— Но когато се появи друга — по-млада, по-красива — как можеш да бъдеш сигурна, че тя няма да бъде като теб? И да се отърве от теб по същия начин, по който ти отстрани горката Сурия?
Палайла разтвори изненадано уста, съзна, че се е издала, и се прокле. Княгинята се засмя и протегна широко ръце, сякаш за да обхване мига на тържеството си:
— Дори Ианте не знае онова, което аз зная, Палайла. Бях само на петнайсет, но си спомням всяка подробност, как ти стоеше в градината под лозниците една сутрин и плащаше на слугинята, която ти бе помогнала. Какъв късмет извади с тази жена! Татко бе толкова разярен, че я изпрати на смърт още преди да е могла да те обвини.
— Рьолстра никога не би повярвал в подобна нелепица!
— Сигурно не би. Но той ще търси повод да се отърве от теб, ако му родиш още една дъщеря. Впрочем баща ми може да прояви и милост, стига да го устройва; не е изключено просто да те отпрати. Кажа ли му за Сурия обаче, няма да се огранича само с това — ще прибавя и името на човека, който сипа отровата във виното на Караян.
Нервите на Палайла не издържаха:
— Отче на Бурите! Ти, мръсна кучко… — Наказанието за убийство бе смърт, и наложницата внезапно си спомни как Рьолстра каза, че ще отмени стария вид екзекуция, като разпореди осъдените да бъдат изгаряни живи. Обзе я ужас.
— Колко мило, че спря да се преструваш — забеляза Пандсала. — Сега можем да пристъпим към сделката. Искам княз Роан; до гуша ми е дошло от тази женска люпилня и ми трябва съпруг — богат и могъщ. Казвали са ми, че е доста хубав. Ще ми дойде много добре като партия. А при положение, че знаеш какво знам, ти ще се радваш да ме няма тук, нали? И какво по-изгодно за теб от това да съм далеч в Пустинята?
Палайла се стегна.
— А откъде си сигурна, че няма да сторя и с тебе същото, което сторих с онези? — изсъска тя.
— Сигурна съм, защото знам и нещо друго, Палайла. И то наистина би могло да спаси живота ти… Е? Какво решаваш? Ще се споразумеем ли?
Наложницата на Върховния княз с усилие на волята се изправи и отиде при дългата обредна маса, върху която в бледата лунна светлина проблясваха сребърни многосвещници. Между тях бе изложено златно блюдо със сложни гравирани орнаменти. Палайла леко наклони плоския съд и видя в него собственото си отражение, пресечено от дребни чертички: този образ вещаеше старостта, когато красотата й щеше да изчезне, а с нея и властта й. Тогава би могла да разчита само на своя син да и осигури разкоша, с който бе свикнала. Значи трябваше да роди момче. И Рьолстра трябваше да се ожени за нея. А тя самата бе длъжна да стори всичко, което Пандсала поискаше.
— Ще те изтъкна като най-подходяща за годеница и невеста на княз Роан — изрече тя безизразно, все така не сваляйки очи от златното блюдо. — Ще направя всичко възможно да осуетя успеха на Ианте. Само че не мога да ги обещая, Пандсала. Познаваш баща си.
— Искам само да упражниш влиянието си — ала внимателно, ако обичаш — а в замяна аз няма да кажа на татко онова, което знам. Нито пък ще търча при Ианте да й разказвам какво сме си говорили… ясно ми е, че това те тревожи — добави лукаво мургавата княгиня. Палайла за миг я намрази. — Тя се опита да отнеме живота ти, сигурно си разбрала…
— Повече от веднъж — каза Палайла и остави пак блюдото върху масата. Обърна се към момичето: — Имам верни слуги.
— На това разчитам. Дали ще твърдят онова, което ти им кажеш, дори ако към очите им е насочено нажежено желязо?
Палайла потисна тръпката, която я разтърси при мисълта за пламъците и изтезанията, и отговори:
— Те знаят, че ще им сторя нещо по-лошо, ако не ми се подчинят.
— Великолепно! Сега ме слушай, Палайла. Ианте е изработила сложен и всеобхватен план; ти трябва да вникнеш във всичките му подробности, за да разбереш дали ще можем да го обърнем в наша изгода или не — Пандсала внезапно се изсмя, и от звука косите на Палайла настръхнаха. — Ти, господарко, ще имаш син! По един или по друг начин…
Криго спря за миг, преди да влезе в молителната — не от предпазливост, а от възхищение пред изящната изработка на входните й врати, които винаги го пленяваха. Еднакви по размер дървени панели се редуваха вертикално под каменната арка и показваха в последователен ред Водата — морски вълни с бели гребени, изработени от сребро; Въздуха — вятър над златна нива с пшеница; Земята — във величествения образ на планините Вереш, с калпаци от сребърен сняг по върховете; и Огъня — ослепителен слънчев диск, изрязан дълбоко в дървото и позлатен разкошно. Но дори и когато духът му биваше опиянен от цялата тази красота, невъзвращенецът вътре в себе си се свиваше унизено, защото знаеше колко малко заслужава да престъпи прага на тази стая.
Впрочем само след миг той се надсмя над собствените си скрупули. Богинята, без съмнение, отдавна бе изоставила тази пищна зала, отвращавайки се от човека, наредил да я построят. Вътре Криго нямаше да почувства присъствието и, нямаше да долови никакъв знак за нейното неодобрение и печал… и защо всъщност да очаква подобен знак, когато скръб изпитваше единствено той самият — и то не скръб, а самосъжаление. Устните на нещастника се извиха в мрачна усмивка и той протегна ръка, за да бутне вратите. Спря внезапно, чул как вътре някой се смее. Това не бе гласът на господарката Палайла, макар да приличаше на нейния по нотките на злостно доволство — този звук беше по-нисък, по-дълбок. Криго леко открехна вратата, само колкото да погледне, и се взря в неосветеното помещение.
На първия ред столове седяха две жени, по една от всяка страна на пътечката. Слънцебегачът разпозна Палайла по сребърните игли, които придържаха воала към главата и, но срещна затруднение с другата, по- високата жена. Тя неочаквано се извърна и така се очерта профилът и, в който личаха изящните, горди чело и нос на Негова всесветлост. Криго стисна челюсти, за да не зяпне с уста от смайване: та княгиня Пандсала ненавиждаше конкубината на баща си точно толкова, колкото и останалите.
Зрелището, което щяха да предложат нескопосните им тромави маневри; и особено на театъра, който щяха да разиграят Ианте и Пандсала. „Толкова малко развлечения имам!“ — помисли си той, а после си каза, че точно това развлечение би било изключително по вкуса на господарката Андраде. Криго съжали, че не му стига смелост да я извести по лунната светлина за предстоящите събития. Палайла също щеше да бъде чудесна за наблюдаване, особено пък ако двете с Пандсала наистина мислеха, че могат да повлияят върху решенията на Рьолстра. Явно ролята на първата щеше да бъде да подкрепя каузата на втората, като отплата за нечистата сделка, уговорена тази вечер. Криго смяташе, че не бива да се I подценява Ианте, нейната дарба да интригантства, предвижда чуждите ходове и набелязва мерки срещу тях. Не и когато залогът е толкова голям! Ужасно би било младият княз да бъде жертван като жених на някоя, която и да е, от дъщерите на Рьолстра… Криго познаваше и родителя, и потомките му, затова не се залъгваше: отровен ли е самият извор, отровни струи текат във всички негови разклонения.
Младият мъж въртеше бокала между дланите си. Двоумеше се дали да каже на Негова всесветлост какво бе чул. Тънка усмивчица изопна устните му. Не беше лесно да избере дали да погуби ненавистната Палайла или да запази за себе си тайната, че синът на Рьолстра не е в действителност негов… И двете предлагаха удовлетворение.
Криго остави бокала настрани и се изправи. Не се крепеше съвсем здраво на краката си, на успя да отиде до прозорците, оставени отворени за лунните лъчи. Скалите срещу двореца бяха голи и студени, река Фаолаин бе невидима далеч долу, ала слънцебегачът чуваше грохота, който идваше приглушен от север, където водната маса падаше през висок каменен праг и се пенеше в бързеи, преди да се укроти и да потече по-спокойно покрай палата на Канарата. Притворил очи, младият мъж се вслуша и потрепера. Никога не би могъл да избяга от този звук, да отърве съзнанието си от това натрапчиво преследване. Ето защо копнееше за пълна тишина, каквато намираше само в сън под дранатова упойка.
Сега в Пустинята би трябвало да цари безмълвие, докато близки и придворни гледат как тленните останки на княз Зеава изгарят. Сред тях би трябвало да бъде и господарката Андраде, заедно с мнозина други фарадим, които да й помагат при обряда. Колко добре бе избрал старият княз момента да умре —
