Хари взе магическата пръчка и чувствайки се глупаво, я поразмаха, но господин Оливандър почти веднага я изтръгна от ръката му.
— Кленово дърво и перо от феникс. Осемнайсет сантиметра. Доста пъргава. Опитайте…
Хари опита, но едва беше вдигнал пръчката, когато господин Оливандър му взе и нея.
— Не, не… ето, абанос и косми от еднорог, двайсет и два сантиметра, жилава. Хайде, хайде, опитайте я!
Хари опитваше. И опитваше. Нямаше представа какво очаква господин Оливандър. Купчината от изпробвани магически пръчки върху тънкокракия стол растеше ли, растеше, но колкото повече пръчки вадеше господин Оливандър, толкова по-щастлив изглеждаше.
— Труден клиент, а? Не се тревожете, ще ви намерим съвършено подходящата тук някъде… Дали пък… да, защо не… необичайна комбинация… бодлива зеленика и фениксово перо, двайсет и осем сантиметра, чудесна и податлива.
Хари взе магическата пръчка. Усети внезапна топлина в пръстите си. Вдигна пръчката над главата си, замахна със свистене през прашния въздух и от върха й се стрелна като фойерверк същински поток от червени и златисти искри, които хвърлиха танцуващи светлинни петна по стените. Хагрид се провикна и изръкопляска, а господин Оливандър възкликна:
— О, браво! Да, наистина, о, чудесно! Тъй, тъй, тъй… Колко любопитно… много любопитно…
Той върна пръчката на Хари в кутията й и я уви в амбалажна хартия, като продължаваше да мърмори:
— Любопитно… любопитно…
— Извинете — каза Хари, — но какво е любопитното?
Господин Оливандър впери в Хари бледия си взор.
— Помня всяка магическа пръчка, която съм продал, господин Потър. Всички до една. Работата е там, че този феникс, чието опаше перо е във вашата магическа пръчка, даде още едно перо… само едно. Наистина е много странно, че вие сте предназначен за тази магическа пръчка, след като сестра й… да, сестра й ви нанесе този белег.
Хари преглътна.
— Да, трийсет и пет сантиметра. Бодлива зеленика. Наистина е чудно как стават тези неща. Помнете, магическата пръчка си избира магьосника… Мисля, че трябва да очакваме велики неща от вас, господин Потър… В края на краищата Онзи-който-не-бива-да-се-назовава извърши велики неща… ужасни, да, но велики.
Хари потръпна. Не беше сигурен дали харесва особено господин Оливандър. Плати седем златни галеона за своята магическа пръчка, а после господин Оливандър ги изпрати с поклони от магазина си.
Слънцето в късния следобед стоеше ниско на небето, когато Хари и Хагрид се връщаха обратно по улица „Диагон-али“, обратно през стената, обратно през „Продънения котел“, който сега беше празен. Хари не продума, докато вървяха надолу по пътя. Дори не забелязаха колко настойчиво ги зяпаха хората в метрото, както бяха натоварени с всичките си странно оформени пакети и със спящата полярна сова в скута на Хари. Изкачиха се по друг ескалатор и излязоха на гара Падингтън. Хари осъзна къде се намира едва когато Хагрид го тупна по рамото.
— Имаме време да хапнем, преди да тръгне влакът ти — каза.
Купи по един хамбургер и двамата седнаха на пластмасови столове да ги изядат. Хари непрестанно се оглеждаше. Всичко му се струваше някак особено.
— Добре ли си, Хари? Много си мълчалив — обади се Хагрид.
Хари не беше сигурен дали може да обясни. Току-що бе прекарал най-хубавия рожден ден в живота си. Въпреки това се опитваше да намери точните думи, докато дъвчеше сандвича си.
— Всички ме мислят за нещо специално — каза най-после. — Всички онези хора в „Продънения котел“, професор Куиръл, господин Оливандър… Пък аз не разбирам нищо, ама нищичко от магии. Как могат да очакват от мен велики неща? Прочут съм, а дори не мога да кажа с какво съм прочут. Не знам какво се е случило, когато Вол… извинявай… искам да кажа през нощта, когато са умрели родителите ми.
Хагрид се наведе през масата. Под буйната си брада и рунтавите вежди той се усмихваше много мило.
— Не се тревожи, Хари. Много бързо ще се научиш. В „Хогуортс“ ’сички почват отначало и ти ще се справиш чудесно. Просто бъди какъвто си. Знам, че е трудно. Ти си избран и това винаги е трудно. Но ще се чувстваш много добре в „Хогуортс“… също като мен в началото… пък и досега си ми е добре, право да си кажа.
Хагрид помогна на Хари да се качи на влака, който щеше да го върне при семейство Дърсли, а после му подаде един плик.
— Билетът ти за „Хогуортс“ — каза. — Първи септември. Гара Кингс Крос… пише го на билета. Пък ако имаш проблеми с ония Дърсли, прати ми писмо по совата. Тя ще знае къде да ме намери… До скоро, Хари!
Влакът потегли от гарата. Хари искаше да гледа Хагрид, докато го изгуби от очи — стана от седалката и притисна нос в стъклото, но само примигна и Хагрид вече беше изчезнал.
ГЛАВА ШЕСТА
ПЪТЕШЕСТВИЕТО ОТ ПЕРОН ДЕВЕТ И ТРИ ЧЕТВЪРТИ
Последният месец на Хари със семейство Дърсли не беше весел. Вярно, сега Дъдли така се страхуваше от Хари, та не искаше да стои в една стая с него, а леля Петуния и вуйчо Върнън не заключваха Хари в килера, не го принуждаваха да прави нещо, нито му крещяха — всъщност изобщо не му говореха. Полуужасени и полубесни, те се държаха така, сякаш столът, на който седеше Хари, е празен. Въпреки че това беше в много отношения промяна за добро, след известно време стана потискащо.
Хари си седеше в стаята в компанията на своята сова. Тъй като беше женска, реши да я нарече Хедуиг — име, което бе открил в „История на магията“. Учебниците му бяха много интересни. Той се изтягаше на леглото си и четеше до късно през нощта, докато Хедуиг летеше ту навън, ту навътре през прозореца. За щастие леля Петуния не идваше вече да чисти с прахосмукачката, защото Хедуиг постоянно носеше мъртви мишки. Всяка вечер, преди да си легне, Хари отмяташе по един ден на лист хартия, който беше забол на стената, и отброяваше дните до първи септември.
През последния ден на август сметна, че ще е добре да спомене на леля си и вуйчо си, че трябва да отиде на гара Кингс Крос на другия ден. Затова слезе във всекидневната, където те гледаха забавно шоу по телевизията. Покашля се, за да им съобщи, че е там, и Дъдли изпищя и избяга от стаята.
— Ъъъ… вуйчо Върнън?
Вуйчо Върнън изгрухтя, за да покаже, че го слуша.
— Ъъъ… Утре трябва да бъда на гара Кингс Крос, за да… за да отида в „Хогуортс“.
Вуйчо Върнън пак изгрухтя.
— Съгласен ли си да ме закараш?
Грухтене. Хари предположи, че то означава „да“.
— Благодаря!
Беше се запътил да се качи пак горе, когато вуйчо Върнън стори невероятното — проговори.
— Странен начин да отидеш в магьосническо училище… с влак. Да не би на всички летящи килимчета да са им счупени крилете?
Хари не каза нищо.
— Къде се намира изобщо това училище?
— Не знам — отговори Хари, като чак сега си даде сметка за това. Извади от джоба си билета, който Хагрид му беше дал.
— Просто трябва да взема влака от перон Девет и три четвърти — прочете той.
Леля му и вуйчо му зяпнаха.
— Кой перон?
