белег върху плътта й.
Но върху бузата си имаше още една рана, която не беше предсказана от видението. Болката пулсираше в нея и й напомняше, че способността да превръщаш виденията си в реалност не означава да следваш мъдростта на справедливи решения…
Зората беше мека и нежна като пролетите в Речен бяг и Уривал се остави на кротката й ласка, докато сплиташе между пръстите си нишки от призрачна светлина. Сутрин цветовете не бяха толкова ярки. Сивото преливаше в пастелно розово, бледозеленото проблясваше в нюансите на старо злато, а синьото трептеше в изящните тонове на фиронски кристал. Плъзна се над Сир и Ливадна земя към хълмистите земи на Вер и с издигането на слънцето цветовете ставаха все по-плътни и ярки, но все още запазваха леката омара над прозирните нишки от светлина.
Цветовете над скалите в Пустинята се оказаха резки и сурови, към небето се издигаха зловещи спирали от тъмносив дим. Уривал се взря шокиран в пушека над почернели останки, където преди се издигаше замъкът Феруче и за малко да изпусне деликатните нишки на зимната зора. Потърси с поглед следи от живот и не откри нито една. Всичко изглеждаше застинало и мъртво, само тук-там просветваха пламъци, светещи около недогорели греди. Залута се извън пределите на крепостта и видя унила тълпа от хора, които уморено влачеха крака по пътя към планините на запад. На няколко мери пред тях зърна трима ездачи и конете им привлякоха вниманието му. Никой не би могъл да сбърка великолепните животни от конюшните на Чей. Как ли е могла Ианте да се сдобие с неговите коне, мислеше си Уривал, когато изведнъж съзря сините постелки на седлата — цветът на Пустинята. В изумлението си едва успя да задържи слънчевите нишки и побърза да овладее чувствата си. Миг по-късно отрони сподавено възклицание, когато установи, че върху конете на Чей седят яки мъжаги и всеки от тях държи на седлото си спящо дете.
Уривал се дръпна стъписан и се зарея в спокойствието на утрото, за да овладее обърканите си мисли; после отново се отправи към Феруче. Вече знаеше чии са тези деца и беше сигурен и че майката е мъртва. Ако беше жива, Ианте никога не би поверила синовете си в чужди ръце.
Изви се няколко пъти над безжизнените развалини и погледът му внезапно попадна на едва доловимо раздвижване в далечината. Върху златистите пясъци към Небесната купа се очертаха три неясни фигури. Мъжът беше висок, широкоплещест и мургав, утринното слънце проблясваше в тъмните му коси; една от жените навиваше уморено косата си зад тила, другата изглеждаше по-висока, но качулката на пелерината закриваше лицето й. Жената притискаше бебе до гърдите си. Не беше необходимо да види косите й, за да се досети коя е тя, затова се уплаши, разбрал какво е направила.
Вплете нишките в южна посока — към Фаолаин и солените блата, останали като страшен спомен от присъствието на Рьолстра и най-после видя лагера на Роан, където въпреки ранния час на деня кипеше трескава дейност. За миг се поколеба дали да не потърси Мааркен, за да му предаде новините от Феруче, но устоя на изкушението. Андраде трябваше да узнае първа за случилото се, а в момента беше погълната от подготовката на Рьолстра за предстоящата битка. Уривал пое към небето над Вереш, изчистено от вечните мъгли и облаци — очевидно Богът на Бурята бе решил, че е време да си отдъхне и продължи още няколко мери нататък през прозрачния въздух чак до Южни води. Съвсем скоро Пандсала щеше да предаде на баща си новината, която и Андраде трябваше да съобщи на Мааркен. Отваряше се хубаво време както за фаради, така и за предстоящата битка.
Уривал се завърна в Речен бяг и когато отвори очи, отново се озова в смълчаната градина. Поседна да отдъхне и след малко тръгна полека към пейката, където беше оставил Андраде. Потънала в дълбините на
