дракон, уроците му как се оцелява в Пустинята, обиколките на коне из владенията — Радзин, Тиглат, Туат, Ремагев, Небесната купа и устието на Фаолаин, и още десетина по-малки замъка, където Роан и тя бяха узнали какво е да бъдеш повелител на тази пясъчна шир. И докато спомените сгряваха сърцето й, Тобин усети как скръбта й изтлява.
Благодаря ти татко мои, за живота, които си ми дарил. Ти не бе свикнал да вземаш много участие в церемонии, нали? Но тази тук ми помага да си дам сметка за всички неща, които ти ми дари, дарявайки ми живот. Аз те обичам, татко мои, както обичам Водата, която пия, и Въздуха, които дишам, Земното изобилие, което ме храни, и Огъня, които пламти между Чей и мен. Ти ме дари с всички тези неща. Благодаря ти, че ми вдъхна живот.
Когато трите безмълвни, забулени в сребърно луни стигнаха най-високата точка от орбитата си и светлината им стана пределно чиста, фарадим образуваха полукръг, толкова близо до плоския погребален камък, колкото Огънят позволяваше. На сиво-черния фон от пушек и пепелинки двайсет и петте тъмни фигури, с господарката Андраде в средата, се хванаха за ръце. По всяко друго време този обряд би извършвала Антула и само тя; не и сега. Тобин се радваше, че на старицата ще бъде спестено напрежението, и че толкова много хора са се събрали да придадат допълнителна тържественост. Княгинята усети бушуващите наоколо сили и леко се олюля. Чейнал, който стоеше до нея, обхвана с ръка кръста й. Тобин долови, че над главата й двамата с Роан разменят намръщени погледи, но не можеше да насочи очи нито към единия, нито към другия. Вниманието й бе изцяло приковано от мощта, която се запридаше и заплиташе от всевъзможни нишки наоколо, и която тя усещаше с всеки свой нерв.
Фарадимите ловяха лунните лъчи, забримчваха ги и ги превръщаха в лека като коприна покривка, която се разстилаше нашир и надлъж по цялата повърхност от Изгревно море до Киерст-Исел и разнасяше до събратята им вестта, че старият княз е мъртъв. Очите на Тобин бяха омаяни от многобройните призми цветове, всички различни и същевременно свързани в тази сложна рехава тъкан, която се разпростираше по всички посоки. И — о, Богиньо! — част от тях беше и тя, и заедно с другите се плъзгаше по безплътните нишки над облени от лунен зрак поляни и планини, гори и езера, дълбоки гърловини, бели като каймак планински върхове и просторни равнини, богати с жито. Тя, Тобин, бе среброкрила птица, която в полета си обзираше целия материк и ронеше светлинни перца, които да уловят стотиците фарадими в стотиците светилища долу на земята. Тя бе самата себе си, но и всички слънцебегачи, застанали в полукръг с лица, обърнати към пламъците.
Колко прекрасен бе този пейзаж — изглед от невероятен сън! Тобин летеше заедно със слънцебегачите, вътре в тяхната общност, но и в самите им същества, и багрите се меняха и танцуваха наоколо й. Без обучение, без напътствия и надзор — освен умелото общо ръководство на Андраде. Тя бе част от преливащата, блещукаща тъкан от лунна светлина, простряна над земята; тя бе политнала волно птица; бе дракон, който с рев прекосява небето… И сред багри и образи, в непрестанния кръговьртеж на зрак и сянка, пленена и очарована — принцесата се изгуби…
— Тобин!
Някой наруши тържественото мълчание и престъпи традицията; Тобин леко се подразни. Името й обаче се чу още веднъж, и нещо в нея сякаш се скъса. Тя рязко — твърде рязко! — бе върната към действителността. В Пустинята, където стоеше край кладата на баща си; видя се в обятията на Чейнал, чието лице се бе смразило от ужас. Пронизваща болка мина през черепа й и Тобин изскимтя жално, простряла ръце като слепец, за да улови онази част от своето същество, която продължаваше да се носи над лунните лъчи… Напразно! Тя си оставаше прикована към земята, лишена от скъпата половина, и заплака с глас от мъка по загубата на онази невероятна красота, с която се разделяше. Отнякъде внезапно откликна втори вик, отчаян като нейния: това бе гласът на неизвестен фаради, който разбираше болката й така, както никой друг не би могъл да я разбере. Пред мисловния взор на Тобин няколко ярки багри с шеметна бързина потъмняха и младата княгиня почти се разрида.
— Шонед! — извика друг глас. Тобин с лека изненада съзна, че това е първият път, когато чува брат си да произнася името на момичето. В следващия миг я разтресе: сякаш наниз от хлопки, от които бурен вятър изтръгва бесен звън, костите й се блъскаха една в друга при всеки удар на сърцето и произвеждаха диви акорди, които сякаш цепеха главата и. Роан извика отново: — Шонед!
Ала вместо Шонед да отговори, намеси се Андраде:
— Уривал!! Не я оставяй да спре да диша! Шонед, помагай ми!
Чезнещите преди малко багри внезапно пак оживяха; червени, зелени, сини иглици се врязаха в плътта на Тобин. Някои от тях бяха изтръгнати, пробуждайки силна болка, но други се разтопиха в тялото й и тя ги разпозна като свои.
Дошла отчасти в съзнание, младата жена долови, че е опряна на нечий гръден кош, и нечии вещи ръце ритмично притискат и отпускат ребрата й, за да и помагат да диша. „Това е Уривал“ — помисли си тя, без дори да се учуди откъде знае. Друг някой коленичи от лявата й страна и улови ръцете й. Без да отваря очи, Тобин разбра, че това е Шонед. С лекота разпозна и Андраде от дясната си страна. После се отпусна назад, неизразимо изтощена и отчаяно радостна, че е жива.
— Тобин? — прошепна Чей, и тя най-сетне отвори очи. Видя го коленичил редом с Шонед; пламъците обрисуваха треперливо контурите на лицето и рамото му. Тя се отдръпна от Уривал, който я крепеше, и се опря на съпруга си. Освободи ръце, докосна Чейнал по бузата и леко се усмихна.
— Стой точно където си — остро и заповяда Андраде. — Два пъти няма да повтарям, така че слушай внимателно. Ти без малко не се изгуби в сенките тази вечер, Тобин, и ако двете с Шонед не бяхме познали твоите цветове, сега щеше си мъртва. Никога повече да не си посмяла да следваш слънцебегач!
Княгиня Милар издаде звук, зяпвайки с уста от изненада:
— Нима това беше, което стана? Как е могла да го направи?
— Не е ли съвсем ясно как — сви рамене Андраде — тя има дарбата, Милар.
— От мен — княгинята извърна глава.
— Но бе прекрасно, мамо! — възрази Тобин. — Нищо, от което да се срамува човек!
— Не, разбира се — добави Андраде, поглеждайки сърдито близначката си. — Все едно, ти не би била в състояние да го направиш.
— То не бе дело на нейно високородие, господарке — прошепна Шонед с наведена глава. — Аз го причиних. Моля да ми простите. Разбирате ли, то стана, защото и по-рано я бях докосвала… Аз… аз не съм достойна да нося пръстените си…
Андраде се люшна, приседна на пети и впери навъсен поглед в питомката си. Не тя обаче наруши мълчанието, а Уривал, който изрече преднамерено меко:
— Мислех, че по-добре съм ти преподавал.
— Най-вероятно ще се окаже, че не е внимавала достатъчно — произнесе студено Роан.
Шонед уплашено се сви. Макар всички да гледаха младежа, смаяни от надменната грубост в думите му, никой, както подобаваше, не отвори уста да възрази. Тази вечер той не бе нито син, нито брат, нито приятел на никого, а княз на всички.
Най-сетне Андраде проговори:
— Чей, отведи Тобин в палата и я накарай да почива. Тя има нужда от време, за да се възстанови.
— Ама тя ще си се оправи — отвърна той, макар че изречението му прозвуча по-скоро като въпрос.
Тобин се застави да се надигне. За миг й се зави свят, но тя прикри това и отвърна:
— Иска ми се да спрете да приказвате за мен така, сякаш не съм тук. Нищо ми няма.
— Ще видим — рече Андраде. — Хайде, Чейнал, иди да я сложиш в леглото. — Самата тя се изправи, хвана сестра си за ръка и се върна при кладата на Зеава.
Тобин кротко се подчини на Уривал, който й помогна да стане и я предаде в загрижените обятия на Чейнал. Дори и след като се увери, че съпругата му може да върви, младият господар на Радзин не я пусна. Взе я на ръце, и я носи през всичките три мери път, а когато тя се опита да възрази, и нареди да си затвори устата. През рамото на мъжа си Тобин хвърли поглед към брат си. Видя, че Роан стои сам, застинал в непристъпна поза, и гледа втренчено сведената глава на Шонед.
Княгинята успя да остане будна, докато Чей я мушна между завивките и я накара да погълне чаша вино. То — след целодневния пост и нощните събития — я удари досущ като юмрук в челюстта; Тобин изгуби свяст. Когато се опомни, бе утро и нейният съпруг все така беше край леглото. Черните стръкчета набола брада одраскаха бузата й, когато я грабна в необузданата си прегръдка:
