тъкмо когато има толкова хора да му окажат почит! Криго щеше да получи пълен доклад на следващия ден от съгледвачите в Цитаделата, но той щеше да отразява наблюденията на цинични очи, възприятията на хора, за които няма нищо свято. Невъзвращенецът почувства как лекият като шепот лунен зрак облива лицето му, почувства и как стремително, мощно тече отровният сок из жилите му, и реши да се осмели да види със собствени очи траурната церемония в Пустинята. Копнееше да се приобщи отново към своето племе, да се свърже отново с тях, братята и сестрите слънцебегачи, към които го тласкаше зов, по-силен и от кръвното родство! Но не можеше. И Криго знаеше това. Не беше обаче в състояние да устои на съблазънта да проследи как работят другите фарадим, макар и низвергнат, безсилен да се присъедини към тях по чистите бледи лъчи.
Младият мъж вдигна лице към трите блещукащи кръга, които изгряваха в нощното небе, и заплете светлинните нишки в прелестна нежна тъкан. Тази тъкан, като навит на топ килим, той подхвърли на юг и изток, и вьзликува, когато се понесе по нея към пясъците, пред Цитаделата. Колко свободно бе това усещане, и толкова много приличаше на полет, че раменете на Криго се разкършиха, сякаш от тях израстваха драконови криле. Долу, далеч под него, се различаваше не по-голяма от главичка на карфица светлинна точка — залепнала за земята златна звезда; това бе сияйният огън на кладата, и докато се спускаше към нея, Криго различи и сивите фигури, застанали наоколо. Клетникът жадуваше да ги призове, да изпита ярките багри, в които бяха оцветени умовете им, но се удържа да не го направи. И почувства да го изгаря нов, още по-жесток срам, като видя как събратята му отдават почит на княз Зеава с възпламенен от тях Огън, който освобождава духа на починалия и го праща да язди на воля пустинните ветрове.
Тобин държеше за ръце двамата си сина, докато луните изгряваха над главата й. Джани и Мааркен бяха изтощени: бяха ходили с баща си и Мета да гледат как превозват драконовия скелет от Разцепикамък до околностите на Цитаделата. Личицата им бяха скрити от сиви качулки. Въпреки умората близнаците се държаха изправени, досущ както подобава на знатни младежи, но дланите им бяха влажни и те шаваха неспокойно, докато насъбралите се роднини и придворни очакваха Роан да започне траурния обряд.
Заедно с членовете на семейството и над двеста други приближени те бяха последвали младия княз до Богинин скут — падина, заобиколена от и осеяна с огромни обли камъни, крито под лунните сенки приемаха необикновени и плашещи форми. Легендата твърдеше, че тези камъни са паднали от небето по времето, когато били градени планините: изтърсили се от престилката на Богинята и останали да лежат заровени сред пясъците. Мааркен и Джани имаха живо въображение, твърде живо за петгодишни момчета, и Тобин знаеше, че иззад всяка скална издатина ще им се привиждат надзъртащи чудовища; искаше и се да може да им прошепне по някоя и друга успокоителна дума, но трябваше да се пази тишина.
Роан стоеше настрани, сам, стиснал в ръката си факла. Пламъкът преобразяваше косата му в разтопено злато, но очите му бяха потънали в мрак. Тази нощ той изглеждаше като пришълец, съвършено чужд на всичко; Тобин го наблюдаваше удивена. За първи път едва ли не тя бе в състояние да види баща им в него — сега, когато Пустинята беше провъзгласила Роан за свой владетел. Точно така суров и недостъпен беше изглеждал и Зеава, защото въпреки удобствата, внесени в Цитаделата от княгиня Милар, той бе израснал сред пясък и ветрове и стихиите бяха част от същността му. Край най-големите камъни бе проснато туловището на дракона, който бе убил стария княз; дирята, образувала се при влаченето му до това място, наподобяваше дълга, дълбока рана в пясъка. До него, на плосък камък — последно ложе на тукашните владетели от петнадесет поколения насам — лежеше Зеава под сребрист плащ, който го покриваше от шията до петите. В светлината на факлата изпъкваха острият профил и черната брада, така различни от фините черти и гладко избръснатите страни на сина му. И все пак бяха лика-прилика, старият княз и младият: и двамата чада на Пустинята, и двамата драконови потомци.
Роан се обърна за последен път към княгиня Милар, която пристъпваше към погребалния одър с походката на стара жена. По бузите й блестяха бразди от сълзи. Тя постоя дълго край трупа на съпруга си, пригладила коса назад, оставяйки Водата на скръбта й да се излее върху лицето на мъртвия. После се приближи и Андраде, за да посипе върху неподвижната гръд на Зеава шепа пясък, символизиращ Земята, от която бе създаден покойният. Антула, слънцебегачката, служила десетилетия наред на стария княз, докуцука на свой ред до каменното ложе и разтвори ръце. Тя призова Въздуха да докосне леко Зеава на прощаване, и ето че ръбът на плаща се раздвижи от полъх. Тогава старицата наведе глава в знак на последна почит, и заедно с Андраде се върна до мястото, където стояха другите фарадим — отделени от всички останали, непроницаеми в сивите си одежди с качулки.
Най-сетне и Роан, понесъл Огън, се приближи до баща си. Вдигна високо факлата — дясната му ръка все още беше донякъде скована заради раната — и светлината, отцеждайки се по пясъка, обля тялото на Зеава заедно с огромния драконов труп зад него. Роан допря факлата до четирите края на сребристия плат. Тъканта лумна и се разгоря, и това бе началото на заревото, което щеше да освободи духа на починалия от елементите, образували телесния му облик.
Тогава Роан извърши нещо, което хвърли всички присъстващи в смут и смайване. Младежът се приближи до мъртвото драконово туловище, сне от колана си малък мях и изля съдържанието му върху крилото на звяра. Загреба шепа пясък и я поръси върху водата; размаха факлата над главата на дракона и предизвика буен въздушен повей. Накрая подпали трупа и отстъпи няколко крачки назад, с предизвикателно изопнати рамене.
Тобин не можеше да повярва на очите си. Тя знаеше, че брат й смята да изгори и дракона заедно със Зеава, но да му отдаде същите почести бе немислимо. Но когато погледна Роан в лицето, стори й се, че разбира. На врагове, загинали в бой, се полагаше церемониално изгаряне — следователно и на дракона.
Капчици пот обсипаха челото на Тобин, когато пламъците се издигнаха и разгоряха, подсилвани вече и от безмълвните усилия на застаналите наблизо фарадим. Редом с двата трупа бяха наредени на купчинки тамян и благовонни треви, които не можеха да прикрият смрадта на овъглявана мърша. Младата жена огледа лицата на хората наоколо и забеляза, че всички обитатели на Цитаделата плачат за своя починал княз, без да се срамуват от сълзите си. Различни чужденци, които се бяха случили по същото време в палата, стояха на малки групи с условно-тържествен израз на лицата си. Присъствието им не се нравеше на Тобин, но бе необходимо. Те трябваше да наблюдават церемонията и поведението на Роан по време на същата. Почестите, отдадени от новия княз на мъртвия дракон, без съмнение бяха предизвикали у тях силна и неприятна изненада; но пък случилото се щеше да им даде да разберат, че наследникът на Пустинята не е някой, чиито постъпки могат да бъдат предвидени.
Тъй като първото бдение изтичаше, външните лица взеха да се отправят едно след друго към Роан, да се сбогуват с поклон и да се опътват към Цитаделата. Последваха ги прислужниците и войниците, след като на свой ред бяха засвидетелствали преданост на новия владетел. Не след дълго тук щяха да останат само най-близките и фарадим. Тобин се опита да различи сред групата безименни слънцебегачи в сиви одежди бъдещата си снаха Шонед, и най-сетне видя краищата на дългата огнено-златиста коса, които изпод воала свободно се спускаха по гърба на момичето. Имаше толкова много неща, които й се искаше да узнае за това създание, чиито цветове бе докоснала за тъй кратко, ала досега двете не бяха имали случай да разговарят. Какво ли мислеше Шонед за Роан? За Цитаделата? За това, че й предстоеше да стане княгиня?
Роан прие поклона и на последния оръженосец, после отиде при Антула и я докосна по лакътя, посочвайки с глава към Тобин и племенниците си. Куцукането на старицата личеше още повече, докато се приближаваше към Мааркен и Джани и им протягаше ръце. Тя поведе близнаците да отдадат последна почит на своя дядо. След като сториха това, момченцата се завъртяха, за да се поклонят на Роан, и поеха обратно към палата. Тобин бе благодарна на брат си за проявената любезност — Антула бе твърде стара, за да издържи бдението през цялата нощ, а Джани и Мааркен твърде млади. Тя притисна за кратко ръката си към неговата в знак на безмълвна признателност, а после застина неподвижна, с вперени в пламъците очи.
В яркото зарево сякаш се мяркаха сцени от детството й, и под воала лицето на Тобин просия в нежна усмивка. Баща им бе толкова мил към тях! Бе ги обсипвал с цялата обич на своята щедра, великодушна и грубовата природа, дори когато не ги разбираше съвсем. Докато часовете се нижеха един след друг, принцесата се връщаше години назад в паметта си, и сред огъня пред очите й оживяваха Зеавовите игра на
