— Да — отвърна Хари. Огледа другите двама. Те бяха набити и изглеждаха крайно злобни. Застанали от двете страни на бледото момче, приличаха на бодигардове.
— О, това е Краб, а това е Гойл — каза бледото момче нехайно, като забеляза накъде гледа Хари. — Моето име е Малфой, Драко Малфой.
Рон се закашля, което може би беше опит да прикрие едно хихикане. Драко Малфой12 го погледна.
— Името ми май ти се струва смешно, а? Няма нужда да питам ти кой си. Баща ми каза, че всички Уизли имат червени коси, луничави лица и повече деца, отколкото могат да изхранят. — Обърна се пак към Хари. — Скоро ще откриеш, че някои магьоснически семейства са много по-добри от други, Потър. Не ти трябва да се сприятеляваш с неподходящия вид. — Той подаде ръка да се ръкува с Хари, но Хари не я пое.
— Мисля, че мога да реша сам кой е неподходящият вид, благодаря — отвърна хладно.
Драко Малфой не се изчерви, обаче по бледите му бузи се появи лека розовина.
— На твое място бих бил по-предпазлив, Потър — каза бавно. — Ако не си по-учтив, може да ти се случи нещо като на родителите ти. И те не били разбрали какво е добро за тях. Навъртай се ти около паплач като Уизлиевци и оня Хагрид и ще се заразиш.
Хари и Рон скочиха на крака. Лицето на Рон беше червено като косата му.
— Кажи го пак — сопна се той.
— О, искате да се биете с нас? — надсмя им се Малфой.
— Освен ако не напуснете още сега — каза Хари по-храбро, отколкото се чувстваше, защото Краб и Гойл бяха доста по-едри от него и Рон.
— Но ние не искаме да напуснем, нали, момчета? Изядохме си закуските, пък вие все още си имате.
Гойл посегна към шоколадовите жаби до Рон… Рон се хвърли напред, но още преди да е докоснал Гойл, натрапникът нададе ужасен вой. Плъхът Скабърс висеше на пръста му, забил острите си малки зъби дълбоко в костта… Краб и Малфой се отдръпнаха заднешком, докато Гойл с писъци размахваше Скабърс в кръг, а когато плъхът най-сетне излетя и се блъсна в прозореца, тримата мигновено изчезнаха. Може би мислеха, че между сладкишите се крият още плъхове, или пък бяха чули стъпки, защото секунда по-късно влезе Хърмаяни Грейнджър.
— Какво е станало тук? — попита тя, като гледаше всичките сладкиши по пода и Рон, който тъкмо вдигаше Скабърс за опашката.
— Струва ми се, че е нокаутиран — каза Рон на Хари. После разгледа Скабърс по-отблизо. — Не… май не е… пак е заспал.
Така и беше.
— Запознавал ли си се с Малфой преди?
Хари му обясни за срещата на улица „Диагон-али“.
— Чувал съм за неговото семейство — каза Рон мрачно. — Те били едни от първите, които се върнали на наша страна, след като Ти-знаеш-кой изчезнал. Казали, че били омагьосани. Татко не им вярва. Твърди, че бащата на Малфой нямал нужда от оправдание, за да премине към Тъмната страна. — После се обърна към Хърмаяни. — Можем ли да ти услужим с нещо?
— Ще направите добре, ако си облечете по-бързо одеждите. Току-що ходих напред във влака да питам машиниста и той каза, че след малко пристигаме. Да не сте се били? Ще си имате неприятности още преди да сме пристигнали!
— Скабърс се би, не ние — каза Рон, като й се начумери. — Имаш ли нещо против да излезеш, докато се преобличаме?
— Добре де… Влязох тук само защото всички навън се държат много детински и тичат нагоре-надолу по коридорите — заяви Хърмаяни презрително. — А между другото, ти имаш нещо мръсно на носа си, знаеш ли?
Когато си тръгна, Рон я изгледа ядосано. Хари надникна през прозореца. Притъмняваше. Той видя планини и гори под едно тъмновиолетово небе. Влакът като че ли забавяше ход. Той и Рон си свалиха саката и навлякоха дългите черни одежди. На Рон му бяха малко къси — отдолу се подаваха маратонките му. Във влака проехтя глас:
— След пет минути ще пристигнем в „Хогуортс“. Моля, оставете багажа си във влака, ще ви го докарат отделно до училището.
На Хари му се сви стомахът от притеснение. Забеляза, че и Рон изглежда бледен под луничките си. Натъпкаха джобовете си с последните сладкиши и се присъединиха към навалицата в коридора. Влакът съвсем забави ход и накрая спря. Децата се блъскаха към вратата и излязоха на мъничък тъмен перон. Хари потрепери в студения нощен въздух. После се появи един фенер, заподскача над главите на учениците и Хари чу познат глас:
— Първокурсниците! Първокурсниците — насам! Всичко наред ли е, Хари?
Едрото космато лице на Хагрид засия над морето от глави.
— Хайде, след мен… Има ли още първокурсници? Внимавайте къде стъпвате! Първокурсниците — след мен!
Като се плъзгаха и препъваха, те последваха Хагрид надолу по нещо, което сякаш беше стръмна тясна пътека. От двете им страни бе толкова тъмно, та Хари си помисли, че там трябва да има гъсти дървета. Никой не говореше много. Невил, момчето, което постоянно губеше жабата си, подсмръкна веднъж- дваж.
— Подир миг ще видите за пръв път „Хогуортс“ — провикна се Хагрид през рамо, — точно зад този завой.
Последва силно „Ооооо!“.
Тясната пътечка завърши внезапно на брега на голямо черно езеро. Кацнал на върха на висока канара на отсрещната страна, с грейнали прозорци под звездното небе, се издигаше голям замък с много кули и кулички.
— Не повече от четирима в лодка! — извика Хагрид, като посочи цяла флотилия от малки лодки, които чакаха във водата до брега. Хари и Рон бяха последвани в тяхната лодка от Невил и Хърмаяни.
— Всички ли се качиха? — гръмна гласът на Хагрид, който имаше самостоятелна лодка. — Хайде тогава… НАПРЕД!
И цялата флотилия се задвижи наведнъж, плъзгайки се по езерото, което беше гладко като стъкло. Всички мълчаха, вперили очи в големия замък над тях. Той се извисяваше все повече, докато доближаваха канарата.
— Долу главите! — кресна Хагрид, когато първите лодки достигнаха скалата.
Всички наведоха глави и малките лодки минаха през една завеса от бръшлян, която прикриваше широк отвор в предната страна на канарата. Понесоха се през тъмен тунел, който като че ли ги отвеждаше точно под замъка, докато стигнаха до един вид подземно пристанище, където слязоха върху скали и камъчета.
— Ей ти! Твоя ли е тази жаба? — попита Хагрид, който проверяваше лодките, след като всички бяха слезли от тях.
— Тревър! — извика Невил щастливо и протегна ръце.
После се изкатериха по един ход в скалата, следвайки фенера на Хагрид, и най-сетне излязоха на гладка влажна трева в сянката на замъка. Изкачиха се по каменна стълба и се струпаха пред огромната дъбова входна порта.
— Всички ли са тук? Ей, ти, у теб ли е още жабата?
Хагрид вдигна грамадния си пестник и почука три пъти по вратата на замъка.
ГЛАВА СЕДМА
РАЗПРЕДЕЛИТЕЛНАТА ШАПКА
Вратата веднага се отвори. Там стоеше висока чернокоса магьосница с изумруденозелени одежди. Имаме много строго лице и първата мисъл на Хари беше, че това е човек, с когото не бива да се спречкваш.
— Първокурсниците, професор Макгонъгол — каза Хагрид.
— Благодаря, Хагрид! Оттук ще ги поема аз.
