малцина си спомняха как изглежда. Макар и седнала с гръб към тях, Палайла чувстваше погледите, с които заинтересованите преценяваха по-големите дъщери и гадаеха коя от всичките ще се понрави на странния младеж на Риалата тази година.
Самите дъщери гадаеха същото. Палайла беше сигурна, че Ианте най-малкото знае посоката на бащините кроежи, защото момичето показваше признаци, че бърза да не изтърве изгодната партия. И Пандсала не бе глупачка: отскоро бе започнала целенасочено да изтъква при разговорите по време на хранене, качествата си — да сочи колко е умна и предана. Най-големите незаконни дъщери — Гевина и Рузалка — едва ли бяха пропуснали да забележат, че напоследък съдържанието на раклите им за дрехи и на ковчежетата им с накити е станало по-голямо и по-разнообразно; и вероятно се питаха какво предвещава това. „Нека се поизмъчат!“ — осъди ги доволно Палайла. Нека ревнуват и си съперничат, нека злобеят и се опитват да се изтикат взаимно от пътя. А благородниците нека се обзалагат, ако щат, коя най-вероятно ще е невеста на княза; единствено тя знаеше какво е решил Рьолстра, но нямаше да го сподели с никого.
Известно време в молителната цареше пълно мълчание. Събранието почиташе паметта на мъртвия. След това Върховният княз се изправи пред трепкащите свещи, за да произнесе реч. Гласът му беше чудесен, създаден за тържествени речи (и за мълвене на нежности) и Рьолстра знаеше как да пусне в ход различни тонове и трептения, за да въздейства най-силно върху слушателите. В краткото си слово той изрази съжаление, задето великият знатен княз Зеава е напуснал преждевременно този свят, и отправи към Богинята молба да приюти духа на покойника в любящата си прегръдка. Ала всеки между присъстващите можеше да отгатне, че Рьолстра мисли и чувства точно обратното на онова, което говори. Хората в молителната зала на Канарата се бяха събрали не за да следят спазването на формите за отдаване на дължима почит, а за да се наслаждават на иронията в държането и речта на Негова всесветлост, както и да се полюбуват на перспективите, които се разкриват пред тях самите, с кончината на Зеава. Защото под кристалния купол едва ли имаше човек, който да не подготвя заговор във вреда на Роан.
Когато Рьолстра замълча, Палайла вдигна поглед към него. Тъмните му коси бяха увенчани от сребриста светлина, очите му изглеждаха почти безцветни, тънкият жълтеникав лъч на свещта в ръката му изтъкваше силните лицеви кости и подигравателните очертания на устата. Взорът му срещна нейния и тя леко се усмихна. „Колко е чудесно, че се разбираме“ — помисли си Палайла. Положението й щеше да бъде несигурно, докато не родеше син на Върховния княз, но тъй като бе наясно как разсъждава господарят й, Палайла можеше да следва мислите му, да ги отгатва и понякога дори да надхитрява могъщия си и опасен любовник.
Един по един, в обратен на старшинството ред, събралите се наставаха и излязоха през вратата. Оставяха свещите си върху лавици по стените от двете страни на сводестия вход. Палайла имаше привилегията да върви непосредствено преди Негова всесветлост и да остави свещта си точно до мястото, където самият той щеше да постави своята. С такава привилегия би могла да бъде отличена единствено законна съпруга, но Палайла се ползваше не само с нея, но още с множество други, подобни привилегии, и ги пазеше най-ревниво от посегателство. Някой ден те щяха да й принадлежат по право.
Бе уморена и украсените сребърни игли, придържащи воала, й причиняваха главоболие. Въпреки това, когато останалите заслизаха по стълбището към залата за приеми и подготвеното там пиршество, Палайла не тръгна с тях; нито пък се запъти към спалнята си. Върна се в молителната и предпазливо заопипва пътя между редиците столове в неосветеното помещение, към най-далечното от входа място — края на дъговидната кристална стена. Криго скоро щеше да дойде тук и да се отправи по лунните лъчи към Цитаделата. Той често й вършеше такива дребни услуги, без знанието на Рьолстра, защото именно тя му осигуряваше запасите от дранат.
Приглушеният звук на отваряща се врата я накара да се обърне, готова да повика слънцебегача. Но не Криго бе влязъл. Беше Пандсала.
Палайла прикри уплахата си и си помисли: „Дано Криго се сети да не отваря веднага, а първо да послуша отвън!“ После се усмихна ласкаво към завареницата си и я попита:
— Какво правиш тук?
— Бих могла да ти задам същия въпрос — отвърна Пандсала с усмивка, която играеше около устните й и се различаваше даже в полумрака на молителната. Тази усмивчица силно обезпокои Палайла. Княгинята пристъпваше по белия килим към нея с достолепна грация, сякаш крачеше в сватбеното си шествие. — Положително не скръб по стария княз е накарала и двете ни да се върнем. Всъщност не знам защо не си слязла долу, нито пък ме вълнува; вълнува ме единствено това, че сега сме сами. Което рядко се случва, права ли съм?
— Да. Но защо желаеш да разговаряш с мен насаме, Пандсала? — Умът на Палайла кипеше трескаво, а погледът й претърсваше всяка гънка по робата на момичето. Нож? Шишенце с отрова? Кой би заподозрял една княгиня в убийство?! Синът, когото Палайла бе сигурна, че носи, представляваше заплаха за всички дъщери. Може би Пандсала беше изпратена тук, за да отстрани заплахата? В двореца на Канарата имаше достатъчно пришълци, върху които да може да бъде хвърлено обвинението, а и сред постоянните обитатели достатъчно хора я мразеха, за да направят списъка на заподозрените, практически безкраен. — Няма ли да седнеш? — покани тя, като разсъждаваше, че от седнал враг може да се избяга по-лесно, отколкото от стоящ.
— Хайде, не се прави на господарка на замъка — сряза я Пандсала. — Княгинята тук съм аз, а не ти — без значение колко високо те поставя баща ми. Не те обичам повече отколкото ти обичаш мен, но мисля, че можем да си бъдем полезни една на друга.
— В какво отношение, скъпа? — Жената се опита да вложи развеселено-недоумяващи нотки в гласа си, ала усети, че вече не го владее, и се уплаши.
Пандсала се приближаваше с умишлено бавни крачки, прокарвайки дългите си пръсти по облегалките на столовете. Усмивчицата върху лицето й беше поизбледняла, но още личеше:
— Първо — предложи тя — нека обсъдим как ти можеш да ми помогнеш. Знаеш добре, че не съм глупачка, имам уши и разум. И до ушите ми стигат някои интересни неща, за които разсъдъкът ми казва, че мога да обърна в своя изгода.
Палайла започна да разбира и се поуспокои. Каза:
— Княз Роан си търси невеста и ти възнамеряваш да бъдеш избраницата.
— Накарай баща ми да прогледне за мен — наблегна Пандсала. — Отвори му очите, за да ме види. Ти можеш да го направиш, Палайла.
— Мога, но защо? — отговори тя с небрежен тон, който съвсем не отговаряше на чувствата и в момента. — Ианте би била най-добрият избор.
— А баща ми би ли могъл да бъде сигурен във властта си над нея? Тя гледа само собствените си интереси.
— Докато ти си образец на любяща и предана дъщеря — произнесе наложницата с презрение.
— По-кротко и по-благо, Палайла — промълви другата. Усмивката й бе изчезнала, сенки обкръжаваха тъмните и очи. — Няма да е зле да изпитваш повече обич към мен, предупреждавам те.
— А защо, ще попитам пак? — на Палайла започваше да и става забавно.
— Защото мога да спася живота ти.
Наложницата избухна в смях, въпреки че душата и на мига се смрази от ужас. Да я убие — за това ли беше дошло наистина момичето? Тя се прокле, задето толкова години бе смятала Пандсала по-малко опасна от Ианте. Мургавата княгиня продължи:
— Ти вярваш, че носиш наследника на баща ми. Може да е така. Ако не е така обаче… — трябва ли да описвам подробностите? Ще те измести нова любовница, по-млада и по-красива. Жена, която може да роди син. Имаше възможност четири пъти, Палайла. Този път е последният. Знаеш това много добре.
Палайла внезапно заряза всички преструвки. Сломена се отпусна на един стол, и безмълвно даде знак на завареницата си да продължи. Пандсала си избра място точно отсреща, оттатък пътечката между редиците, и се усмихна отново.
— Ако родиш син, няма за какво да се тревожиш. Баща ми ще се ожени за теб и положението ти ще бъде сигурно. Ако обаче родиш пак дъщеря, би могло да се каже, че това ще е краят на живота ти. Не си ли съгласна с мен?
Палайла намери в себе си достатъчно сили, за да отговори с усмивка:
— Не, скъпа. Защото не би могло да се каже, че баща ти е безразличен към постелята ми.
