професор Снейп. Преподава за отварите, обаче иска… всички знаят, че той иска да заеме мястото на Куиръл. Знае страшно много за Черните изкуства този Снейп.
Известно време Хари наблюдаваше Снейп, обаче Снейп не го погледна пак.
Най-после изчезнаха и десертите и професор Дъмбълдор отново се изправи. Залата утихна.
— Ахъм… само още няколко думи, след като всички сме нахранени и утолихме жаждата си. Ще ви дам няколко наставления за началото на срока… Първокурсниците трябва да запомнят, че на всички ученици е забранено да влизат в гората на училищното землище. И някои от по-големите ни ученици ще сторят добре също да си го припомнят.
Святкащият поглед на Дъмбълдор стрелна близнаците Уизли.
— Освен това бях помолен от пазача господин Филч да ви напомня, че в междучасията не трябва да се правят магии по коридорите… Приемните изпити по куидич ще се състоят през втората седмица на срока. Който има желание да играе за своя домови отбор, нека се свърже с Мадам Хууч… И накрая трябва да ви кажа, че тази година достъпът до десния коридор на третия етаж е абсолютно забранен за всеки, който не би искал да намери една много болезнена смърт.
Хари се изсмя, но беше един от малцината, които го сториха.
— Не говори сериозно, нали? — прошепна той на Пърси.
— Боя се, че говори съвсем сериозно — каза Пърси, като се намръщи на Дъмбълдор. — Странно, защото обикновено ни посочва причини защо не ни е разрешено да ходим някъде… Гората е пълна с опасни зверове, всеки го знае. Наистина смятам, че можеше да каже поне на нас, префектите.
— А сега, преди да си легнем, да изпеем училищната песен! — провикна се Дъмбълдор. Хари забеляза, че усмивките на другите учители бяха доста смразени.
Дъмбълдор трепна с магическата си пръчка, сякаш искаше да прогони муха от върха й, и от нея излетя дълга златна панделка, която се вдигна високо над масите и се усука, подобно на змия, в думи.
— Всеки да избере любимата си мелодия — каза Дъмбълдор — и почваме!
И цялото училище ревна:
Всички завършиха песента по различно време. Накрая останаха само близнаците Уизли, които пееха по мелодията на един много бавен погребален марш. Дъмбълдор дирижираше последните няколко стиха с магическата си пръчка, а когато те свършиха, той беше сред онези, които ръкопляскаха най-силно.
— Ааа, музиката! — каза, като бършеше очите си. — Магия над всичко, което ние можем да направим тук! А сега, време за спане. Дим да ви няма!
Грифиндорските първокурсници последваха Пърси през бъбрещата навалица, излязоха от залата и тръгнаха нагоре по мраморната стълба. Хари чувстваше пак краката си като олово, но само защото беше много уморен и натъпкан с храна. Толкова му се спеше, та дори не се изненада, че портретите по коридорите си шепнеха и ги сочеха, докато минаваха, нито пък че Пърси два пъти ги преведе през врати, скрити зад плъзгащи се ламперии и провесени гоблени. Заизкачваха се по още стълби, прозявайки се и тътрейки крака, и Хари тъкмо се питаше колко ли има още да вървят, когато внезапно спряха.
На средна височина над тях във въздуха се носеше връзка бастуни и когато Пърси пристъпи към тях, те започнаха да се мятат по него.
— Пийвс — прошепна Пърси на първокурсниците. — Той е полтъргайст. — После повиши глас: — Пийвс… покажи се.
В отговор се чу силен неприличен звук, като въздух, изпуснат от балон.
— Искаш ли да отида при Кървавия барон?
Прозвуча едно „плоп“ и се появи дребен човек със злобни тъмни очи и голяма уста, който се носеше със скръстени крака във въздуха и стискаше бастуните.
— Ооооооо! — каза той с ехиден кикот. — Милите ми зайци! Колко весело!
Внезапно се стрелна към тях. Всички се наведоха.
— Махай се, Пийвс, иначе баронът ще научи за това. Говоря сериозно! — сопна му се Пърси.
Пийвс се изплези и изчезна, като изпусна бастуните върху главата на Невил. Чу се как отбръмчава, подрънквайки доспехите на минаване.
— Трябва да се пазите от Пийвс — каза Пърси, когато тръгнаха пак. — Кървавия Барон е единственият, който може да го обуздае. Не слуша дори нас, префектите. Пристигнахме.
В самия край на коридора висеше портрет на много дебела жена с розова копринена рокля.
— Парола? — попита тя.
— Капут Драконис — каза Пърси и портретът се извъртя напред, за да открие кръгъл отвор в стената. Всички се провряха през него, само Невил имаше нужда от помощ, и се озоваха в общото помещение на „Грифиндор“ — уютна кръгла стая, пълна с меки фотьойли.
Пърси насочи момичетата през една врата към тяхната обща спалня, а момчетата — през друга. На върха на спираловидна стълба — явно се намираха в една от кулите — те намериха най-после леглата си: пет балдахинени кревата с по четири колонки с тъмночервени кадифени завеси. Прекалено уморени, за да говорят много, те си облякоха пижамите и се отпуснаха в леглата.
— Чудесно ядене, нали? — промърмори Рон на Хари през завесите. — Махай се, Скабърс! Дъвче ми чаршафите.
Хари искаше да попита Рон дали си е взел от сиропирания сладкиш, но заспа почти веднага.
Може би Хари беше попрекалил с яденето, защото сънува много странен сън. Носеше на главата си тюрбана на професор Куиръл, който му говореше настойчиво и го убеждаваше, че трябва незабавно да се прехвърли в „Слидерин“, защото това било неговата съдба. Хари отговори на тюрбана, че не иска да бъде в „Слидерин“; тюрбанът ставаше все по-тежък; Хари се опита да го свали, но той се стегна болезнено… и се появи Малфой, който му се надсмиваше, докато се бореше с тюрбана… после Малфой се превърна в орловоносия учител Снейп, чийто смях прозвуча силно и студено… Блесна ярка зелена светлина и Хари се събуди изпотен и разтреперан.
Обърна се на другата страна и заспа отново, а когато отвори очи на другата сутрин, изобщо не помнеше този сън.
ГЛАВА ОСМА
УЧИТЕЛЯТ ПО ОТВАРИ
— Там, гледай!
— Къде?
— До високото хлапе с червената коса.
— Дето носи очила?
— Видя ли лицето му?
— Видя ли белега му?
Шепоти преследваха Хари от момента, когато напусна на другия ден спалнята. Ученици по опашките
