— Девет и три четвърти.
— Не говори глупости — каза вуйчо Върнън. — Няма перон Девет и три четвърти.
— Пише го на билета ми.
— Луди — отсече вуйчо Върнън, — луди за връзване, всичките до един! Ще видиш. Само почакай. Добре, ще те откараме до гара Кингс Крос. Бездруго отиваме утре в Лондон, иначе не бих си направил труда.
— Защо ще ходите в Лондон? — попита Хари, опитвайки се да поддържа дружелюбно настроение.
— Ще водим Дъдли в болница — изръмжа вуйчо Върнън. — Трябва да му махнат тая пуста опашка преди да постъпи в „Смелтингс“.
На другата сутрин Хари се събуди в пет часа, прекалено развълнуван и нервен, за да може да заспи отново. Стана и си обу джинсите, защото не искаше да отиде на гарата с магьосническите си одежди — смяташе да се преоблече във влака. Провери още веднъж списъка си от „Хогуортс“, за да е сигурен, че има всичко, от което се нуждае. Увери се, че Хедуиг е добре затворена в кафеза си, и след това тръгна из стаята, изчаквайки семейство Дърсли да станат. Два часа по-късно огромният, тежък куфар на Хари беше натоварен в колата на семейство Дърсли, леля Петуния бе придумала Дъдли да седне до Хари и те потеглиха.
Стигнаха до гара Кингс Крос в девет и половина. Вуйчо Върнън стовари куфара на Хари върху една количка и почна да я бута вместо него. Хари тъкмо си мислеше, че това е особено мило, когато вуйчо Върнън се закова на място срещу пероните със злобна усмивка на лицето.
— Ето на, момче. Перон девет… перон десет. Твоят перон би трябвало да е някъде по средата, ама май не са го построили още, какво ще кажеш?
Беше съвършено прав, разбира се. Над единия перон висеше голям пластмасов номер девет, над съседния — голям пластмасов номер десет, а по средата — нищо.
— Успешен срок! — каза вуйчо Върнън с още по-злобна усмивка.
Тръгна си, без да продума повече. Хари се обърна и видя как семейство Дърсли си заминават. И тримата се смееха. Устата на Хари пресъхна. Какво, за бога, щеше да прави? Започваше да привлича много странни погледи заради Хедуиг. Трябваше да попита някого.
Спря един минаващ пазач, но не посмя да попита за перон Девет и три четвърти. Пазачът никога не беше чувал за „Хогуортс“ и когато Хари не можа дори да му каже в коя част на страната се намира, онзи взе да се дразни, като че ли Хари нарочно се правеше на глупав. С отчаяние Хари го попита за влака, който тръгва в единайсет часа, но пазачът отговори, че такъв няма. В края на краищата пазачът си тръгна, като си мърмореше нещо за хората, които само губят времето на другите. Сега Хари се мъчеше усилено да не изпадне в паника. Според големия часовник над таблото за пристигащите влакове му оставаха десет минути, за да се качи на този за „Хогуортс“, а той нямаше представа как да го стори! Беше зарязан посред гарата с един куфар, който едва можеше да повдигне, с джоб, пълен с магьоснически пари, и с голямата сова.
Хагрид вероятно беше забравил да му каже нещо, което трябваше да направи, като например да чукне по третата тухла вляво, за да влезе в улица „Диагон-али“. Чудеше се дали да не извади магическата си пръчка и да почне да чука по билетния автомат между девети и десети перон.
В този миг точно зад него мина група хора и той дочу няколко думи от разговора им:
— …претъпкано с мъгъли, разбира се…
Хари се обърна. Казала го беше пълна жена, която говореше на четири момчета с огненочервени коси. Всяко от тях буташе пред себе си по един куфар като този на Хари и… те също имаха сови.
С разтуптяно сърце Хари взе да тика количката си подир тях. Те спряха и той също — достатъчно близо, за да чуе разговора им.
— Кой е номерът на перона? — попита майката на момчетата.
— Девет и три четвърти — изписука едно момиченце, също червенокосо, което я държеше за ръката. — Мамо, не може ли и аз да отида…
— Още не си дораснала, Джини, мълчи сега. Хайде, Пърси, ти върви пръв.
Момчето, което изглеждаше най-голямо, тръгна към девети и десети перон. Хари наблюдаваше, като внимаваше да не примигне, за да не изтърве нещо. Но тъкмо когато момчето достигна границата между двата перона, голяма група туристи плъпнаха пред него и докато се махна и последната раница, момчето беше изчезнало.
— Фред, твой ред е — каза пълната жена.
— Не съм Фред, а съм Джордж — рече момчето. — Жено, чудя се как може да се наричаш наша майка? Не можеш ли да различиш, че съм Джордж?
— Извинявай, Джордж, миличък!
— Само се пошегувах, аз съм Фред — каза момчето и тръгна.
Близнакът му извика след него да побърза и той явно беше бързал, защото секунда по-късно бе изчезнал. Но как го беше направил?
Сега третият брат тръгна забързано към билетната бариера… почти я достигна… и после изведнъж го нямаше никъде.
Нямаше какво друго да се прави.
— Извинете! — обърна се Хари към пълната жена.
— Здравей, моето момче! — откликна тя. — За пръв път ли отиваш в „Хогуортс“? Рон също е нов.
Тя посочи последния, най-малкия от своите синове. Беше висок и слаб като върлина, с лунички, големи ръце и крака и дълъг нос.
— Да — отговори Хари — Работата е там, че не знам как да…
— Как да стигнеш до перона? — каза тя благо и Хари кимна. — Не се тревожи — добави жената. — Трябва просто да тръгнеш право срещу бариерата между пероните девет и десет. Не спирай и не се страхувай, че ще се блъснеш в нея… това е много важно. Най-добре е да го направиш бегом, ако се притесняваш. Хайде, тръгни сега преди Рон.
— Ъъъ… добре — отговори Хари.
Обърна количката и се взря в бариерата. Изглеждаше много яка.
Тръгна да върви към нея. Бутаха го хора, запътили се към пероните девет и десет. Хари ускори крачките си. Ще се блъсне право в билетното гише и тогава ще си има неприятности. Наведен над количката, той се затича изтежко… бариерата все повече наближаваше… той нямаше да може да спре… не можеше да овладее количката… оставаше още една стъпка… Хари замижа, готов за сблъсъка…
А сблъсък не последва… Той продължи да тича… и отвори очи.
Яркочервен парен локомотив чакаше до перон, пълен с хора. Над него висеше табела с надпис „Експрес «Хогуортс», 11 ч.“ Хари погледна назад и видя на мястото, където преди това беше билетното гише, арка от ковано желязо, на която пишеше „Перон Девет и три четвърти“. Беше успял.
Дим от парната машина се носеше над бъбрещата навалица, докато котки във всякакви цветове се галеха тук-там между краката на хората. Сови кряскаха раздразнено една срещу друга над бърборенето и стърженето от влачене на тежки куфари.
Първите няколко вагона бяха вече претъпкани с ученици, някои висяха по прозорците и говореха с близките си, други се боричкаха за места. Хари избута количката надолу по перона, за да си търси празно място. Мина покрай кръглолико момче, което тъкмо казваше:
— Бабо, пак си загубих жабата.
И Хари чу възрастната жена да въздиша:
— Ох, Невил.
Едно момче с гъсти къдрици беше заобиколено от малка тълпа.
— Дай да погледнем, Лий, хайде!
Момчето вдигна капака на една кутия, която държеше в ръцете си, и хората около него писнаха и се развикаха, когато отвътре се подаде дълъг космат крак.
Хари се провираше през навалицата, докато намери празно купе близо до края на влака. Първо сложи вътре Хедуиг, а после почна да влачи и дърпа куфара си към вратата на вагона. Опита се да го качи по
