действат не като редови войни на бойното поле, а като князе и пълководци.
Роан потупа ласкаво неспокойния жребец под себе си. Паща беше възбуден от предчувствието за близкия бой, в който нямаше да вземе пряко участие, освен ако Чей се окажеше на погрешен път и войската на Пустинята започнеше да губи битката. Но дори и тогава около Роан щеше да се издигне здрава стена от щитове и мечове. Щяха да загинат много други, но не и той — мислеше си Роан — хората му нямаше да допуснат гибелта на своя княз на драконите.
Преди малко Мааркен бе научил от Андраде за нападението на драконите над гарнизона на Рьолстра, и Дави се усмихна при мисълта за случилото се.
— Не разбирам, обаче, какво са търсели войниците толкова далеч на юг — каза той, докато очакваха сигнала на Чей за началото на битката. — Може би е искал да ни обгради по фланговете, макар че една толкова продължителна езда би изтощила хората още преди да влязат в бой. — Дави се засмя злорадо. — И да улучат точно мястото с новоизлюпени дракони! Струвало си е да ги погледа човек. Знаеш ли, може би трябва да подгоним Рьолстра нататък, за да го довършат твоите дракони.
— Не, благодаря, предпочитам една открита битка пред вероятността някой дракон да ми отхапе носа. Не се знае дали малките пакостници ще разпознаят своя княз.
Всъщност, драконите оказаха щедра услуга на Роан. Не само бяха намалили значително войската на противника, но и бойният й дух бе силно разклатен. Когато новината за случилото се бе оповестена, бойците на Пустинята приветстваха възторжено своя княз и се почувстваха още по-уверени в близката победа. Роан усещаше странен трепет в кръвта си — не от възбудата на предстоящия бой или от предчувствието за победа. Усещането напомняше по-скоро на плъзгане по светлината така, както му го бе описвала Шонед, чувстваше се окрилен и волен, проникнат от цветовете на самата Богини.
Най-после се разнесе дългоочакваният сигнал и двамата с Дави поведоха войската към заобления хълм над противниковия лагер. От билото се разкри гледката на бъдещото бойно поле — равнина, ширнала се на около пет квадратни мери, потъмняла от хора и оръжие. Бойното поле не даваше предимства на нито една от страните, но и с нищо не би ги затруднило. Тази сутрин драконите бяха избили около двеста души от хората на Рьолстра и сега силите на противника бяха почти изравнени с тези на Пустинята. Чей смяташе, че ако имат превъзходство, то е незначително. За момента Роан имаше предимството на изненадата от неочаквания удар. Лагерът току-що бе вдигнат под бойна тревога, войниците се суетяха и отчаяно се мъчеха да се стегнат за близкия бой.
Чей кимна с глава и Роан вдигна високо свитата си в юмрук длан. Рогът от драконова кост извести началото на нападението. Като че ли картата на бойното поле изведнъж оживя пред очите на Роан — от дясната му страна препуснаха напред седемдесет конници, отляво пое стегнатият строй на пехотата с по петдесет стрелци по фланговете. От двете страни на княза се разтвориха в дъга редиците на останалата войска — осемдесет конници, сто пехотинци и още сто стрелци; това беше кръгът, който Роан трябваше да затвори около Рьолстра. Младият княз изчака войската да заеме позиция, докато под зоркия му поглед проблясваха брони, оръжие и яркосините върхове на стрелите в колчаните.
— Началото на края — промълви той, но само Чей долови думите му, както някога единствен той бе чул клетвата на Роан никога повече да не убива дракони. — С удоволствие ще оставя меча ми да хване ръжда.
— И аз, княже мой — отговори тихо Чей.
Роан го погледна изненадан — не бе очаквал това от един войн по рождение.
— Наистина ли?
По устните на Чей плъзна едва доловима, почти тъжна усмивка.
— Наистина. Знаеш ли, господарят Елтанин се оказа прав за стените.
— И никой не ни позна! — възкликна Тобин. — Дори и да е загинал някой, кой ще повярва на хора, които са изоставили своята господарка и са обезчестили името си с позорно бягство? Особено ако твърденията им противоречат на думата на две княгини!
Шонед склони глава над новороденото и се опита да не слуша тихия спор на Оствел и Тобин зад гърба си. Събра сили и се помъчи да се съсредоточи единствено върху стъпките си, всяка клетка на изтощеното й тяло крещеше за почивка, вода и храна.
Гласът на Оствел прозвуча дрезгав от умора и раздразнение.
— И ще допуснеш живота на детето да започне с лъжа? Един ден то ще порасне и какво ще си помисли, когато хората започнат да шушукат за станалото във Феруче?
— Няма да посмеят!
— И никой никога няма да му каже, така ли?
— Кой ще го направи, може би ти? — отговори предизвикателно Тобин.
Шонед спря и рязко се извърна назад.
— Детето е мое — процеди тя. — Аз очаквах раждането му, аз ще му дам име и ще го отгледам. Само майката може да даде име на детето си. Това дете е мое. — Тя измери с поглед и двамата, обърна се и продължи напред.
Спорът замря.
Шонед дори не забеляза величествените фигури, изваяни от Бога на Бурята в местността, която хората отколе смятаха за негова обител. В съзнанието й се мярнаха само откъслечни усещания за зловещи сенки, удължени от косите лъчи на зимното слънце. Изкачването по склона на клисурата съвсем я изтощи и когато най-после стигна билото, тя се срина изнурена в сянката на една скала. Бебето търсеше с устни гръдта й, в която нямаше и капчица мляко. Старата Мирдал знаеше някои билки, от които една жена можеше да получи мляко в гърдите си, и двете бяха решили да ги опитат. Шонед откликна с радост на възможността да отгледа детето с жизнените сокове на собствената си гръд, но раждането се оказа преждевременно и я намери неподготвена. Трябваше да се доберат колкото може по-скоро до Небесната купа, иначе детето щеше да умре.
— Мъничкото ми… — прошепна Тобин, която приседна до Шонед и погали леко златната косица на детето. — Ако не бяхме изгубили конете…
— Довечера ще го нахраним в Небесната купа — кимна Шонед. — И после ще му дам име. Искам да си до мен тогава, Тобин.
— Не е ли по-добре да изчакаш още малко? Роан…
— Роан ще има още нещо, което трябва да ми прости — промълви тя. Вдигна глава и потърси погледа на Оствел. — Както и аз ще ти простя, че не ми даде възможност да убия Ианте.
Той сви рамене и каза студено.
— По-добре е да не простиш на мен, отколкото на себе си. — Погледна бегло към слънцето и добави: — Ако сте си отпочинали вече, да тръгваме.
Оствел тръгна напред, следван от двете жени. Шонед се опитваше да не мисли за нищо, но мозъкът й се възпротиви.
Беше отнела човешки живот. Независимо дали го бе сторила съзнателно или не, беше използвала силата си на фаради и два пъти бе причинила смърт — преди години на Риалата, и сега във Феруче… Тя имаше нужда не от прошката на Андраде, Оствел или Роан, не дори и от възможността да прости някога сама на себе си. Взря се в личицето на заспалото дете и отправи безмълвна молитва към Богинята — дано никога не види своята присъда в очите на сина си.
— Дави! Зад теб! — Роан извъртя рязко коня си, за да защити своя роднина и гърбът му остана незащитен. Замахна с меча към нечия ръка и тя изпусна копието, насочено към гърба на Дави. Войник във виолетовата униформа на Рьолстра се плъзна чевръсто напред, мечът му раздра кожената туника на Роан и попадна в незарасналата рана на дясното рамо. От устата на княза се изтръгна проклятие. Роан се извъртя рязко на седлото и петите му подсетиха Паща какво да направи. Жребецът изцвили, замахна силно със
