— Може да отведе нещата твърде далеч.
— Тя не е глупава, господарю. Разликата между двете е тази, че Ианте разчита премного на ума си, а Роан е твърде млад, за да цени ума у една жена. — Хитрата кройка на робата до голяма степен прикриваше наедрелите й форми, но по пръстите й нямаше пръстени — Палайла вече не можеше да ги слага и сваля — а гривните върху китките и се впиваха в подпухналата плът. Тя забеляза, че Рьолстра я изучава, и му се усмихна прелъстително с все още красивите си устни, очи и страни. За миг мисълта за насладите, които би могла да му дари даже в това си състояние, изкуши Върховния княз; но бе почти веднага изместена от друга мисъл — за едно тъничко момиче с червена коса и силен слънчев загар, момиче, с което той все още не се бе срещнал лице в лице, ала възнамеряваше скоро да го направи.
— Ще останеш ли тази вечер при мен, господарю? — покани го Палайла.
— Не, трябва да се явя на някои други места — усмихнат излъга той. Запъти се към вратата, но спря. — Защо Пандсала?
— Защо не?
— По-рано ти беше за Ианте.
— По-рано не бях виждала Роан.
— Навярно си права, скъпа. Лека нощ. Сладки сънища.
Глава 12
Едва минал първият ден от Риалата, Роан вече бе изтощен до крайност от усилието да се преструва на наивник в угода на Върховния княз. Сърдеше се, че трябва да прави това, и не му ставаше по-леко от мисълта, че ролята си е наложил сам. Планът, който в началото на лятото му се бе сторил толкова хитър, изискваше по-сериозни усилия, отколкото си беше представял въобще — и не само заради неочакваното прибавяне на Шонед като величина, с която трябваше да се съобразява. Но скоро взе да му става ясно: кроежите в началото бяха дело на княз, очакващ да наследи престола, на младо и зелено момче, прекарало целия си дотогавашен живот на втори план (нещо не особено трудно, в могъщото и засенчващо присъствие на баща му), слушайки, гледайки и стараейки се да научи всичко от всеки човек, пресякъл неговия път. Да заблуждава Негова всесветлост, че е глупак, за Роан най-напред се явяваше своето рода продължение на това да мами околните, че е невзрачен и посредствен — в което бе преуспявал дълги години. Ала междувременно той бе познал властта. Не само се бе излюпил: бе разгърнал крилете си и дори бе летял. Беше си доказал, че в смъртен бой — като този с дракона, убил баща му — може да прояви и ловкост, и присъствие на духа, и бързина на ума; също беше изпитал силата на Огъня: срещата с Шонед му откри друг вид власт, свръхестествена и несъкрушима, власт, която го свързваше навеки със зеленоокото момиче и можеше да изпепели душата му. Трети вид власт му се разкри, когато оглавяваше церемонията край кладата на баща си, когато яздеше начело на шествието, тръгнало за Големия лов, и после седеше по- високо от всички на трапезата в Тържествената зала — властта на бъдещ повелител на Пустинята. Най- сетне, призна си Роан, пътуването от Цитаделата дотук му беше позволило да вкуси и непозната по-рано свобода: без родителска или друга опека, той се разпореждаше с всички, сам решаваше всичко… Не беше лесно прочее да се преструва на идиот човек, който знае, че напълно заслужава водаческо място, макар все още да не го е заявил.
Роан ужким следваше съветите на васалите си, и това бе нещо добро, не само защото тези достойни мъже даваха мъдри предложения, а и защото го предпазваше от изкушението да им покаже кой всъщност заповядва — подобно поведение, макар напълно подобаващо и оправдано, щеше да разруши впечатлението, което се мъчеше да създаде с толкова усилия. Важно бе другите знатни господари на Риалата да останат твърдо убедени, че Зеавовият наследник трябва да се напътства като малко дете — че от дракона е излязло агънце. Роан виждаше, че старанията му дават плод, ала напрежението му струваше много.
Рьолстра увеличаваше тревогите на Роан и като постоянно загатваше за дъщерите си, тоест за изгодите от евентуален брачен съюз. Например на предиобедния съвет в шатрата на Негова всесветлост, където младежът вземаше участие заедно с другите князе, Найдра и Ленала присъстваха също, наливаха му вино и го поглъщаха с погледи; присъстващите виждаха всичко и по-въздържаните от тях си смигаха, а по- невъздържаните се мушкаха един друг в ребрата. По пладне, когато имаше почивка, Гевина и Ианте се появиха с освежителни напитки; князете взеха открито да се хилят и да се ръгат с лакти, а Роан почервеня до уши. „Поне сега изглеждам наистина глупак“ — каза си тъжно той. Но това не му пречеше да преценява най-хладнокръвно качествата на всяка отделна дъщеря и да противостои с разсъдъка си на нежеланото въздействие, което чаровете им биха могли да имат върху него. Впрочем и шестте бяха далеч от съвършенството, въплътено в Шонед, и както на времето всички жени в Цитаделата бяха бледнели при сравнението с нея, така сега и техни високородия биваха затъмнени: по-точно осветени така безмилостно, че недостатъците им изпъкваха до един. Гевина например бе склонна да се киска за щяло и нещяло; Рузалка гледаше младежа така, сякаш той принадлежеше към съвършено различен от нея самата човешки вид и от лицето й не слизаше удивеното изражение, все едно й се струваше невероятно той като другите мъже да яде, да пие и да си почесва носа… Роан благодареше на Богинята, че Шонед се смее с искрен смях и го приема естествено, без глупави предразсъдъци.
Найдра бе много хубава, ако човек харесва жени от нейния тип, ала той бе изграждал своя вкус по майка си и сестра си (едната — русокоса, синеока и белолика, другата — с черни коси и очи и златисторумена смуглота) и я намираше просто „възкафява“. Освен това тя често се заглеждаше в скута му, сякаш мереше мъжествеността му, и прикритата й похотливост го отвращаваше. Още един повод впрочем да благодари на Шонед, задето бе откровено чувствена. Благодарен бе и за способността й да мисли — всеки път, когато срещнеше погледа на Ленала, втората сред законните дъщери на Негова всесветлост: тя му се любуваше непресторено, и Роан навярно би се чувствал поласкан от такова открито възхищение, ако в очите й личеше поне капка ум. Отсега още той съжаляваше нещастника, който би се оженил за тази напълно безмозъчна княгиня.
Другите две обаче бяха неоспоримо красиви. С блестящи коси, очи и тен, с ярки устни и грациозни движения, те се държаха не като момиченца, а напълно като жени. Пандсала бе подчертано хладна, с което сигурно целеше да го заинтригува и увлече, докато Ианте му отправяше недвусмислена покана с очи всеки път, когато го погледнеше. Роан проявяваше достатъчно честност към себе си, за да си признае, че ако я нямаше Шонед, наистина щеше да се изкуши от Пандсала и почти да не устои на Ианте. В този ред на мисли той започваше да открива, че битността на млад, хубав и състоятелен владетел носи немалко радости.
Всички приятни усещания обаче хвръкнаха, когато след края на съвета Рьолстра го задържа за разговор насаме. Върховният княз отбеляза развеселен:
— Моите момичета не могат да откъснат очи от теб, братовчеде! Твърде дълго съм ги държал на Канарата, където няма много млади мъже за гледане. Все пак ще страдам, когато ме напуснат…
Да не би да си мислеше, че „братовчедът“ ще го отърве от всичките наведнъж? Роан побърза да си придаде свенливо изражение и смотолеви нещо в смисъл, че техни високородия са много мили девойки. Рьолстра продължаваше.
— Ти би могъл да ми помогнеш по един дребен въпрос, който е свързан с тях; Безсилен съм да реша коя измежду дъщерите ми е най-хубава, и тук твоето мнение би било изключително ценно — майка ти бе една от големите красавици на своето време, а сестра ти е най-изключителната жена, която съм виждал.
Роан се измъкна от непосилната задача, като пак смотолеви нещо и бързо запита за добива на кунаксанска вълна; после заобсъжда с „братовчеда“ как да изтръгнат още отстъпки от стиснатия княз Дурикен. Бе довел до съвършенство умението да избягва, пламнал, темата за дъщерите на събеседника си, и да създава впечатлението, че само споменаването на момичетата го хвърля в такъв смут, щото трябва да се спасява в разговори по стопански или политически въпроси. От това умение ловко извличаше двойна полза: не само убеждаваше Негова всесветлост, че има насреща си простодушен хлапак, но и всеки път упорстваше (с пословичното упорство на глупавите хора) да се стигне до определено решение и обвързващо положение, което биваше тутакси скрепено, писмено.
Този ден можеше да бъде доволен от себе си — бе издействал от Върховния княз да подпише подновено споразумение относно Феруче: замъкът бе на Рьолстра, ала всички земи под него принадлежаха на Роан и неговия дом; още и договор за взаимна помощ в случай, че меридците нападнат било Пустинята, било
